КнигиОткъси

В ръцете си държите откъс от „Хроника на болката“ на Иво Иванов

Едно от събитията на българската литературна сцена тази година със сигурност е книгата на Иво Иванов „Хроника на болката“, която излезе с логото на издателство „Вакон“.

Читателите познават автора със сборниците му „Кривата на щастието“ и „Отвъд играта“.

В „Хроника на болката“ Иво Иванов ни потапя в дива амалгама, съставена от напълно различни, действителни истории, разхвърляни във всички точки на времето и пространството. Да, между тях съществува съединителна тъкан – болката. Но дали тя е повод за отчаяние и разруха, или суровина за онази необяснима сила, върху която се крепи чудото, наречено човек?

Отговорът зависи от теб и от това какво се крие между твоите корици. В последните години нашият свят бе разтърсен из основи. Всяка точка на нашето малко синьо кълбо бе подложена на пандемии, поляризация, войни, популизъм, катаклизми и инфлация. Да, много бяха поводите за фатализъм, но дори в тях имаше място за надежда. Стремежът на човека към светлина не може да бъде угасен дори в най-жестоката буря.

Вселената е пълна с мистерии и най-голямата от тях е всеки един от нас. Или поне в това вярва Иво Иванов. По много особен начин ние сме вътре в тази книга. Защо и как? На този въпрос можеш да отговориш единствено ти.

Иво Иванов

Иво Иванов е писател, журналист, пътешественик и най-вече – човек. Повече от 30 години той разказва реални, пречупени през неговия поглед истории, които звучат като приказки и карат читателите му да мислят, да вярват, да се борят и да мечтаят. Книгите му често се предават от ръка на ръка и от сърце на сърце, защото темите, посланията и мислите, вплетени в разказите му, са толкова човешки, че ще останат актуални завинаги. Автор е и на сборниците с разкази „Кривата на щастието“ и „Отвъд играта“ от издателство „Вакон“.

По-долу четете откъси от книгата:

„В миналото често си казвах, че тялото ми е покрито с истории. Да, това звучи хубаво. Белези­те всъщност не са белези. Те просто илюстрират моите истории. Като татуировки. Но не съвсем. Има една съществена разлика: аз не съм избирала бе­лезите си. Белегът е история, която ти се е случила независимо от твоето желание.“

„И ето че днес е в ръце­те ти и щом е така, сигурно ще я научиш да плу­ва в твоя голям океан. На корицата пише „Хроника на болката“, но знаеш ли – в почти всяка история, която откриеш в нея, става дума за нещо друго… нещо градивно, нещо красиво, което толкова често живее вътре в оковите на болката и чака да се из­тръгне от нея, за да полети нагоре като птица.“

Пътят и болката. Те са навсякъде в живота. Те са и тук, на тези страници, които решиха да запо­чнат без предговор заради историята на великата Оксана Мастърс. Ако се вгледаме внимателно в нея, ще открием, че това е история за избора. През го­дините, отредени ни на тази земя, ние всички рано или късно ще се натъкнем на изпепеляваща болка и загуба. И тогава ще трябва да направим избор: дали да бъдем погълнати и разрушени от отчаянието, или да се превърнем в Оксана Мастърс и по нейните собствени думи да отвърнем на болката с нараст­ваща сила.

В почти всяка от следващите истории ще от­крием, че привидно непреодолимата болка може да бъде използвана като суровина. Че силата много, много често е функция от страданието. Без болка нямаше да има Достоевски… „Герника“… Ван Гог… Яворов… Оксана Мастърс. Вижте колко много кра­сота, съзидание и светлина заместват мрака, кога­то той се сблъска с волята за живот. Днес дори Чер­вената гора е погълната от растителност и макар и изкривени, нови дървета протягат зелените си пръсти към слънцето. Въпреки че е на две крачки от Чернобил, мястото гъмжи от живот и дори радиа­цията е безпомощна.

Как е възможно, питат се учените. Не знам. Ня­кои неща невинаги имат обяснение. Как е възможно едно невръстно дете да мине през ада, без да изгори в пламъците? Как е възможно да не бъде отнесено завинаги в недрата на преизподнята от неговите демони? Как е възможно да побеждава белезите си?

Днес Оксана Мастърс е сложила няколко белега върху кожата си по свое собствено желание. Една­та татуировка е отдясно на зловещата бразда, оставена от бръснача върху корема ѝ. На нея е изо­бразено малко глухарче, чиито нежни власинки, по­ети от вятъра, се реят над цветето. От лявата страна на белега е татуирана голяма роза, до коя­то е написано:

Една роза винаги е и винаги ще си остане… роза.

Оксана казва, че като малка е таила горчивина към биологичните си родители, но не и днес. Казва, че ги разбира и иска да ги открие и да се срещне с тях. Иска да научи и тяхната история, за да разбе­ре още по-добре своята собствена.

„Не мога да спра да мисля за други жени и деца и за нещата, които те са преживели. И за това колко важна може да се окаже за тях моята история. Не мога да спра да мисля за това колко е важно да ме ви­дят не просто непречупена, но живееща и процъф­тяваща. Не като някакъв обект на състрадание, а като пример за сила. Да ме видят като жена, която е открила могъщество от другата страна на своя­та травма и която заслужава да бъде възприемана не като сумата от нещата, които са ѝ се случили, а като сумата от нещата, които е направила…

Спортът промени живота ми завинаги и аз винаги ще съм му благодарна. Спечелих толкова много медали… Но аз не се състезавам само за да побеждавам – състезавам се, защото спортът ми помогна да разбера себе си. Спортът ми помогна да открия, че човешкото тяло, моето тяло, при­тежава сила, която никога, никога не трябва да бъде подценявана.

Моята история продължава. Тя има начало, среда и някой ден край… но още е рано. Сега държа в ръце парченца от себе си и бавничко ги отделям едно от друго. А после все така бавничко отново ще ги съединя“.

Можете да поръчате „Хроника на болката“ ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *