За първи път на български: И трите варианта на последния роман на Марк Твен „Тайнственият непознат“

„Тайнственият непознат“ е последният роман на големия американски писател Марк Твен. Книгата излиза на български език с логото на издателство „Изток-Запад“.

Марк Твен работи по книгата с прекъсвания от 1897 до 1908 г., като създава три абсолютно различни версии. Първите две остават недовършени, а финалът на третата е някак прибързан и незадоволителен. Това най-вероятно е една от причините книгата да не види бял свят, докато Марк Твен е жив; другата са опасенията на автора как ще бъде приета от публиката, защото този сатиричен роман е остра критика срещу организираната религия, моралните принципи и човечеството като цяло.

В книгата писателят изследва концепцията за Бог и Сатаната и разсъждава върху смисъла на живота и реалността на самото съществуване, за да стигне до мрачен и стряскащ извод, който дълго време ще преследва читателите.

Новото издание на „Изток-Запад“ включва и трите версии на романа. Първата описва приключенията на младия Сатана – племенник на едноименния библейски персонаж – в австрийско село през 1702 г. Във втората главен герой е сходно момче, но действието се развива през ХIХ век в Питърсбърг, Мисури, и в нея вземат участие небезизвестните Том Сойер и Хък Фин, а третата ни връща отново в Австрия, този път през 1490 г., когато пред вратата на една печатница се появява загадъчен младеж на име Номер 44.

Трите версии излизат за първи път на български език.

Самюъл Лангхорн Клемънс е истинското име на изтъкнатия американски автор на разкази, пиеси, романи, есета, пътеписи Марк Твен (1835–1910).

Самюъл Клемънс произхожда от стар род на преселници от Изтока, заселили се в градчето Флорида в щата Мисури (САЩ). Баща му е прокурор, впоследствие мирови съдия. Самюъл е шестото от седем деца, израснали в щат, в който робството все още е норма. В голяма част от творбите му основна тема е не друго, а робството. От детските си спомени в Мисури авторът се вдъхновява и за измисления град Сейнт Питърсбърг от знаковите му произведения „Приключенията на Том Сойер“ и „Приключенията на Хъкълбери Фин“. Твен започва да пише едва на 16 години, когато списва статии и хумористични разкази за местния вестник „Ханибал Джърнъл“ – собственост на един от по-големите му братя. По-късно работи като печатар във Филаделфия, Ню Йорк, Сейнт Луис и др., а неутолимата му жажда за знания го прави редовен посетител в градските библиотеки, където се самообразова.

Авантюристичният дух на Клемънс си проличава не само в творбите му, но и в реалния живот – през 1859 г. получава лиценз за лоцман по река Мисисипи и работи като такъв до избухването на Гражданската война през 1861 г. Заминава с по-големия си брат за щата Невада, пътувайки с дилижанс повече от две седмици през прериите, Скалистите планини, мормонските общности… По време на въпросното пътуване получава вдъхновение и за някои по-късни свои пътеписи и разкази. В биографията на Марк Твен е и работата в сребърните мини на Вирджиния Сити, които скоро напуска и започва работа в местен вестник, където за пръв път използва добре познатия днес псевдоним Марк Твен, който взима от писателя Исая Селърс. В края на 1865 г. в нюйоркския седмичник „Сатърди Прес“ излиза и хумористичният разказ „Знаменитата скачаща жаба от окръг Калаверас“, който отбелязва първия по-значителен литературен успех на Твен. Сред многобройните му творби са безспорните литературни шедьоври „Приключенията на Том Сойер“ (1876), „Принцът и просякът“ (1881) и „Приключенията на Хъкълбери Фин“ (1884).

Марк Твен се радва на близки познанства и с някои от най-изтъкнатите за епохата учени като Никола Тесла и Томас Едисон. Голяма част от спечелените от писането пари Твен инвестира в нови изобретения, които водят единствено до загуба на средства.

След като си стъпва на краката отново, през 1894 г. Самюъл Клемънс започва околосветско пътешествие, посещавайки различни краища на света, за да изнася беседи с едничката цел да се издължи на кредиторите за последните си задължения. През това време губи една от дъщерите си. Няколко години по-късно и съпругата, и още една от дъщерите му си отиват от този свят. Марк Твен умира на 21 април 1910 г. в американския щат Кънектикът.

По-долу четете откъс от книгата:

„Тайнственият непознат“

Глава 1

Беше месец май 1702 г. Изолирана от света, Австрия спеше; все още се намираше в Средновековието и по всичко изглеждаше, че ще остане там вечно. Някои дори я слагаха още по-назад, векове назад, като твърдяха, че според умствените и духовни мерилки тя се намира в Епохата на вярата. Но те го казваха като похвала, не като обида; ние знаехме това и се гордеехме с него. Добре си го спомням, нищо, че бях още момче; спомням си и какво удоволствие изпитвах от думите им.

Да, Австрия беше откъсната от света и спеше, а селцето ни спеше заедно с нея, тъй като бе сгушено в центъра ѝ. То дремеше спокойно в уединението на околните хълмове и гори, където новини от далечния свят рядко смущаваха съня му, и тънеше в пълно доволство. От едната му страна течеше спокойна река, чиято повърхност бе изпъстрена с отраженията на облаците и на носещите се по течението лодки и шлепове; от другата се издигаха залесените склонове на стръмна урва, от чийто връх се мръщеше огромен замък с множество обрасли с пълзящи растения кули и бастиони; отвъд реката, вляво, се простираше неравната грамада на потънали в гори възвишения, прорязани от лъкатушещи клисури, в които слънце не проникваше; вдясно пък лежеше просторна равнина, осеяна с безброй къщички, сгушени между овощни градини и диворастящи дървета.

Цялата тази околност, разпростряла се на много левги, беше наследствено притежание на принц с непроизносимо име, чиято прислуга неизменно поддържаше замъка в безукорно състояние в очакване на посещения, но както принцът, така и семейството му се мяркаха най-често веднъж на пет години. Когато идваха обаче, беше сякаш е пристигнал господарят на света и е донесъл със себе си славата на всичките си кралства; а когато си заминаваха, след тях оставаше спокойствието на дълбоката тишина, следваща всяка оргия.

Езелдорф беше същински рай за нас, момчетата. В училище не ни тормозеха особено. Възпитаваха ни предимно като добри католици, гледаха над всичко друго да почитаме светата Дева, Църквата и светците; да се прекланяме пред монарха, споменавайки го със страхопочитание, да сваляме шапка пред портрета му, приемайки, че той милостиво ни осигурява насъщния и всички останали земни блага; учеха ни, че сме изпратени на този свят с единствената задача да работим за него, да живеем за него и при нужда да умрем за него. Извън това от нас не се изискваше особено много; откровено казано, не ни и позволяваха да знаем много. Свещениците ни учеха, че обикновените хора нямат особена полза от познанието, тъй като то може да ги направи недоволни от жребия, който Бог им е отредил, а Бог не би търпял някой да е недоволен от плановете Му. Не можеше да има съмнение, че е точно така, защото свещениците го бяха научили от епископа.

Именно недоволството щеше да унищожи Гретел Маркс, вдовицата на млекаря, собственичка на два коня и каруца, с които караше млякото до пазарното градче. Някаква лукава хуситка на име Адлер пристигна в Езелдорф и започна да обикаля насам-натам, като убеждаваше невежите и глупавите да идват тайно нощем в дома ѝ, за да чуят „същинското Божие слово“. Коварна измамница беше тя и си подбираше само онези, дето можеха да четат, като ги ласкаеше, че така показвали интелигентност, и им разправяше, че само интелигентните можели да разберат нейното учение. Малко по малко събра групичка от десетина и всяка нощ ги тровеше в дома си със своята ерес. Раздаде им Библии и Псалтири за лично ползване и ги убеди, че не е грях да ги четат.

Един ден отец Адолф минал покрай къщата на вдовицата и я заварил да седи под кестена в двора си и да чете точно тия книги! Той беше ревностен и усърден свещеник, гръмогласен при проповедите си, който непрекъснато се стремеше към известност, защото се надяваше един ден да стане епископ, и вечно си пъхаше носа навсякъде, като подслушваше и дебнеше не само собственото си паство, но и паствата на другите свещеници; падаше си развратник, простак и злобар, но сред жителите минаваше за сравнително свестен. И несъмнено беше талантлив: говореше гладко и красноречиво, а езикът му можеше да бъде язвителен и остроумен, макар и малко грубичък – това последното го твърдяха само враговете му, пък и останалите селяни не бяха по-добри от него. Той обаче беше член на съвета на селото и там думата му страхотно тежеше, да не говорим за хитринките, с които си прокарваше плановете; това, разбира се, нервираше останалите и в раздразнението си те му даваха какви ли не прозвища: наричаха го „Градския бик“, „Изчадието“ и прочие, в което нямаше нищо странно, защото влезеш ли в политиката, си слагаш главата в торбата, както се казва.

Та отец Адолф се носел по пътя, добре похапнал и в настроение, като ревял гръмогласно „Възпей виното и девойчето прекрасно“, и точно тогава зърнал вдовицата, която четяла. Изтъпанил се пред нея и останал така, олюлявайки се, поглъщайки я с нечестивия поглед на рибешките си очи, а тлъстото му почервеняло лице гримасничело.

