Разкриваме тайните на Космера с „Арканум: Необуздан“ от Брандън Сандерсън
Сборникът с новели от споделената вселена на Сандерсън идва на български в колекционерско издание
„Арканум: Необуздан“ от Брандън Сандерсън е най-новото заглавие на издaтeлcтвo Аrtlіnе Ѕtudіоѕ.
Брандън Сандерсън е световноизвестен автор на фентъзи и фантастика. Действието на неговите произведения се развива в уникална по мащаб, описана с ярко въображение споделена вселена, наречена Космера. „Арканум: Необуздан“ събира девет истории, обхващащи шест различни свята от Космера, техните напълно реализирани и отличителни магически системи, заедно с карти, илюстрации, бележки… и тайни.
Сандерсън е продал над 20 милиона екземпляра от печатни, електронни и аудио книги. Една от причините авторът да е толкова успешен, е уникалната му връзка със своите фенове. В „Арканум“ писателят предоставя на феновете разкошни допълнения към познатите истории и епични разкрития за вселената.
Сборникът съдържа различни по цел и атмосфера новели, които са подредени според света, в който се развива действието. Преди всяка история е упоменато дали съответната история може да се прочете, без да издаде спойлери, в зависимост от това доколко читателят е запознат с предишните романи на Сандерсън.
Издателство „Артлайн Студиос“ публикуват сборника в специално издание с обемна корица със златно фолио. Книгата идва с превод от Деница Иванова Райкова, а консултант по понятията и имената е Жоро Пенчев.
„Арканум: Необуздан“ е незаменим том, задължителен за всеки почитател на Брандън Сандерсън. Вълнуващите истории ще ви изстрелят на безпрецедентно пътуване през космос, какъвто само Сандерсън би могъл да си представи.
Брандън Сандерсън е автор на фентъзи и фантастика. Става известен с това, че завършва поредицата на Робърт Джордан „Колелото на времето“, а в момента е един от най-добрите и обичани автори на фентъзи. Най-популярните му поредици са „Мъглороден“ и „Летописите на Светлината на Бурята“. През март тази година Сандерсън разби рекорда за най-успешен проект в платформата Kickstarter, след като обяви, че тайно е написал четири романа през последните две години.
По-долу четете откъс от книгата:
Сенки за Сайлънс в Горите на ада
Новела от Системата на Треноди
1
– Този, за когото трябва да внимаваш, е Бялата Лисица – каза Дагон и отпи от бирата си. – Казват, че се ръкувал със самото Зло, че посетил Падналия Свят и се върнал със странни способности. Може да стъкне огън дори в най-дълбока нощ, и никоя сянка няма да посмее да дойде за душата му. Да, Бялата Лисица. Най-подлото копеле по тия места със сигурност. Моли се да не те набележи, приятелю. Стори ли го, мъртъв си.
Другарят по чашка на Дагон имаше врат като тясна бутилка от вино и глава, подобна на картоф, набучен накриво отгоре. Говореше пискливо, с акцент от Ластпорт, гласът му отекваше в стрехите на общото помещение на крайпътната кръчма.
– Защо… защо би ме набелязал?
– Зависи, приятелю – каза Дагон и се огледа наоколо, когато в кръчмата наперено влязоха неколцина издокарани търговци. Носеха черни палта, от чиито предници се подаваше плисирана дантела, и високите, широкополи шапки на хора от крепостта. Нямаше да изкарат и две седмици тук в Горите.
– Зависи ли? – настоя сътрапезникът му. – От какво зависи?
– От много неща, приятелю. Бялата Лисица преследва и убива хора, за които е обявена награда, знаеш. Какви престъпления си извършил? Какво си направил?
– Нищо. – Това писукане прозвуча като ръждиво колело.
– Нищо ли? Хората не отиват в Горите, за да правят „нищо“, приятелю.
Сътрапезникът му хвърли поглед на едната, после на другата страна. Беше се представил като Ърнест. Но пък Дагон се бе представил като Амити. Имената не значеха кой знае какво в Горите. Или може би означаваха всичко. Истинските тоест.
Ърнест се облегна назад и разкърши подобния си на рибарски прът врат, докато изхрущя, сякаш се опитваше да изчезне в бирата си. Щеше да клъвне. Хората обичаха да слушат за Бялата Лисица, а Дагон се смяташе за опитен. Поне го биваше да разказва истории, за да накара мизерници като Ърнест да плащат за питиетата му.
