Мария Келберт написа „Живей щастливо!“

Мария Келберт, позната на българските читатели като Мария Станкова, се завръща в книжарниците на 20 май с две новели и цикъл разкази, обединени от заглавието „Живей щастливо!“

Живей щастливо! (240 стр., цена: 20 лв., художник на корицата: Иво Рафаилов, издателство Колибри) обхваща новелите „Радостта от живота“ и „Проститутката с дървения крак“  и цикъл разкази, озаглавен „Театър на сенките“. Напрегнати криминални сюжети с кражба на картина, отвличане, убийства и разследване, италианска мафия. Паноптикум от социални и криминални типажи, между които емигранти от различни националности, девианти, мафиоти, проститутка с дървен крак и джудже убиец. Жестокост, гняв, страдание и отмъщение…  И всичко това водевилно и дори абсурдно разиграно, фино пародирано, с хапеща ирония. Всъщност тази книга със своите истории е за необичайните обрати на съдбата – независимо от плановете, които правим, от целите, които си поставяме. А тя, съдбата,  има чувство за хумор, а е и с променливо настроение. Затова най-важното е да живеем живота си щастливо.

Мария Келберт е автор на стихове, на сборници с разкази и новели, на романите „Наръчник по саморъчни убийства“, „Трикракото куче“, „Сузана и зяпачите“, „А Бог се смее“ и др., както и на редица пиеси за възрастни и деца. Има множество отличия за литература и драматургия. Филмът „Маймуни през зимата“, на който е сценарист, е носител на Голямата награда на Международния филмов фестивал в Карлови Вари (2006). 

Днес Мария Келберт живее в Германия. „Живей щастливо!” е първата ѝ книга от шест години насам. Онези читатели, които я познават добре, ще се срещнат отново с ритмичния ѝ език, полюсните герои, противоречивите ситуации и безмилостното ѝ авторово перо. А тези, които се срещат за първи път с нейна книга, ще имат удоволствието да се насладят на литературно пиршество, каквото рядко се среща в българската съвременна литература.

По-долу четете откъс от книгата на Мария Келберт – „Живей щастливо! Къси и още по-къси житейски истории“

„Живей щастливо“

Из новелата „Радостта от живота“

Първа глава 

Госпожа Цецилия Мюлер живееше на партерния етаж, в помещението за портиера. Тя не беше портиер. Беше собственик на пететажна кооперация в центъра на градчето Х. Самото градче бе известно с картофената салата със сос от майоранa и яйца. Госпожа Мюлер приготвяше този деликатес веднъж годишно – на Коледа. Сядаше сама на масата, отваряше бутилка бира, изяждаше три пинкел вурстчета, салатата, едно парче ябълков кухен със сметана, купичка ментово желе, оригваше се доволно и изваждаше албума. Семейните снимки бяха черно-бели, пожълтели и доста намачкани, но все още лицата от тях излъчваха достолепие. Госпожа Мюлер обичаше да говори, но нямаше с кого. Наемателите бяха чуждоземци, повечето гастарбайтери, не говореха добре немски, прибираха се вечер изморени, вечеряха, спяха и на сутринта отиваха на работа. Вечерта се прибираха изморени… 

– Това е толкова скучно!  – мърмореше госпожа Мюлер, докато проследяваше как испанката от втория етаж почиства стълбището. 

Инес, така се казваше испанката, се усмихваше дружелюбно (по-скоро протоколно), кимаше с глава и сочеше с парцала мократа мозайка. Очакваше похвала за усърдието си. 

– Добре, добре – кимаше с глава госпожа Мюлер. – Нищо не разбират! Надойдоха, народиха деца, усмърдяха къщата на яхнии, не знаят правилата и не ги интересуват.

Старата дама влизаше в портиерната, пускаше щората на остъклената стена и сядаше пред телевизора. Всяка неделя гледаше църковната служба, а през останалите дни – готварски предавания. Мразеше да готви. Беше се записала към социалните служби. Донасяха ѝ храната вкъщи. Беше изключително капризна и често изхвърляше донесеното. Зъбните ѝ протези бяха като произведение на изкуството, с цвят на порцелан, но от твърда храна се отлепяха и падаха. Приемаше супите и десертите, картофеното пюре, макароните, а „мускулестото месо“ – както го наричаше – оставяше до уличните кофи. В градчeто Х нямаше бездомни животни, в замяна на това гарваните се множаха застрашително, което решаваше въпроса с месните остатъци. 

В живота на госпожа Мюлер имаше дисциплина, дисциплина и пак дисциплина! Ставаше всяка сутрин в 6:00 часа. 

Седеше точно петнайсет минути в тоалетната и чакаше освобождаването на червата без напрежение. 

Измиване. Вчесване. Обличане. Преглед на безплатните вестници с обяви и реклами, брошурата от аптеката – също безплатна. За нищо на света не би купила вестник или книга. Една истинска германка знае да икономисва, а икономията е в основата на благосъстоянието. „Пилеенето на пари руши морала!“, казваше майка ѝ. Половин час разходка до пресечката и обратно. 

Следваше свободно заяждане с хората по улицата. 

Удовлетворена от ползотворната сутрин, госпожата сядаше да чака обяда. Това беше трепетен момент. Можеше да направи скандал, да настоява за правата си и най-важното: да повтори няколко пъти, че ТЯ е честният данъкоплатец и тази държава се крепи на НЕЯ. Особено удовлетворение ѝ носеха сълзите в очите на социалната работничка. Но и това омръзва… 

И един ден се случи чудото в живота ѝ. С обяда дойде жена на средна възраст, пълничка, усмихната и! – миришеща на сапун! Никакви дезодоранти, одеколони и тежки парфюми. Просто сапун. Донесе супа, макарони с бял сос и ябълки три броя плюс абендброт (две филии ръжен хляб, салам и сирене). 

– Супа със зеленчуци не ям! Много едро са нарязани и мога да се задавя! – отблъсна съда госпожа Мюлер. 

– О, това веднага ще го оправим – каза жената, донесе миксер от колата и пасира супата. – Сега нищо не може да ви задави – усмихна се широко и извади кутия със сирене и салам за вечеря. 

– Сух хляб и салам не ям за вечеря! Сухата храна запича! Това са длъжни да знаят в кухнята! Възрастна съм и имам нужда от полезна за здравето храна. – И Цецилия посегна да избута кутията. 

– Ще оправим всичко, госпожо! Не се притеснявайте! – усмихна се още по-мило новодошлата и дръпна кутията. 

Намаза две филии хляб с маргарин, наряза кисели краставички на тънки филийки, домати на фини кръгчета, разположи ги върху филиите и отгоре настърга сиренето, а саламa наряза на ситни парченца. Изглеждаше симпатично приготвеното. Цецилия Мюлер стоеше онемяла, с отворена уста, вторачена в ръцете на жената. Искаше ѝ се да се заяде за нещо… например за хигиената, но новата работничка беше с найлонови ръкавици. 

– Как се казваш? – попита госпожата, защото просто не се сети за друго.

– Агнешка – отговори жената. 

– Говориш добре немски. 

– Баба ми беше германка… Всъщност нашето село е било на територията на Германия преди войната. 

– А моят баща беше Хитлеров офицер! 

Агнешка се усмихна широко.

 – Това си е голяма чест! 

– Разбира се, че е чест! Беше честен човек, дисциплиниран и изпълняваше своя дълг към отечеството! Загина във войната… 

– Много съжалявам. 

– Ами, съжаляваш! – изсъска Цецилия. – Всички поляци мразят германците!

– Омъжена съм за германец  – прекъсна я Агнешка. – Живеем чудесно и много добре се разбираме. Желая ви хубав ден! – Агнешка прибра празните съдове и си тръгна бързо. 

От този момент нататък животът на госпожа Мюлер се промени. Нощем не спеше, а обмисляше. Обмислянето е важен процес. Човек трябва да предположи най-лошите варианти и да изготви план за излизане от тях. 

Втора глава 

В действителност Цецилия Мюлер беше много богата. Баща ѝ бе оставил цяло състояние след смъртта си. Имаше приятели евреи, които по време на войната даваха мило и драго да се изнесат от Германия. Господин Мюлер помагаше срещу добро заплащане. А помагаше, защото наистина беше офицер в погребалната служба към Вермахта. Така между труповете на загинали войници успяваха да изнесат към „родните места“ и по някой евреин. Господин Мюлер старателно избираше маршрутите. Починалите трябваше да са родом от градчета, близо до границата с Франция, където имаше организиран бежански канал. Цялата операция беше обмислена лично от Мюлер и работеше безотказно до момента, в който го изпратиха на фронта, а после върнаха трупа му в Х.

Преди да завърши житейския си път, господин Мюлер се погрижи да намери добро скривалище за парите си. Те отлежаваха на тихо и спокойно място в ловна хижа близо до Бодензее. 

След войната градчето Х се оказа в американската зона. Това доста улесни вдовицата на Мюлер и дъщеря ѝ. Двете без особени трудности пренесоха един сандък със златни монети и украшения. Наеха гемия. Срещу трилитров буркан от кисели краставички, напълнен със златни монети, собственикът на корабчето Хуфнагел ги извози до Швейцария. Е, наложи се да се разделят с още два буркана, защото и граничните офицери хранеха семейства, но си струваше. 

Тъй като господин Мюлер не беше приемал хартиени пари за труда си, състоянието въздъхна с облекчение и продължи да дреме в трезора на една от многото цюрихски банки. После майката на Цецилия почина. Последните ѝ думи бяха: „Обмисляй, обмисляй и пак обмисляй!“. 

На първо обмисляне Цецилия Мюлер стигна до извода, че е добре да живее в близост до парите си. Швейцария изглеждаше привлекателно, а за хора с вложения  – направо чудесно. На второ обмисляне реши, че нещата в Германия ще се променят към добро и е по-добре да остане. Не сбърка. Родината се възстанови бързо с помощта на добрите окупатори. Точно в това приповдигнато време Цецилия купи този стар пететажен дом, престрои го, обзаведе го в стил рустикана и започна да отдава под наем апартаменти. И заприиждаха гастарбайтерите. Населиха дома. Госпожа Мюлер печелеше добре. Можеше да си позволи собствена еднофамилна къща с градина и градинар към нея, но след внимателно обмисляне се убеди, че е по-добре да не демонстрира благосъстоянието си. Остана в портиерната да наблюдава с каква скорост се движи животът около нея. 

Единственото, което много ѝ тежеше, беше, че няма с кого да си говори. 

„Така ще си умра в тишина…“ – тази мисъл се промъкваше насред обмислянето и много объркваше логическите ѝ разсъждения. Взе си куче от приют. Говореше му непрестанно. В отговор то я ухапа. Тя го върна и взе котка. На третия ден животното избяга…

Можете да поръчате книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *