Четем „Джони грабна пушката“ от Долтън Тръмбо, вдъхновил One на Metallica

Светът все още не се е възстановил от травмите на Първата световна война, когато носителят на „Оскар“ Долтън Тръмбо пише разтърсващия роман „Джони грабна пушката“. Една от първите антивоенни книги, превърнала се в безпощадна критика на безмилостните и жестоки времена, в които потъват животите на милиони невинни, този роман вдъхновява няколко поколения творци, включително и баладата „One” на „Metallica”.

След близо 40 години отсъствие на родния пазар и в разгара на войната в Украйна безсмъртната творба на Тръмбо се появява отново в ново луксозно издание с твърди корици и в приковаващото оформление на талантливия Дамян Дамянов.

Смазваща в своята откровеност,  „Джони грабна пушката“ рисува уродливия портрет на войната през живота на обикновен човек, оказал се на границата между живота и смъртта.

Първата световна война започва „като летен фестивал – с издуващи се рокли и златни еполети“. Многохилядни тълпи аплодират от тротоарите, докато „накичени имперски височества, светлейшества, фелдмаршали и други подобни глупци“ дефилират из столиците на Европа начело на бляскавите си легиони.

И в тези времена на „щедрост и великодушие“ едно момче оставя майка си и сестрите си, за които се грижи, за да се отправи към фронта в защита на родината и да загуби толкова много…

Защото Джо е ранен. Неговата храна месеци наред са били шрапнелите и барута. Но вече не може да вкуси дори и тях. Останал глух, сляп, ням, без ръце и крака, за Джони светът е далечен и чужд. Останал без живота, за добрия Джони и смъртта е недостъпна.

А войната чака със зейнала паст, в която да потънат още милиони съдби. И бъдещето на цялото човечество.

Историята на Джони – от невинността му в предвоенния живот, през военните ужаси и осакатяването, до нравственото възраждане и окончателното му жизнеутвърждаване – всъщност се превръща в историята на съзряването на ума. 

 „Джони грабна пушката“ от Долтън Тръмбо е оцелелият дух на „девет милиона трупа по-късно“ на „последната романтична война“. Роман, който поставя на прицел света палач, превръщащ човешките мечти в инструмент на насилието и абсурда.  

Из „Джони грабна пушката“ от Долтън Тръмбо

I

Да можеше телефонът да спре да звъни. Не стига че ти е зле, ами и телефон да ти звъни по цяла нощ на главата. Боже, колко му е зле. И причината съвсем не е в киселото им френско вино. Човек не може да изпие толкова от него, че да му се подуе така главата. Стомахът му се бунтува, бунтува, бунтува. Хубава работа, никой да не отговаря. Телефонът сякаш звъни в стая широка около хиляда мили. И главата му е широка хиляда мили. По дяволите телефонът.

Този проклет звън е сигурно на другия край на света. Трябва да върви няколко години, за да го достигне. Звъни, звъни, звъни – по цяла нощ. Може би някой иска нещо лошо. Телефоните не звънят току-така през нощта. Чудно защо не му обръщат внимание. Как могат изобщо да се надяват, че той ще отговори? Той е уморен и главата му е страшно подута. Дори цял телефон да пъхнат в ухото му, няма да го усети. Сякаш е пил динамит.

Защо никой не вдига тоя ужасен телефон? 

– Здрасти, Джо. Първият в средата.

Ето го, страшно му е зле, а той като последен глупак си проправя път през нощната товарителница към телефона. Толкова е шумно, че просто няма как да се чуе такъв слаб звук като телефонен звън. И все пак той го бе чул. Чул го беше над трясъка наопаковъчните машини и тракането на конвейерите, над воя на ротативните фурни горе, над тропота при издърпването на металните каси за хляб, над бръмченето на моторите в гаража, изпробвани за сутрешната работа, и скърцането на количките, които се нуждаеха от смазване, и защо, по дяволите, никой не ги беше смазал?

