„Откраднат фокус“ от Йохан Хари: Как да си върнем концентрацията и критичното мислене?

„Откраднат фокус“ от Йохан Хари е най-новото заглавие на издателство „Изток-Запад“.

Нямате ли усещането, че светът е полудял? Че вървим в посока, която не сме избрали сами? Защо не успяваме да се отърсим от масовата хипноза? 

Истината е, че все повече губим способността си за концентрация и критично мислене. Тийнейджърите не могат да се фокусират върху една задача за повече от 65 секунди, а офис служителите стигат до цели три минути! Защо непрестанно се разсейваме? Ако причината са безбройните устройства, не може ли просто да ги изключим? 

Оказва се, че не е толкова лесно. Самият Йохан Хари опитва всякакви стратегии да си върне фокуса – включително пълен отказ от интернет в продължение на три месеца, – но нищо не е достатъчно ефективно. Затова Хари предприема впечатляващо пътешествие, за да интервюира водещи експерти по въпроса с вниманието и концентрацията. Това, което открива, е изумително и доста плашещо.

Вярваме, че липсата на фокус се дължи на собствената ни неспособност да се изключим от социалните мрежи. Да, ама – не! Причината не е в липсата на дисциплина, а в мощни външни сили. Не ние сме изгубили своя фокус, той ни е бил откраднат. Всъщност сме жертви на манипулация: огромни корпорации се възползват от слабостите ни, за да печелят все повече. Има дванайсет причини за тази криза, всяка от които отнема част от вниманието ни. За да ни покаже как, Хари ни среща с дисиденти от Силициевата долина, с хора от фавелите на  Рио, които напълно са изгубили способността си за концентрация, за да стигнем до Нова Зеландия, където са открили невероятен начин за възстановяване на вниманието.

Да си върнем фокуса – мисия възможна, но битката ще е на живот и смърт.

Йохан Хари е международно известен автор на няколко бестселъра, преведени на 38 езика. Първата му книга „Преследване на писъка“ става основа както на номиниран за награда на Американската филмова академия пълнометражен филм, така и на телевизионен сериал с продуцент Самюъл Джаксън. Втората книга на Хари „Изгубени връзки“ става бестселър на „Сънди Таймс“ и „Ню Йорк Таймс“. Хари е публикувал статии в „Ню Йорк Таймс“, „Лос Анджелес Таймс“, „Гардиън“, „Монд“, „Слейт“, „Ню Рипъблик“, „Мелбърн Ейдж“, „Нейшън“ и др. На два пъти е обявяван за журналист на годината от британския клон на „Амнести Интернашънъл“ за своите репортажи от войната в Конго и за нарушенията на човешките права в Дубай. Редовно е участник в дискусиите на забавното шоу на Ейч Би Оу „Точно време“ с водещ Бил Майер. Неговите ТЕД лекции върху зависимостите и депресията са гледани над 80 милиона пъти.

По-долу четете откъс от книгата:

„Откраднат фокус“

Увод

На девет години моят кръщелник бе завладян от краткотрайно, но необичайно силно увлечение по Елвис Пресли. Пее­ше „Затворнически рок“, като влагаше, без да се жали, всички възможности на гласа си и имитираше ниските тонове и характерните движения с таза на Краля на рока. Момчето не знаеше, че този стил вече се е превърнал в нелепа отживелица, и изпълняваше песента със затрогващата невинност и искреност на дете, което е на прага на пубертета и вярва, че изглежда страхотно. В кратките паузи, преди да започне да пее отново, искаше да научи всичко („Всичко! Всичко!“) за Елвис. Затова аз се залавях да разкажа накратко ето тази вдъхновяваща, тъжна и глупава история.

Елвис е роден в едно от най-бедните градчета в Мисисипи – някъде много, много далеч, както казвах на кръщелника ми. В онзи миг на света дошли две бебета близначета, но няколко минути по-късно едното починало. След години майката на Елвис му казала, че ако пее на луната всяка вечер, братчето му ще го чува, и затова момчето пеело ли, пеело… Започнало да излиза на сцена точно в зората на телевизията и това му помогнало да се сдобие със слава, невъзможна дотогава. При всяко негово появяване публиката го посрещала с възторжени викове. Скоро целият му свят се свел до тяхно ехо. Елвис се отдръпнал и потънал в своя пашкул, който сам усърдно изплитал около себе си. Вместо на свободата си, той се наслаждавал на притежанията си. За майка си купил имение, което нарекъл Грейсланд. 

През останалата част от историята преминавах набързо – потъването в зависимостта, неудържимото, изпълнено с бясна енергия изпълнение във Вегас, смъртта на четирийсет и две. Винаги когато Адам – така ще наричам кръщелника ми, за да избег­на възможността да бъде идентифициран – питаше как свършва историята, аз го приканях да изпеем заедно „Тъжна луна“. „Ти ме виждаш в самотата ми – пееше той с тъничкото си гласче, – без мечта в душата ми, без моята любов.“ Един ден Адам ме погледна много сериозно и попита: „Йохан, ще ме заведеш ли в Грейсланд един ден?“ Без да се замисля, кимнах утвърдително. „Обещаваш ли? Наистина ли обещаваш?“ Аз потвърдих. После напълно забравих това обещание. Докато не се обърка всичко.

  • • •

Десет години по-късно Адам се беше изгубил по криволиче­щите пътища на живота. Беше отпаднал от училище на петнайсет и сега почти буквално прекарваше цялото време, в което беше буден, вкъщи, гледайки с празен поглед ту един, ту друг екран – телефона си, на който до безкрайност превърташе съобщения от уотсап и месинджър, и своя айпад, който го потапяше в гъста мъгла от клипчета в ютюб и порно. Имаше моменти, в които все още можех да видя следи от веселото малко момче, което пееше „Вива Лас Вегас“, но сякаш предишната му личност се беше разпаднала на мънички парченца, които вече нямаха връзка помежду си. Беше му трудно да поддържа разговор повече от няколко минути, без да отклони поглед към екрана или внезапно да смени темата. Изглеждаше превключил на скоростта на снапчат и пребиваващ в измерение отвъд бавните и сериозни неща. Адам беше интелигентен, мил, деликатен, но все едно вече вниманието му не можеше да бъде привлечено и задържано от нищо. 

През това десетилетие, в което той съзряваше, подобен разпад, изглежда, се бе случил в живота на мнозина. Вкусът, който оставяше у нас животът в зората на XXI век, се състоеше в усещането, че вниманието ни – способността да се концентрираме – се пропуква и фрагментира. Можех да го видя по себе си – купувах си книги, трупах ги на купчини и после им хвърлях крадешком виновни погледи, повтаряйки си, че ще им се посветя, но първо да изпратя само още едно съобщение. Все още чета много, но с всяка следваща година все по-осезаемо чувствах, че сякаш тичам нагоре по ескалатор, който стремително ме носи надолу. Току-що бях навършил четирийсет и при всяко събиране на връстници оплаквахме изгубената способност за концентрация – като че ли говорехме за изчезнал край морето приятел, когото повече никой никога не бе срещнал.

Но една вечер, докато се излежавахме на дивана, всеки втренчен в своя постоянно писукащ екран, погледнах Адам и ме обзе лек ужас. Не можем да продължаваме така, си казах наум. 

– Адам – започнах внимателно, – хайде да отидем до Грейс­ланд. 

– Какво?

Припомних му обещанието, дадено преди толкова много години. Той дори не помнеше онези дни на „Тъжната луна“, нито нашия разговор, но усетих, че идеята да прекършим това вцепенение запали една малка искрица у него. Погледна ме и ме попита дали говоря сериозно. 

– Да – отвърнах, – но имам едно условие. Аз ще платя пътуването на двама ни, ще отидем до Мемфис и Ню Орлиънс, ще обикаляме из Юга – изобщо, където поискаш. Но не мога да го направя, ако непрекъснато зяпаш в телефона си. Трябва да обещаеш, че ще го оставяш изключен през цялото време, освен нощем. Трябва да се върнем към реалността. Трябва да възстановим изгубената връзка с нещо, което има значение за нас. 

Той ми обеща и след няколко седмици излетяхме от „Хийт­роу“ към земите на делта блуса. 

  • • •

Пред вратите на Грейсланд вече няма да срещнете човешки същества, чиято задача е да ви разведат наоколо и да ви разкажат какво виждате. Вместо това получавате айпад и поставяте в ушите си малки слушалки. Оттук насетне устройството ви казва какво да правите – обърнете се наляво, обърнете се надясно, вървете право напред. Във всяка стая то – с гласа на някой забравен актьор – ще ви разкаже нейната история и ще прожектира снимки на стената. Така ние обиколихме Грейсланд сами, вперили поглед в екрана. Около нас имаше канадци, корейци и представители на какви ли не нации – всички с празни лица и сведен поглед, незабелязващи нищо около себе си. Никой не виждаше друго освен екраните. Наблюдавах хората, докато вървяхме, и усещах как напрежението в мен расте. От време на време някой отклоняваше поглед от айпада си и усещах искрица надежда, че ще съумеем да срещнем очи, да свием рамене и да си кажем: „Хей, виж, само ние се оглеждаме наоколо, само ние сме пропътували хиляди километри, за да видим нещата, които са в този миг пред нас.“ Но всеки път, когато ми се струваше, че сме на косъм от това, осъзнавах, че всъщност човекът насреща е преустановил за малко връзката си с айпада, само за да си извади телефона и да си направи селфи. 

Стигнахме до стаята на джунглата – любимото място на Елвис – айпадът не спираше да бърбори. Тогава мъж на средна възраст, застанал точно до мен, се обърна и каза нещо на съпругата си. Пред нас стоеше голяма саксия с тъжно провиснали имитации на растения, която Елвис беше купил, за да превърне стаята в лична изкуствена джунгла. 

– Скъпа – каза мъжът, – но това е невероятно – виж! – Той размаха устройството към нея и започна да движи пръста си по екрана. – Ако го придвижиш наляво, виждаш стаята отляво, ако придвижиш надясно – я виждаш отдясно! – Жената погледна, усмихна се и започна да движи пръста си по своя екран. 

Наблюдавах ги как правят това и гледат стаята от различни ъгли. Наклоних се леко към него и казах:

 – Но, господине, има един старомоден начин да направите същото. Нарича се въртене на главата. Защото ние сме тук. Ние сме точно в същата стая. Не е нужно да я гледате на екрана. Можете да я видите с очите си. Ето. Огледайте се. – Размахах ръка и изкуствените зелени листа прошумяха. 

Мъжът и жената леко се отдръпнаха. 

– Вижте! – продължих аз с малко по-силен глас, отколкото бях предвидил. – Не виждате ли? Ние сме там. Ние сме всъщност тук. Няма нужда от екран. Ние се намираме в стаята на джунглата.

Можете да поръчате „Откраднат фокус“ ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.