Големи лъжи се крият зад „Малки тайни“ в смразяващия трилър на Дженифър Хилиър 

Само четири минути са нужни, за да изчезне едно дете…

 

За пръв път на български език у нас се появява психологическият трилър „Малки тайни“ от носителката на Наградата на Международната организация на писателите на трилъри за най-добър роман Дженифър Хилиър, която бързо се превърна в изгряваща звезда в криминалната литература и любимка на почитателите на жанра. 

В този напрегнат, многопластов и майсторски разказ най-големият страх на всеки родител става реалност и рисува мрачна действителност, в която „Малките тайни“ могат да бъдат най-голямата утеха. Защото понякога истината боли много повече от лъжите…

Погледнат отдалеч, животът на Мерин Мачадо изглежда много близо до перфектен. Омъжена за голямата си любов от студентските години, Мерин има своя собствена верига от луксозни фризьорски салони, сред чиито редовни посетители са някои от най-големите имена на шоубизнеса. Съпругът ѝ Дерек, който също е собственик на успешна компания, е лудо влюбен в нея, а съседите им ги обожават – и леко им завиждат, разбира се. 

Всичко е идеално. До деня, в който Мерин не води сина си Себастиан на местния коледен базар и той не изчезва безследно. Четири минути. Само толкова са нужни да се отвлече едно дете. Близалка, костюм на дядо Коледа и двеста и четиридесет секунди, след които всичко отива по дяволите. 

Година по-късно Мерин е сянка на успешната жена, която някога е била. От ФБР са спрели издирването, във вестниците отдавна вече не пишат за изчезването на Себастиан. Двамата с Дерек рядко си говорят. А единственото нещо, което я държи жива е невероятният шанс един ден синът ѝ да се появи отново. 

За да продължи разследването там, откъдето полицията е спряла, Мерин наема частен детектив, за когото дори съпругът ѝ не подозира. Но вместо да открие Себастиан, тя разбира, че Дерек си има любовница. Много по-млада любовница при това. 

Откритието разбужда в покрусената майка водовъртеж от емоции, който скоро излиза от контрол, и за пръв път от цяла вечност Мерин изпитва нещо различно от тъга. Омраза. Гняв. Вълнение. Веднъж загубила сина си, тя няма намерението да губи и съпруга си. Другата жена е враг с лице, което ясно може да види. Това означава, че може и да я унищожи. 

По пътя към целта си Мерин ще трябва да разплете лабиринта от „Малки тайни“, в чийто център се крият ужасяващи истини и предателства.

Стряскащо реалистични в своята несъвършеност, героите на Дженифър Хилиър ще ви накарат да се почувствате част от техния мрачен и изкривен свят, в който главни действащи лица са яростта, омразата и преди всичко – любовта.

В духа на зашеметяващите трилъри на Джилиан Флин, Саманта Даунинг и Алис Фини, „Малки тайни“ е безпощаден разказ, който изследва какво се случва, когато хората са доведени до ръба на пропаст, откъдето няма връщане назад.

Из „Малки тайни“ от Дженифър Хилиър 

Може да бъде изображение с книга

Казват, че ако дете на възрастта на Себастиан не бъде открито през първите двайсет и четири часа от изчезването му, то има вероятност никога да не бъде намерено. 

Това е първата смисъл, с която всяка сутрин се събужда Мерин Мачадо. 

Втората е дали днес ще бъде денят, когато ще се самоубие. 

Понякога парата, която се издига от струята топла вода на душа, успява да ги заличи. Понякога тези мисли се разсейват, точно когато привършва чашата със сутрешното си кафе или е в колата на път за работа. Но има дни, в които я преследват през цялото време като зловещи сенки, шепнещи в дълбините на съзнанието ѝ, досущ като музиката на филм, която не може да заглуши. В такива дни тя привидно е съвсем обикновен човек, който води съвсем обикновени разговори с хората около нея. Вътрешно обаче води съвсем различни диалози със себе си. 