Той тръгна надолу по средната пътека между металните каси, в които хвърляха хляба. Проправяше си път сред разхвърляните колички и кутии, смачкани картони и късове от самуни. Момчетата го гледаха. Разпознаваше едно по едно лицата им, докато плаваха край него по пътя му към телефона. Холандеца и Малкия холандец, и Беличкия, дето го застреляха в гърба, и Пабло, и Руди – всичките момчета. Гледаха го странно, като минаваше покрай тях. Може би защото вътрешно се страхуваше и го показваше. Стигна до телефона.

– Ало.

– Хайде, сине. Идвай си вече у дома.

– Добре, мамо, веднага тръгвам.

Той влезе в кабинката с голямото предно стъкло, откъдето Джоуди Симънс, нощният надзирател, следеше внимателно работата на момчетата си.

– Джоуди, трябва да си ида. Баща ми току-що е починал.

– Починал? По дяволите, момче, та това е ужасно. Разбира се, бягай, момче. Руди! Хей Руди, вземи един камион и закарай Джо у тях. Старецът му – баща му, току-що е починал. Хайде, момче, върви си. Ще накарам някой да те замести. Лоша работа, момче. Върви си у дома.

Руди се забърза. Навън валеше дъжд, защото беше декември и Лос Анджелис очакваше Коледа. Гумите на камиона свистяха по мокрия паваж. Беше най-тихата нощ в живота му – само гумите свистяха, а шумът от мотора на форда отекваше в опустелите сгради по безлюдната улица. Руди наистина бързаше. Нещо в задната част на камиона тракаше равномерно и ритмично, независимо от това колко бързо се движеха. Руди караше и мълчеше. На излизане от Фигроа минаха покрай масивни стари къщи, после край по-малки къщи и малко по-нататък, към южния край на града, Руди спря колата.

– Благодаря, Руди. Ще ти се обадя когато всичко свърши. Ще се върна на работа след няколко дни.

– Разбира се, Джо. Няма нищо. Лоша работа. Съжалявам, лека нощ.

Оборотите на форда намаляха. После моторът му изръмжа и той се плъзна килнат на една страна надолу по улицата. Покрай бордюра плаваха мехури. Дъждът здравата плющеше. Той спря за миг да си поеме дълбоко дъх и се запъти към вкъщи.

Живееха малко над гаража зад една двуетажна къща. За да стигне до дома, той се спусна по една тясна автомобилна алея, която свързваше две много близко разположени сгради. В алеята беше тъмно. Водата от двата покрива се изливаше там и се стичаше на големи локви, като кънтеше сякаш я наливат в цистерна. Обувките му жвакаха във водата. Щом отмина, той видя запалени светлини над гаража. Отвори вратата. Лъхна го горещ въздух, наситен с миризмата на сапуна и на ароматизирания спирт, с който къпеха баща му, на пудрата, с която след това го ръсеха, за да надвият раните от залежаване. Всичко беше много тихо. Той се качи на пръсти по стълбите с мокрите си и все още жвакащи обувки.

Баща му лежеше мъртъв във всекидневната с дръпнат върху лицето чаршаф. Той боледуваше отдавна и го държаха там, защото в остъклената веранда, която служеше за спалня на родителите и сестрите му, ставаше силно течение.

Джо пристъпи към майка си и я докосна по рамото. Тя плачеше много силно.

– Повика ли някого?

– Да, ще дойдат всеки момент. Исках да ги изпревариш.

По-малката му сестра още спеше в остъклената веранда, докато по-голямата – само тринадесетгодишна – се бе свила в един ъгъл на кълбо в халата си и тихо хълцаше. Загледа се в нея. Плачеше като жена. Не беше забелязал, че всъщност е пораснала. Расла бе, без той да усети до момента, когато я видя да плаче, защото баща ѝ бе умрял.

На външната врата се почука.

– Ето ги. Да отидем в кухнята. Така ще е по-добре.

Можете да поръчате книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *