Богдан Русев представя първото си фентъзи за възрастни „Тронът на Алкирия“ на 10 май

Изданието е своеобразно продължение на „Принцът на Алкирия“, една от най-култовите книги-игри от 90-те

 

Едва ли сте си мислили, че първото изречение, което ще прочетете тук, е: „Имате ли планове за вечерта на 10 май 2022 г.?“

Ако отговорът е „Да“ – трябва да ги отмените. При „Не“ – следвайте инструкциите за една незабравима вечер, в която легендите се завръщат!

Малко след 19:00 ч. на 10 май 2022 г. в емблематичния клуб „Строежа“ (ул. „Леге“ 10, София) Богдан Русев, познат и като Робърт Блонд, ви кани на едно пътуване из тайните на „Тронът на Алкирия“ мрачно и брутално фентъзи за пораснали читатели, което започва там, където завършва разказът в легендарната книга-игра „Принцът на Алкирия“.

В това пътешествие Спътник на автора на култовите „Варварският бог“ и „Принцът на Алкирия“ще бъде не кой да е, а журналистът и водещ Драгомир Симеонов, който добре познава изкуството на книгите-игри и света на фентъзито.

Приветстваме ви да направите своя избор и да станете част от завръщането на Принца! 

Но преди законният наследник на престола да заеме своето място, му остава само една единствена мисия…

Входът на събитието е свободен, а повече подробности за него може да откриете във Фейсбук събитието: 

https://www.facebook.com/events/441621541098457

„Тронът на Алкирия“ започва там, където завършва разказът в „Принцът на Алкирия“, и ще потопи читателя в свят на черни и бели магове, фантастичен екшън и мистериозни убийци с кожени маски.

Богдан Русев създава богато нюансирана и безмилостно добра история, в която  опасностите дебнат навсякъде, героите са многопластови, а битката за властта е жестока.

Кървав и напрегнат, „Тронът на Алкирия“ е всичко, което почитателите на мрачното фентъзи могат да искат от една история. 

„Тази книга не е за деца. Не е дори за юноши. „Тронът на Алкирия“ е мрачно, брутално, трагично фентъзи за пораснали читатели. И, заклевам се, „Тронът на Алкирия“ е най-добре написаната ми книга досега. Не въпреки жанра, а точно заради него. Все пак, за 30 години би трябвало да съм научил нещо.

Радвам се, че вече мога да я споделя с вас.”

Богдан Русев

Из „Тронът на Алкирия“ от Богдан Русев

3.

Суин знае, че ако веднага не направи нещо, ще умре.

Тъмницата в Салмодил е масивна постройка на два етажа с дебели каменни стени, с формата на квадрат и вътрешен двор по средата. По ирония на съдбата, преди да влезе във владение на градската стража, беше най-голямата и добре устроена странноприемница в оживения търговски град на брега на реката. Сега в просторната таверна на първия етаж, където преди се настаняваха заможните пътници, за да си отдъхнат от пътя на север към Езерния град или на юг към пристанището на Харп, на запад към Тилт или (по-рядко) на изток към Айвар на границата на Изгорената земя, има дълги, масивни дървени маси, на които рамо до рамо се хранят затворниците. Стаите за настаняване на втория етаж, някога обзаведени с удобни легла, са превърнати в килии, в които на тесни нарове са натъпкани по десетима осъдени; големите прозорци с изглед към улиците от всички страни на странноприемницата са преградени с дебели железни решетки; вратите на стаите, които се редят по вътрешния балкон към двора, вече не се заключват отвътре, а отвън. На двора, където преди ромоляха фонтани и пойни птички в кафези извиваха гласове в чудни трели, сега се разнасят единствено грубите подвиквания на стражите, които напомнят на затворниците, че оскъдният час за разходка отива към своя край. Фонтаните са пресъхнали; само боговете знаят какво е станало с птичките в кафезите; за някогашната слава на странноприемницата свидетелстват единствено мозайките с ловни сцени по стените, на които безмълвни кучета навеки се зъбят на диви глигани с настръхнала четина, а ловците на коне завинаги са застинали с копия, вдигнати над главите им за последния удар. В този час на двора има стотина мъже, а стражите, разположени на всеки няколко крачки по дължината на вътрешния балкон, зорко ги наблюдават изпод шлемовете си. Суин е готов да се обзаложи, че половината от затворниците в тъмницата в Салмодил са се озовали там в резултат на ударни операции на градската стража, проведени от него самия. Усеща тежките им погледи върху себе си, а след петнайсет години на служба в стражата може да разпознае безпогрешно кога някой се кани да превърне заплахата в реалност.

Богове, как му липсва алебардата. Суин не се гордее с тази мисъл, но точно в този миг ще се зарадва повече да види нея, отколкото жена си или двете си момчета. Ако все още можеше да издава нареждания на стражите, щеше да им обясни – така че да го разберат веднъж завинаги и никога повече да не повтарят тази грешка – как от присъствието им, предназначено да внушава респект сред затворниците, в действителност няма никаква полза. Колкото и застрашително да изглеждат, изпънати мирно на равни разстояния един от друг на вътрешния балкон, докато разберат, че долу става нещо, и се спуснат по стълбите, вече ще бъде твърде късно да го предотвратят. А може би точно това е идеята, мисли си горчиво Суин.

Суин е облегнал гръб на една от мозайките с глигани, скръстил ръце на гърдите си, и държи останалите затворници под око. Повечето от тях отбягват погледа му, което е добре. Може и да е съвсем сам на това място – единственият капитан от градската стража на Салмодил, изпаднал дотам да бъде хвърлен в тъмницата в родния си град от по-съобразителните си колеги, които се бяха ориентирали по-бързо от него накъде духат ветровете и бяха заявили верността си към Принца, – но си остава с една глава по-висок и с две педи по-широк от всеки друг мъж тук. Когато постъпи на служба в градската стража, се наложи ковачът от оръжейната да му изработи броня по поръчка.

Суин не откъсва очи от онези, които не отбягват погледа му.

Петима в единия край на двора и трима в другия. В тъмницата всички мъже си приличат, небръснати и некъпани, но повечето от тях са останали с дрехите на гърба си, с които са били задържани, защото няма кой да им донесе други. Суин различава под мръсотията някога белите ризи и скъпите ботуши на петимата и разбира, че именно те са онези, с които ще си има сериозни неприятности. Другите трима са дребни крадци или разбойници, които са се сдушили в тъмницата. Стига да се справи с единия от тях, другите двама ще изгубят кураж и ще го оставят на мира, поне докато стражите не се намесят и не върнат всички обратно по килиите. Но петимата… Суин е готов да се обзаложи, че са от Кайра. Както всички по-доходоносни предприятия в града на двата ръкава на реката, някога тази странноприемница е била под техния контрол. Свикнали са да работят заедно. Да действат организирано.

Лишен от алебардата си, без подкрепления, Суин не се самозалъгва. Когато го нападнат едновременно, той ще умре. Суин отчаяно си мисли, че знае как точно се чувства глиганът, притиснат между кучетата и ловците на мозайката зад гърба му.

Поема си въздух. Заповядва си да се стегне. Повтаря си онова, което толкова пъти е повтарял на простодушните момчета, постъпили под командването му в градската стража: следвай и изпълнявай. Всяка игра има правила. Всяка власт има закони. Във всяка ситуация има правилен и неправилен избор. Дългът на стража е да знае какъв е правилният избор, да следва и да изпълнява.

Ако нанесе изпреварващ удар, ще извади от строя един или двама от тях. Да се отблъсне небрежно от стената и да закрачи право срещу тях, може би с лека подигравателна усмивка, нехайно да подхвърли нещо, когато ги доближи, да приспи бдителността им, да ги обърка. Да удари най-близкия в гръкляна, без подготовка. Суин има дълги и тежки ръце. Един удар ще е достатъчен. Така може би дори ще има време за още един, преди останалите да се окопитят. Крачка напред и ритник с пета в слабините. После веднага встрани, така че приведеното тяло на мъжа да остане между Суин и останалите трима… и какво? Следващият вече ще държи нещо в ръката си. Суин не е глупак. Стражите старателно претърсват всички, преди да ги хвърлят в тъмницата, но за един затворник – особено от Кайра – не е трудно да се снабди с импровизирано оръжие. Каквото и да е, ще бъде нещо късо и с остър връх. Ще го скрие в ръката си, ще скъси дистанцията, ще замахне с другата за престорен удар, за да го заблуди. Суин няма да се заблуди. Да речем, че ще успее да сграбчи ръката с оръжието; да стисне зъби, ако се пореже, докато го прави (Суин знае, че това е почти неизбежно); да обхване пръстите на мъжа с огромната си лапа и да завърти ръката му в своите, докато не му счупи китката. И… да, горе-долу по това време ще усети как острието на следващия се забива отзад в гърба му, ниско долу – момчетата от Кайра си знаят работата и ударът ще бъде насочен както трябва, и болката ще бъде толкова шокираща, че тялото на Суин ще се превърне в кукла без конци, и той ще падне на колене, а после и по очи на павирания вътрешен двор на някогашната странноприемница, докато убийците го удрят отново и отново, с къси пронизващи удари, където сварят – сигурно щяха да го надупчат на няколко дузини места, докато стражите успеят да дотичат и да ги разблъскат назад от окървавеното му тяло.

Суин преглъща мъчително и насочва мислите си в друга посока.

Да се обърне за помощ към стражите, които стоят на пост? Ако поеме покрай стената с мозайките, ще стигне до по-близкото стълбище към вътрешния балкон. Стражите няма да му позволят да се качи по него, преди да е свършил часът за разходка и да стане време затворниците да се връщат по килиите си. Ще го спрат на стълбището. Да им каже, че животът му е в опасност? Да им посочи петимата (и другите трима) мъже, за които подозира, че ще го нападнат всеки момент? Суин мрачно поклаща глава на себе си, когато си представя какво ще му отговорят. Дори да беше обикновен затворник, нямаше да му обърнат внимание. Нападенията между затворници са всекидневие. От надзирателите в тъмницата не се очаква да рискуват собствения си живот, за да се опитват да им попречат. Работата на стражите в градската тъмница е да държат затворниците вътре и да предотвратяват масови бунтове. А и той не е обикновен затворник. Суин е разжалван капитан от градската стража, който се е отличил с вярната си служба към властта по време на вихрената седмица след смъртта на стария Имперски наместник. Служил е на грешните господари и сега, когато всички се надпреварват да демонстрират вярност към Принца, Суин е нещо по-лошо от престъпник. Осъден е за държавна измяна. Не, стражите няма да си мръднат пръста за него. А другите затворници няма да пропуснат да забележат, че Суин се е обърнал за помощ към надзирателите. В тъмницата не се гледа с добро око на това. Ако го направи, дори няма да изчакат до следващия ден, за да го накажат пред очите на всички на двора. Останалите мъже от неговата килия ще се опитат да го убият още тази нощ.

Не, Суин ще остане тук, до стената. Така поне няма да могат да го нападнат в гръб. Ще стори всичко по силите си, за да продаде живота си колкото може по-скъпо.

Ето, петимата се раздвижват и се отправят към него, без да бързат. Суин вдига лице към лъчите на пролетното слънце и затваря очи. Можеше и да е по-зле. Можеше да вали. След петнайсет години патрулиране по улиците на Салмодил Суин ненавижда дъжда с цялото си сърце.

Поглежда обратно към тях. Единият е изостанал малко, за да приклекне и да посегне към ботуша си. Да, точно така. Когато се изправя, държи ръката си изпъната надолу отстрани до тялото, така че да не се вижда какво има в нея. Суин свива големите си ръце в юмруци и отново ги отпуска. Раздвижва рамене. Завърта глава насам-натам.

Готов е.

– Суин! – разнася се вик някъде над главата му.

Суин повдига вежди и поглежда нагоре. Един от стражите на вътрешния балкон му маха с ръка, за да привлече вниманието му. Петимата от Кайра забавят крачка. Стражът му прави знак да се качи при него.

– Имаш посетител! – подвиква стражът.

Можете да поръчате книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.