Например онзиден сутринта се оказа от третия вид. Мерин отиде до фризьорския си салон в центъра; беше си облякла свободна рокля на „Шанел“ – намери я забутана в дъното на гардероба, все още в плика от химическото. Мерин изглеждаше невероятно и когато влезе в салона, дори младата русокоса рецепционистка с безупречен моден усет я забеляза. 

– Добро утро, Мерин – поздрави я Вероник с широка усмивка. – Я се виж само – тази рокля ти стои страхотно! Изглеждаш зашеметяващо. 

Мерин ѝ се усмихна в отговор, докато минаваше през обзаведената с вкус чакалня и се насочи към личния си офис в задната част на салона. 

– Благодаря, Ви. Бях забравила, че я имам. Как е графикът? 

– Всички часове са запазени – отвърна Вероник с напевен глас, който явно беше характерен за всички ранобудни. 

Мерин кимна и се усмихна отново. Влезе в офиса си, като все още си мислеше, че може би днес е денят. „Ще взема ножиците, но не новите, с които подстригвах Скарлет Йохансон миналото лято, а старите, които използвах за Джей Ло преди пет години. Те винаги са ми били най-удобни – ще ги забия във врата си, точно там, където мога да видя как вената ми пулсира. Ще го направя пред огледалото в банята, за да не объркам нещо. Да, определено в банята, защото после ще я почистят полесно. Фугите са тъмни и няма да се виждат кървавите петна.“ 

Но очевидно тя не го направи. 

Обаче си го мисли. Всяка сутрин си го мисли. 

Повечето вечери. Някои следобеди. 

Днес, за щастие, се очертава да бъде един от по-добрите ѝ дни и мислите, които я бяха връхлетели още със събуждането, бяха започнали да избледняват. Бяха се изпарили напълно още преди да звънне алармата ѝ. Мерин включва нощната лампа до леглото си и се намръщва, усещайки неприятния вкус на цяла бутилка червено вино, което бе изпила предишната вечер. Отпива огромна глътка вода от чашата, която държи до леглото си, и я оставя да се задържи в пресъхналата си уста, след което взема телефона си от зарядното. 

Едно ново съобщение. Жива ли си още? 

Разбира се, това е Сал с обичайния си есемес – изпраща ѝ го всяка сутрин, ако преди това не са се чули вече. За всеки друг това съобщение би било проява на несъобразителност. Но това е Сал. Двамата се познават отдавна и имат еднакво черно чувство за хумор. Мерин е благодарна, че Сал е единственият човек в живота ѝ, който, изглежда, не изпитва нужда да се съобразява с крехките ѝ чувства. Също така е убедена, че е единственият човек на света, който не я мисли за идиотка. 

Пръстите ѝ са изтръпнали, зрението ѝ замъглено, а главата я боли ужасно заради махмурлука, но Мерин все пак му отговаря. Едва-едва, но все пак успява да му напише нещо. Съобщението ѝ, както винаги, е кратко, но на Сал не му е нужно повече. Ще провери пак как е довечера преди лягане. Той знае, че времето от събуждането сутрин до заспиването вечер е найтежко за нея, защото именно тогава на Мерин ѝ е непосилно да се справя с реалността, в която живее. 

До нея леглото е празно. Възглавницата е идеално бухната, а чаршафите са безупречно оправени. Дерек не е спал вкъщи тази нощ. Явно пак е извън града по работа. Тя не знае кога ще се прибере. Забравил е да ѝ каже вчера, преди да излезе, а тя е забравила да попита. 

Бяха изминали четиристотин осемдесет и пет дни, откакто бе загубила Себастиан. 

Това значи, че четиристотин осемдесет и пет вечери не е къпала сина си, не му е обличала чиста пижамка, не го е слагала да спи и не му е чела „Лека нощ, луна“. 

Четиристотин осемдесет и пет сутрини се е будила в тиха и празна къща, лишена от смях, тропащи крачета, викове „Мамо, избърши ме“, идващи от банята в дъното на коридора, защото макар и вече да ходеше сам до тоалетна, Себастиан все пак бе на четири и все още имаше нужда от помощ за някои неща. 

Четиристотин осемдесет и пет денонощия на безкраен кошмар.

Можете да поръчате „Малки тайни“ ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.