– И кво си четеш, фрау Маркс? Я да видим коя книжка си си взела.

Тя му я подала. Той се привел, хвърлил един поглед и моментално избил книгата от ръката ѝ със следните гневни слова:

– Изгори я, изгори я, глупачке! Не знаеш ли, че е грях да четеш такива книги? Да не искаш да обречеш душата си на гибел? Откъде я взе?

Вдовицата му казала и той продължил:

– Е, така си и мислех! Ще я попреслушам аз тая жена, селото тясно ще ѝ види! Значи посещаваш сбирките ѝ, а? И на какво ви учи, да се кланяте на Девата?

– Не, само Богу.

– Знаех си! Поела си вече към ада. Девата ще те накаже за тая работа, помни ми думата!

Фрау Маркс се уплашила и започнала да се оправдава, но отец Адолф я прекъснал, като продължил да я хока яростно, обяснявайки ѝ точно какво ще ѝ стори Девата, докато тя едва не припаднала от страх. Коленичила и го умолявала да ѝ каже какво да направи, та да умилостиви Девата. Отец Адолф ѝ наложил тежко покаяние, донахокал я едно хубаво, а сетне подел песента си, откъдето я бил прекъснал, и залъкатушил надолу по пътя.

Обаче само след седмица фрау Маркс се поддала отново на изкушението и една нощ пак отишла на среща у фрау Адлер. Четири дни след това и двата ѝ коня умрели! Тя отърчала при отец Адолф, изпълнена с разкаяние и отчаяние, и плакала и хлипала, като казвала, че е разорена и сега ще трябва да гладува, защото как ще кара млякото на пазара? Какво да прави, попитала тя отец Адолф, а той ѝ рекъл:

– Не те ли предупредих аз, че Девата ще те накаже? Дяволска история! Ти какво – мислеше, че те лъжа ли? Следващия път да слушаш, като ти говоря.

После я научил как да постъпи. Да поръча да ѝ нарисуват двата коня и да иде да се поклони в черквата „Света Богородица на безсловесните твари“, да закачи рисунката на двата коня и да се покае; след това да се върне, да продаде кожите на двата коня и да купи лотариен билет, чийто номер да съвпада с датата на смърт­та им; после търпеливо да изчака отговора на Девата. Отговорът пристигнал след седмица, точно когато фрау Маркс вече загивала от отчаяние: с този билет спечелила от лотарията сто и петдесет дуката! Ей тъй възнаграждава Девата искреното покаяние!

Фрау Маркс повече не съгрешила. В благодарността си обиколила всички останали жени и им разказала какво се е случило, като им разяснила колко грешни и глупави са били и колко опасно са постъпвали дотогава; така че те всички изгорили книгите си и се върнали, разкаяни, в лоното на Църквата, а фрау Адлер се принудила да понесе отровите си към друг пазар. Такъв бил най-добрият и най-сигурният урок в живота на цялото село. Жителите вече никога не допуснали присъствието на друг хусит, а Девата ги възнаградила, като ги пазела и лично се грижела за тях, дарувайки им вечно благоденствие и охолство.

Но отец Адолф беше най-добър при погребенията, особено ако не беше прекалил с пиенето, а само беше сръбнал колкото да възхвалява светото служение по достойнство. Хубаво беше да го наблюдаваш как предвожда процесията между коленичелите селяни, като бди в жълтата светлина на свещите, мигащи на слънчевата светлина, да не би някой от миряните да се забрави и да остане изправен, без да снеме шапка пред светото причастие. В такива случаи отец Адолф смъкваше шапката на въпросния тъпак от главата му, зашлевяваше го здравата с нея и изръмжаваше заплашително:

– Я да видя аз кой не знае кво се прави, когато минава нашият Господ Бог!

Особено деен ставаше той в случай на самоубийство. Беше където трябва, за да се увери, че управляващите ще изпълнят дълга си и ще изхвърлят семейството на самоубиеца от дома му, като изземат незначителното семейно имущество, без да лапнат оная част, която се полага на Църквата; беше на поста си и в полунощ, когато погребваха трупа на кръстопът – не за да се увери, че никой не се опитва да извършва религиозен ритуал, защото такъв, естествено, не се допускаше, а за да види с очите си, че колът е забит професионално и трайно в тялото на самоубиеца.

Страхотно беше да го наблюдаваш как води процесията през селото в чумави времена, извадил мощите на селските светци в скъпоценните им ковчежета, да слушаш молитвите му към Девата и да гледаш как пали свещи като благодарност за помощта ѝ в прогонването на болестта.

Можете да поръчате „Тайнственият непознат“ ТУК.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.