Румънският писател Клаудиу М. Флориан: В книгата ми България е колективен персонаж
Автор: Даниел Димитров, БТА
Присъствието на румънския писател Клаудиу М. Флориан в българския културен живот е събитие – не само, защото хора на изкуството от съседната държава рядко гостуват у нас.
В „Игри за всяка възраст“ (изд. „Колибри“, 2022, вижте повече за книгата ТУК), освен моята държава Румъния, само две други държави присъстват като персонажи – Германия и България, казва пред БТА авторът. С много мъдрост, разум и искреност, той съвсем простичко обяснява защо сънародниците му имат „толкова малка пропускливост спрямо българската култура“ и въобще – защо не познаваме добре културите си като най-близки съседи.
В думите му има истини, които би трябвало да предизвикват дебат, да разтревожат, да отрезвят или просто да ни накарат да обърнем мислене, застояло през вековете като тиня – дотам, че да се питаме дали има друга река, и въобще – друго място в Европа, което толкова ясно и категорично да разделя две държави и два народа.
Според Клаудиу М. Флориан, Румъния не изпреварва България в „евро“ щафетата. И това едва ли се казва от любезност, или от позицията на дипломата. „Знам, че има тенденция много млади хора, които живеят по целия свят, да се завръщат и да се опитват да съберат енергията на този народ“, казва писателят за нас. „Моето лично впечатление е, че румънците все още имат нужда да изпълнят първите две строфи на своя национален химн: „Събуди се, румънецо, от смъртния си сън, в който си потънал“, допълва той. „Не трябва да обвиняваме никого. Става въпрос за самите нас“, обобщава носителят на Европейската награда за литература.
Клаудиу М. Флориан разказва пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за новия роман и българската нишка в него, и защо само главният герой е безименен, за паметта и за наследството, за децата и техния филтър към истината, за корените му, за детството и за изпуснатите моменти от него, за героите от детството и за хората, които винаги са изглеждали по един и същи начин. И още: Румъния изпреварва ли България в „евро“ щафетата? Защо не познаваме културите си като най-близки съседи? Може ли да бъде драматична съдбата на писател, който живее в абсолютно свободна държава?
Г-н Флориан, срещаме се в посолство, а не в книжарница, например. Не мога да си представя, че човек, написал „Игра за всяка възраст“, може да се вълнува от политика и дипломация – дотам, че бъде част от това, или греша?…
– И да, и не. Аз наистина съм много заинтересован от политиката, но политиката, от която се интересувам, е анахронична политика. Тя няма нищо общо с днешния ден, освен с факти и имена. Днешната политика, както във физиката, е едно отклонение от отминали политически събития.
Да, част съм и същевременно не съм част от политиката. Защото в момента, в който се явих на изпита за постъпване в румънското министерство на външните работи, имаше един специален формуляр, който трябваше да бъде попълнен. В него се казваше: В качеството ви на член на дипломатическия корпус на Румъния нямате право да сте част от никаква политическа партия или движение. Отговаряте ли на това условие? Да или не? Ако отговорът беше положителен, автоматично беше ясно, че нямаш работа в министерството на външните работи. Тоест, по дефиниция, единствената политика, която може да прави един представител на дипломатическия корпус, не е активна политика. Той може да работи само за националния интерес на страната си.
От Вашия поглед разбирам, че си мислите, че давам много дипломатичен отговор. От едно равнище надолу, нямаме никакво право да сме част от политиката и аз се вписвам точно в това равнище.Така че текущата политика не ме интересува, а тази с историческо измерение.
„В памет на моите родители и на бабите и дядовците ми. И на Илинка“ – е първото, което човек вижда, когато разтвори „Игра за всяка възраст“. Да разкажем за тези хора и какво е важно читателят да знае за тях…
– В това посвещение липсва един човек. Съжалявам, че при отпечатването не се замислих за тази корекция. Липсва Кармен. Кармен има абсолютно същия статут като Илинка – това са моите две дъщери.
Книгата беше публикувана през 2012 година на румънски, а Кармен е родена през 2015 година.
Всъщност, и двете двойки са персонажи в книгата. Когато излезе първото издание на немски език, моите родители все още бяха живи. Две или три години по-късно, когато книгата излезе на румънски език, тях вече ги нямаше.
Те са герои в моята книга, но ги описвам с известна дистанцираност. За да може всеки читател да преоткрие част и от своето минало.
На немски ли писахте романа?
– Да
А на немски ли мислите?
– Абсолютно същия въпрос ми зададе моят баща, когато бях горе-долу на 12 години. И тогава, и сега казвам, че не знам, нямам отговор на този въпрос. Мисловният процес е физико-химически-електрически, и докато не стигне до върха на перото, не мога да кажа на кой език мисля…
Написах го на немски по няколко причини, които в онзи момент се припокриваха. Аз имам два майчини езика – румънски и немски, тъй като съм от смесено семейство. Баба ми по майчина линия беше германка, тоест от саксонската общност в Румъния. Исках този втори майчин език, или по-скоро бащин, да го предам и на моите деца.
На второ място, тогава бях в посолството, в Берлин. Тогава се роди и Илинка. Не знаех колко време в моята дипломатическа дейност ще остана в немскоезичното пространство.В началото започнах да пиша отделни сцени и елементи, които след това прераснаха в книга.Пишех ги на немски, за да може Илинка да ги прочете, когато порасне. По-късно, когато книгата придоби по-завършен вид, започнах да ѝ предавам една хронологична структура, която се превърна в роман.
Ще Ви задам въпрос, който ме вълнуваше през цялото време, докато четох романа. Защо сред толкова много имена в тази книга, липсва основното име – това на главния герой?…
– Имам същия проблем и с втория том на книгата. Все още нямам име на моя главен герой. В никакъв случай не бих сложил моето собствено име, защото ми се иска да бъде нещо общовалидно. Искам да дам една по-обективна гледна точка.
През последните години често се замислям върху нещо, което психолози, социолози и антрополози са проучвали доста задълбочено, а именно – влиянието на собственото име върху личността. И действително, името ни има определящо значение за нашата съдба – не само в реалния живот, но и в литературата – особено, когато става въпрос за фикция.
Ще Ви издам една тайна. В момента, докато пиша втория том, използвам истинските имена на персонажите. Защото те ми се струват толкова силни, а и за да мога да предам правдоподобно всичко, което се е случило. Евентуално, преди да излезе книгата, ще променя имената. Тъй като не искам да си имам юридически проблеми (Смее се – бел. а.).
Това за мен е доказателство, че химията на името влияе и на околните – не само на човека, който го носи.
Децата ли са най-верният филтър на истината?
– Децата не познават друго, освен истината. Всичко, което им се случва, е истинско. Задача на възрастните е да бъдат достойни за детската истина. Разбира се, че когато говорим за тягостни времена, възрастните няма как да разкрасят истината за детето. Със сигурност, хората от посвещението на моята книга не са го правили за мен. Съвсем мъничък улавях откъслечни елементи от истината и това, което се случваше около нас.
Умишлено започнах да пиша книгата от детската перспектива, за да мога да я предам на Илинка. В началото го правех несъзнателно, а след това абсолютно съзнателно. Исках да омекотя напрежението от онази толкова трудна епоха и да избегна тази толкова негативна реторика, от която изобилстват толкова много други литературни произведения за този период.
Вие самият имате ли усещането за неща, изпуснати през детството?
– В никакъв случай. Но сега отчитам една голяма загуба – че тогава не съм отбелязвал в дневник свидетелствата от онова време. Това е единственото, за което съжалявам – че не съм бил по трудолюбив в това отношение.
Познавате ли много хора, които винаги са изглеждали по един и същи начин?
– (Смее се – бел. а.). Да. Тук говорим за афективната памет, от една страна. Виждам някои хора така както съм ги виждал и преди, и действително изглеждащи по един и същи начин. Макар че не съм професионален историк, имам магистратура по съвременна история. Проучвал съм доста архиви и това, което в последствие се опитах да направя, е тези хора да ги поставя в контекста на тяхната епоха…
Кой е Вашият герой от детството?
– Нямам измислени герои от детството. Имам реални герои от детството. Убеден съм, че има хора, които повличат, в най-хубавия смисъл на тази дума, след себе си други. Това са онези хора, които могат да променят съдбата. Някои от тях са второстепенни персонажи, но от тях зависи съдбата на няколко поколения, ако не и цялото бъдеще. Един такъв персонаж е моят дядо, когото започнах да опознавам по-добре едва, след като го загубих…
Много често ни се случват моменти на пробуждане или на отваряне на очите… Давам пример с моите родители. През призмата на моя по-зрял опит, започнах да ги опознавам много по-добре след като ги загубих…
Вярвате ли в безкрайността на вселената?
– Да. (Усмихва се – бел. а.)
Има ли наистина игри за всяка възраст?
– Разбира се, игри за всяка възраст съществуват. Въпросът е доколко съзнателно или несъзнателно ги практикуваме.
Може ли да бъде драматична съдбата на писател, който живее в абсолютно свободна държава?
– Да, така както би могла да бъде прекрасна съдбата на писател, който живее в напълно потисническа среда. Има една форма на трагична възвишеност… Нека да се замислим за участта на Борис Пастернак, Булгаков и други…
– „Що се отнася до България, по кафяво-червеникавия телевизор съм чувал да се говори за нея. Там растат българи, но оттук не се виждат“ е цитат от Вашата книга. Коя е първата Ви асоциация с думата България?
– (Отговаря без да се замисля – бел. а.) В моята ранна детска възраст не съм ходил много пъти там… Става въпрос за едно село, което се казва Малу, близо до Гюргево. Оттам са моите баба и дядо по бащина линия. Така че имам един изключително ясен спомен, или по-скоро една изключително ясна картина – тъй като още, когато завивахме към селото, много ясно, от другата страна на реката, се виждаше Русе с телевизионната кула.
Също така, излизайки в двора на селската къща, пак от другата страна, се виждаше България. Там Дунав прави един завой и там много добре се „ловяха“ българите (Има предвид програмата на българската телевизия – бел. а.).
Съвсем съзнателно използвам България и в книгата си – като колективен персонаж. Не можех много ясно да си я представя, но я виждах, когато ми я показваха на отсрещния бряг. Така че имах географска представа… Всъщност, в книгата, освен моята държава Румъния, само две други държави присъстват като персонажи – Германия и България.
За Вас какво представлява България като колективен персонаж днес?
– Един персонаж, който макар и с моето първо посещение, трябва да опозная по-добре.
В Букурещ живеех буквално на 50 метра от булевард „Христо Ботев“, както и до Солаковия хан, където известно време е живял и самият Ботев, както и Любен Каравелов. През 80-те години Тодор Живков много често присъстваше в нашите новинарски емисии. Не трябва да забравяме и „ловенето“ на българи, тоест гледането на българска телевизия. Всичко това са били форми на пасивно възприятие.
Отскоро, от няколко години, започнах активно да се интересувам от старата и от античната история. Когато говорим за древна история, днешните граници просто се размиват. Когато говорим за траките, би било просто смехотворно да говорим за граници… Когато си мислиш за цялото историческо богатство, което виждаме тук – и от историческа, и от геополитическа гледна точка, всеки човек започва да възприема историята другояче.
Мисля си, дали всеки един днешен народ – и българския, и румънския, полага достатъчно усилия, за да извади на светло цялата тази стара и древна история, която да съхрани и да предаде на следващите поколения – не непременно в световен план и без високопарни лозунги.
Това което забелязвам до момента, надявам се да греша за собствената ми държава, но ми се струва, че България е доста по-добре в това отношение…
Защо не познаваме културите си като най-близки съседи? Защо все още някои хора бъркат щъркелски с български, както пишете в книгата?
– Смятам, че все още има смесица и различни течения при изучаването и тълкуването на историята – и в двете държави. Това е онази тенденция, която иска да покаже, че ти си най най най, или същевременно да се отрече абсолютно всичко – крайно негативна тенденция или, както се казва, заедно с мръсната вода, да изхвърлим и детето.
Тези две крайни перспективи просто трябва да се премахнат. И тук, може би, най-трудната дума би била обективен. Но това нещо може да се случи единствено, ако излезем от нашия ъгъл и не се спотайваме като мишоци в ъглите си… Нищо не би могло да се случи в изолирана рамка.
Замислям се и от географска, и от геополитическа гледна точка, дали има друга река, и въобще друго място в Европа, което толкова ясно и категорично да разделя две държави и два народа.
Може би, един от обективните фактори е разликата в езиците – румънският е романски, а българският е славянски. Същевременно, Дунав е един физически елемент, но на езиково равнище има много общи думи, които са доказателство за дългогодишна взаимна езикова намеса.
И стигаме до първия голям общ елемент – и това е православната религия. И може би сте чували доста често, че Румъния е един остров на латинското в океан от славяни.
Може би е много важно защо всъщност румънците имат толкова малка пропускливост спрямо българската култура. Представете си, през последните векове всичко в Румъния се случва в арката на Карпатите, отвъд планините. Влашко и Молдова, загледани в този лагерен огън, обръщат гръб на съседите, тоест на българите.
Като се замислим, през последните 150, и повече, години е периодът, в който двете страни се опитват да изградят своите модерни държави. Не бива да забравяме и злощастната 1913 година с онази война, която не е от полза на никого (Балканската война – бел. а.). След това идва междувоенният период, но той е прекалено кратък. После идва Втората световна война и комунизма, който изравнява всички по един не особено благоприятен начин.
Мисля, че трябва да израснем извън този лозунг за голямото европейско семейство… Аз бях в Берлин, точно в процеса на предприсъединяване към Европейския съюз. Навсякъде бяхме заедно.
Но все си мисля, че отвъд идеологиите и дори отвъд религията, трябва да направим така, че това обединение да бъде реално – тоест, да поливаме взаимно корените си, за да можем да израстваме заедно.
Румъния изпреварва ли България в „евро“ щафетата?
– Не. Като обикновен гражданин Ви казвам, че моето впечатление е, че България в това отношение стои по-добре, отколкото Румъния. Имам доста познати и приятели българи. Наблюдавам и виждам българския дух. И знам, че има тенденция много млади хора, които живеят по целия свят, да се завръщат и да се опитват да съберат енергията на този народ.
Моето лично впечатление е, че румънците все още имат нужда да изпълнят първите две строфи на своя национален химн: „Събуди се, румънецо, от смъртния си сън, в който си потънал“… Не трябва да обвиняваме никого. Става въпрос за самите нас.
Клаудиу М. Флориан е роден през 1969 г. Завършва немска филология в Букурещ и съвременна история в Германия. Постъпва в румънското Министерство на външните работи, след което заема дипломатически постове в Берлин и Берн. Понастоящем работи в културния институт в Берлин.
Романът „Игра за всяка възраст“, издаден първо на немски, после, преработен, на румънски, печели през 2016 г. Европейската награда за литература. Флориан е създал разказ за драматичната игра на историята с човешките съдби през погледа на дете и през участта на едно семейство. С лекота и ирония са представени политическите, историческите и социалните проблеми на румънското общество от едно не толкова далечно време.
През 70-те години на миналия век едно 5-годишно момче разказва за живота си в многоезичната и етнически разнородна среда на Трансилвания, сред своите роднини и съседи, които говорят румънски, немски и унгарски, както и саския и олтенския диалект, често споменават Другаря, с недоверие гледат казионната телевизия и с надежда слушат радио Свободна Европа. Момчето разказва на своя детски, наивен, все още недонаучен език, често тълкува разговорите на възрастните превратно или превежда буквално и смехотворно от един на друг език. Всичко тук е, както се изразява то, „по-много-начини“ – и езиците, и празненствата, и игрите, детските и на възрастните.
Снимка: Даниел Димитров
Можете да поръчате „Игра за всяка възраст“ ТУК.