Ще му дам време да се поизмъчи, помисли си Дагон и се усмихна тайничко. Ще го оставя да се тревожи. Скоро Ърнест щеше да се опитва да изкопчи още информация.
Докато чакаше, Дагон се облегна назад и огледа стаята. Търговците бяха големи досадници – викаха да им донесат храна, като твърдяха, че трябва да потеглят след час. Това доказваше, че са глупаци. Да пътуват нощем в Горите? Заселниците със здрав произход биха успели. Мъже като тези… вероятно след по-малко от час щяха да нарушат някое от Простите Правила и да си навлекат нападение от сенките. Дагон изхвърли идиотите от ума си.
Онзи тип в ъгъла обаче… облечен изцяло в кафяво, все още с шапка, макар че бе на закрито. Този тип изглеждаше истински опасен. Питам се дали е той, помисли си Дагон. Доколкото знаеше, никой, който бе видял Бялата Лисица, не бе оживял. Десет години, над сто прибрани награди. Със сигурност някой знаеше името му. Властите във фортовете му плащаха наградите, в края на краищата.
Собственичката на крайпътната кръчма, мадам Сайлънс, мина покрай масата и безцеремонно тръсна отгоре яденето на Дагон. Намръщено му доля бира, разливайки пенеста струйка по ръката му, преди да се отдалечи с куцукане. Беше яка жена. Сурова. Всички в Горите бяха сурови. Поне онези, които оцеляваха.
Беше се научил, че едно намръщване от Сайлънс беше просто начинът ѝ да поздрави. Беше му дала допълнителна порция еленско месо – често го правеше. Харесваше му да мисли, че има нежни чувства към него. Може би някой ден…
Не ставай глупак, помисли си, като се зае с обилно полятата със сос храна и отпи няколко големи глътки бира. По-добре да се ожени за камък, отколкото за Сайлънс Монтейн. Един камък показваше повече топлота. Вероятно му даде допълнителния резен, защото си даваше сметка колко ценен е един редовен клиент. Напоследък все по-малко и по-малко хора идваха насам. Твърде много сенки. А пък и имаше го Честъртън. Противна работа беше това.
– Значи… този, Бялата Лисица, е ловец на глави? – Мъжът, който наричаше себе си Ърнест, май се потеше.
Дагон се усмихна. Добре се хвана този.
– Не е просто ловец на глави. Той е Ловецът на глави. Въпреки че Бялата Лисица не се занимава с дребни риби – а, не се обиждай, приятел, ама ми се струваш твърде незначителен.
Приятелят му стана по-нервен. Какво беше направил?
– Но – изпелтечи мъжът, – той и бездруго не би дошъл за мен – ъъ, ако предположим, че бях направил нещо, разбира се, не би дошъл тук, нали? Искам да кажа, крайпътната кръчма на мадам Сайлънс, тя е защитена. Всички го знаят. Сянката на покойния ѝ съпруг се навърта тук. Имах един братовчед, дето я е виждал, вярно имах.
– Бялата Лисица не се бои от сенки – каза Дагон и се наведе към него. – Е, виж, не мисля, че би рискувал да дойде тук – но не заради някаква сянка. Всеки знае, че това е неутрален терен. Човек трябва да има някои безопасни места, дори в Горите. Но…
Дагон се усмихна на Сайлънс, когато тя мина покрай него, запътила се отново към кухнята. Този път не му се намръщи. Определено започваше да печели симпатиите ѝ.
– Но? – изписука Ърнест.
– Ами… – проточи Дагон. – Бих могъл да ти кажа едно-друго за това как Бялата Лисица залавя хора, но, виждаш ли, чашата ми с бира е почти празна. Жалко. Мисля, че щеше да ти е много интересно как Бялата Лисица хвана Мейкпийс Хапшир. Страхотна история.
Ърнест изписка на Сайлънс да донесе нова бира, макар че тя се суетеше в кухнята и не чу. Дагон се намръщи, но Ърнест сложи една монета отстрани на масата, за да покаже, че иска да му допълнят чашата, когато Сайлънс или дъщеря ѝ се върнеха. Това щеше да свърши работа. Дагон се усмихна тайничко и подхвана историята.
Можете да поръчате книгата ТУК.
