„О.К.“ от Д. П. Лайл: Превъзходен коктейл от съспенс, екшън и хумор

Романът „О.К.“ от Д. П. Лайл е най-новото заглавие, което излиза с логото на издателство „Обсидиан“. Преводът на книгата е дело на Богдан Русев.

Джейк Лонгли, бивша бейзболна звезда и горд собственик на ресторант на плажа, вече има и няколко успешни разследвания в детективската агенция на баща си Рей в Гълф Шорс, Алабама. Сега той и партньорката му Никол се канят да прекарат две безгрижни седмици в Ориндж Каунти, Квартала на богатите. А после ще започнат снимките на филм по неин сценарий, който се очаква да бъде голям хит.

В слънчева Калифорния обаче ги очаква друго предизвикателство. Меган, най-близката приятелка на Никол и известна телевизионна репортерка, е преследвана от анонимен почитател, който става все по-настоятелен и агресивен. Психическият тормоз е наистина притеснителен, а маниакът се прикрива твърде умело. Полицията е безсилна, затова на помощ пристига тежката артилерия – Рей и верният Пенкейк. Дали техните военни и компютърни умения ще бъдат достатъчни, за да се справят с един умен и много опасен противник? 

Светът на звездите се оказва доста мрачен и зловещ. А часовникът тиктака неумолимо…

Превъзходен коктейл от съспенс, екшън и хумор, уверяват от издателство „Обсидиан“.

По-долу четете откъс от книгата:

1

Тя те харесва.

Всички ме харесват.

Да, но тя те харесва по начин, който подсказва, че иска да ти седне в скута.

И ти ме харесваш по този начин.

Хммм. Това ми звучи като добър план.

Тези места не са чак толкова широки.

Добре, ето малко най-обща информация. Казвам се Джейк Лонгли и съм бивш бейзболист от професионалната лига, собственик на ресторант с бар и мъж, който обича жените. Е, или поне тази, която седи до мен. А именно Никол Джеймисън. Забавна, интелигентна и безумно красива. Понякога дразнеща. Всъщност в последното е истински шампион.

Двамата седяхме в първа класа, ред 5, места А и В, в самолет на „Америкън Еърлайнс“ на път за летище „Джон Уейн“ в Ориндж Каунти, Калифорния. О. К., както го наричат с любов местните.

Бяхме потеглили рано тази сутрин от Гълф Шорс, щата Алабама, където на плажа се намира моят ресторант „Капитан Роки“ и където и двамата живеем. Това пътуване беше донякъде почивка от… не съм сигурен от какво. Аз работя много малко. Управителката ми Карла Мартинес движи заведението, така че по същество имам нула задължения. Освен да се виждам с Никол и Пенкейк. Никол е моята приятелка, или каквото е там. Все още не сме решили какви сме. Да кажем, че тя ме харесва. Нали ви споменах? Всички ме харесват. Томи Джеферс, по прякор Пенкейк – Палачинката, – е най-добрият ми приятел. Още от времето, когато като деца тероризирахме целия квартал. И той обича да идва в „Капитан Роки“. Основно защото храната и напитките са му безплатни. Господи, как яде това момче. Изяжда ми печалбите. Ако има такива. Не съм съвсем сигурен, защото Карла почти никога не ми казва дали е така. Което не ме притеснява особено, защото ресторантът винаги е пълен. Освен това двамата с нея си делим приходите, така че, ако губехме пари от него, тя сигурно щеше да ми каже.

Освен че е интелигентна и секси, и понякога хаплива, Никол пише сценарии. Това беше другата причина да пътуваме до Западното крайбрежие. Снимките на новия ѝ филм трябваше да започнат след три седмици. Предишните ѝ два сценария бяха екранизирани с минимални средства – независими продукции, които успяха да стигнат само до екраните на няколко малки филмови фестивала. Този щеше да бъде на съвсем друго ниво. Продуцираше го чичо ѝ Чарлс Балфур, филмов продуцент от най-висока класа и президент на компанията „Риджънси Глобал Продъкшънс“, наричана накратко РПГ. Той е двигателят на сериала „Космически приключения“, който му донесе приходи в размер на няколко милиарда долара. Точно така, с девет нули.

Двамата с чичо Чарлс се познаваме отдавна. Всъщност никога не съм го виждал на живо, но съм прекарвал много вечери в дома, който притежава недалече от Гълф Шорс. Където живее Никол. Или поне където се намира обикновено.

Никол живее и в О. К., в един луксозен апартамент в Нюпорт Бийч, но рядко е там. През последната година – откакто сме заедно – тя пребивава основно в мегаимението на чичо Чарлс, съвсем близо до моя дом в Гълф Шорс.

Тези места не са чак толкова тесни – каза Никол.

Няма място за краката.

Защото краката ти са дълги.

А твоите не са ли?

Тя се засмя.

Ако не ме лъже паметта, ти се представяш доста добре в тесни места.

Погледнах я, все едно исках да кажа: „Това ще се направя, че не съм го чул“.

Стюардесата се върна и пак се усмихна.

Искате ли нещо друго?

Погледът ѝ се задържа по-дълго върху мен. Според табелката на униформата тя се казваше Мериан.

Мисля, че нямаме нужда от нищо – отвърнах аз, като се усмихнах на свой ред.

Тя продължи по пътеката между седалките.

Никол ме сръга с лакът в ребрата.

Видя ли? Какво ти казах?

Може би само ме използва, за да се добере до теб.

Може би. Сигурно трябва да се радвам, че ти седиш до пътеката – добави Никол.

Пенкейк е по-добър в блокадите. Има подходящото телосложение за това.

Според мен в тази ситуация и ти ще свършиш работа.

През арката към бордовата кухня видях как Мериан взе микрофона от стойката на стената. Тя ме погледна и се усмихна. После съобщи, че ще кацнем след трийсет минути, така че може би е добра идея сега да използваме тоалетната за последно.

Мисля, че иска да те вкара в клуба на хората, които са правили секс в самолет – обади се Никол.

Просто си върши работата.

Гореспоменатата тоалетна е точно зад гърба ѝ. На мен ми приличаше на покана.

Може да притесним пилотите – казах аз. – Освен това, като стана дума за тесни места, там няма да има пространство за маневриране.

Все ще е повече, отколкото на предната седалка на колата ми.

Никол кара мерцедес SL кабрио. Неведнъж или дваж, или триж – обожавам тази дума – сме гледали залеза от предната седалка до шофьора, като Никол е седяла удобно в скута ми.

Може да пробваме на последния ред – предложи тя. – Да видим дали ще се справим.

Момчетата от службата за безопасност на транспорта ще ни щракнат белезниците в момента, в който слезем от самолета.

Толкова си скучен.

Почакай да стигнем у вас.

Приятелката ти идва насам – кимна Никол към бордовата кухня. – Май иска да ти вземе телефона.

Вдигнах поглед към Мериан, която се приближаваше с лист хартия и химикалка в ръка.

Не искам да ви притеснявам – каза тя. – Но дали ще ми дадете един автограф за сина ми? Той е голям почитател на бейзбола.

Явно не искаше да ми вземе телефона.

Това още ми се случва от време на време. Все по-рядко с всяка изминала година от времето, когато играех в професионалната лига. Но е приятно. Имам предвид, че да си стар бивш спортист все пак е по-добре, отколкото да си стар бивш забравен спортист.

На колко е години? – попитах аз.

На осем. Но сякаш е на трийсет – поклати глава тя. – Много по-зрял е от баща си. – Стюардесата се разсмя, преди да добави: – Понякога е такова глупаче.

Всички мъже са такива – кимна Никол. – Съзряват само до четиринайсетата си година. Това е пределът на възможностите им.

Щях да кажа нещо в защита на мъжествеността си, но те имаха числено превъзходство, бяха ме обградили и не успях да се сетя за остроумен отговор. Сигурно точно това искаха да демонстрират.

На мен ли го казваш? – отговори Мериан и ми подаде листа.

Как се казва синът ти? – попитах аз.

Скот. Но му викаме Скоти.

На какъв пост играе?

Питчър и защитник между втора и трета база – обясни тя с грейнало лице. – Наистина е много добър.

Понечих да се подпиша на листа, но после казах:

Имам нещо, което ще му хареса повече.

Издърпах с крак сака изпод седалката и го вдигнах в скута си. Отворих ципа и порових вътре, докато не намерих каквото ми трябваше. Една бейзболна топка.

Винаги нося в багажа си няколко бейзболни топки. Рядко с цел да ги надписвам за почитатели, а предимно да ги хвърлям по лошите. Като момчетата на Виктор Борков. Бейзболните топки са страхотни оръжия. Но не го казах на Мериан. Вместо това заявих:

Винаги нося по няколко точно за такива случаи.

Няма нужда – каза тя.

За мен е удоволствие.

Надписах топката на Скоти и я подадох на стюардесата.

Ще пощурее от радост – усмихна ми се тя още веднъж и кимна. – Много ви благодаря.

Мисля, че току-що ѝ направи най-хубавия подарък днес – каза Никол, докато Мериан се отдалечаваше.

И на Скоти, надявам се.

Определено – съгласи се тя и ме улови под ръка. – Заслужаваш награда.

Каква например?

Обичайната.

Много си падам по обичайни работи.

Можете да поръчате книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *