„Трябва да те предам“ от Рута Сепетис: Разтърсващата история на хиляди румънци, станали жертва на диктатурата на Чаушеско

С болезнените исторически теми, които избира за свои сюжети, и чувствителното си перо бестселъровата писателка от литовски произход Рута Сепетис („Сол при солта“, „Фонтани на мълчанието“, „Пепел в снега“) печели любовта както на читателите, така и на критиката, определяща я като „пазител на загубените истории“. Тя е и първата американска авторка на young adult литература, държала реч пред Европейския парламент и НАТО.

В своя нов роман „Трябва да те предам(изд. „Сиела“, превод: Стоянка Сербезова-Леви) Сепетис обръща поглед към кървавата съдба на Румъния от 1989 г. в края на един от най-античовешките и жестоки режими – диктатурата на Николае Чаушеску – и създава завладяващата, емоционална и опустошителна история, в която свободата има своята цена. 

Те са дишащите сенки, живеещи в мрак. Пъхнали ръце дълбоко в джобовете си, скрили свити в юмруци замръзнали пръсти. Чакащи часове на опашка за кутия развален боб. Ако остане и за тях. Избягват очите на другите, но знаят, че ги наблюдават. Дори в най-непрогледния мрак. 23 милиона румънци, хванати в капана на собствената си страна. 

В мрака седемнайсетгодишният Кристиан Флореску намира начини да избяга от ограниченията зад Желязната завеса – със своя banu (дядо) слушат тайно забранени радиостанции като „Свободна Европа“ и „Гласът на Америка“, разказват си опасни политически вицове, а самият той мечтае да стане писател и да учи философия в университета. И като всяко 17-годишно момче – да срещне любовта. В лицето на красивата си съученичка Лилиан. 

Но в тази история някой трябва да предаде друг, за да оцелее…

Кристиан попада на мушката на зловещите тайни служби Секуритате и е изнудван да пише доноси за своите приятели, близки и съседи. Изправен е на най-страшния кръстопът – да предаде всички, които обича, или да се присъедини към назрязващата революция срещу един от най-страховитите диктатори в следвоенна Европа. Но цената на свободата е висока и често се заплаща с кръв.

Подкрепяйки повествованието с анонимни доклади на информатори, откъси от секретни протоколи и снимки, Рута Сепетис превръща „скритото в историята минало в част от колективното ни съзнание“ и успява да насити бурните събития, борбата и загубата с човечност, емпатия и надежда.

Напрегната, мрачна и все пак жизнеутвърждаваща, „Трябва да те предам“ е може би най-зрялата творба на Рута Сепетис. Роман, в който светът не е черно-бял, а истината се крие някъде в сенките. 

Това е и книга, в която българските читатели ще разпознаят частица и от нашето минало, и смел разказ за онези, осмелили се да погледнат към слънцето и сами да извоюват своето изкупление.

Из „Трябва да те предам“ от Рута Сепетис


  • UNU

Страхът пристигна в пет часа. През октомври. В един мрачен петък. Ако знаех? Щях да избягам. Щях да се скрия. Но не знаех. В слабо осветения коридор в училище видях Лука, най-добрия си приятел. Идваше към мен, подминавайки досадния плакат, който крещеше от бетонната стена: Нови хора на Румъния, да живее комунизмът – светлото бъдеще на човечеството! В момента умът ми беше зает с нещо, което не беше свързано с комунизма. С нещо, което беше по-неотложно. Свършвахме час в седем часа. Помислих си, че ако тръгна веднага, ще настигна мълчаливото момиче, чиято коса скриваше очите му. Щеше да изглежда като случайност. Лука, висок и слаб, се приближи към мен. 

– Стомахът ми се самоизяжда. – Заповядай. – Подадох му пакетче слънчогледови семки. 

 – Благодаря. Чу ли? Библиотекарката твърди, че оказваш лошо влияние върху хората. Засмях се. Може би беше вярно. Учителите казваха, че Лука е „мил“, а аз съм саркастичен. Аз налитах на бой, а Лука се опитваше да предотврати сбиването. Той беше припрян, докато аз предпочитах да наблюдавам ситуацията и да я преценявам. Спряхме, за да поговори с група шумни момичета. Чаках нетърпеливо.

 – Hei, Кристиян. – Едно от момичетата се усмихна.

– Имаш хубава коса. С кухненския нож ли я подстригваш? 

– Да – отвърнах тихо. 

– И с вързани очи. 

 Кимнах на Лука и продължих сам по коридора. 

– Ученикът Флореску! 

Гласът беше на директора. Беше застанал във фоайето и разговаряше с един учител. Пристъпваше от крак на крак и се опитваше да се държи непринудено. Нищо не беше непринудено. В час стояхме с изправен гръб. Другарят учител преподаваше, крещейки на класа ни от четиресет ученици. Ние го слушахме вцепенено, присвили очи на мижавата светлина. Отбелязваха присъствието ни, но често отсъствахме от самите себе си. В liceu двамата с Лука носехме тъмносини униформи и вратовръзки. Всички момчета носеха. Момичетата бяха с тъмносини престилки и бели ленти на главата. Върху униформите беше избродирана емблемата на училището. Но през есента и зимата униформите не се виждаха. Бяха скрити от палтата и плетените шалове, с които се пазехме от хапещия студ в неотопляваната бетонна сграда. 

 Вътре беше студено и тъмно. Усещахме болка в кокалчетата на пръстите на ръцете си. Беше ни трудно да пишем, тъй като пръстите ни бяха вкочанени. Беше ни трудно да се съсредоточим, когато спираха тока. Директорът прочисти гърло.

 – Флореску, отиди в канцеларията – нареди той. – Баща ти е оставил бележка за теб. 

Баща ми? Той никога не идваше в училище. Рядко го виждах, защото работеше на дванайсетчасови смени шест дни в седмицата в една мебелна фабрика. Стомахът ми се сви на топка. 

– Добре, другарю директор.

Тръгнах към канцеларията. Могат ли чужденците да разберат? В Румъния всички правехме това, което ни кажеха. А те ни казваха много неща. Казваха ни, че при комунизма всички хора са братя и сестри. Обръщенията „другарю“ и „другарко“ затвърждаваха усещането ни, че сме равни и не сме разделени на социални класи. В условията на комунизма добрите братя и сестри спазваха правилата. Аз се преструвах, че ги спазвам. Пазех някои неща в тайна, като интереса си към поезията и философията. Преструвах се и за някои други неща. Че съм си загубил гребена, но всъщност харесвах косата си щръкнала. Че не забелязвам момичетата, които ме гледаха. А също и… Преструвах се, че уча английски от всеотдайност към родината.

– Думите са оръжие. Така ще мога да се боря срещу нашите американски и британски врагове не само с оръжие, но и с думи. 

Ето какво казвах. Курсът ни по военно обучение се наричаше „Подготовка на младежите да защитават родината си“. Започваше на четиринайсетгодишна възраст. Дали това беше късно, или беше рано в сравнение с другите държави? Спомням си, че записах въпроса в тайната си тетрадка. В действителност желанието ми да науча английски нямаше нищо общо с борбата срещу враговете ни. В крайна сметка колко врагове имахме? Честно казано, не знаех. В групата ми по английски имаше много умни и мълчаливи момичета. Преструвах се, че не ги забелязвам. Ако знаех английски, щях да разбирам текстовете на песните, които слушах незаконно по радио „Гласът на Америка“. Да, незаконно. В Румъния много неща бяха незаконни, включително мислите и тетрадката ми. Но аз вярвах, че ще мога да ги пазя в тайна. Пластовете на мрака са дебели и тежки. Те са добро прикритие, нали? Продължавах да вървя по тъмния коридор към канцеларията. Бях глупак. Просто още не го знаех

Можете да поръчате книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.