КнигиОткъси

Четем мрачния трилър „Черният часослов“ от звездата на баската литература Ева Гарсия Саенс де Уртури

„Черният часослов“ от Ева Гарсия Саенс де Уртури е най-новият трилър в колекцията на издателство „Изток-Запад“. В главната роля отново е опитният профайлър Унай Кракен, познат на читателите от бестселъровата трилогия „Мълчанието на Белия град“.

Човек, починал преди четирийсет години, не може да бъде отвлечен и разбира се, не може да кърви. 

Витория, 2022. Бившият полицейски инспектор и профайлър Унай Лопес де Аяла, наричан Кракен (познат от трилогията за Белия град), получава телефонно обаждане, което ще срине из основи всичко, което е знаел за миналото на своето семейство. Анонимен глас му съобщава, че майка му е отвлечена, и му дава седем дни, за да открие едно изключително библиографско съкровище – легендарния „Черен часослов“. В противен случай майка му ще умре. 

Но как е възможно това, след като тя е мъртва от четирийсет години? Кракен се впуска в шеметна надпревара с времето и навлиза в света на библиофилите във Витория и Мадрид, за да очертае най-важния профил в живота си – профил, способен да промени миналото завинаги.

Казвам се Унай. Наричат ме Кракен.

Твоят лов спира, където започва моят.

Трилогията за Белия град на звездата на баската литература Ева Гарсия Саенс де Уртури е литературен феномен в Испания с над 2 милиона продадени копия и филм по първата книга („Мълчанието на Белия град“). Преведена на над 20 езика, поредицата за инспектор Кракен се радва на огромен международен интерес. В „Черният часослов“ Кракен отново се изправя пред предизвикателство на живот и смърт.

По-долу четете откъс от книгата:

„Черният часослов“

 1 .

Да отвлечеш покойница

Май 2022

Човек, мъртъв от четирийсет години, не може да бъде отвлечен и разбира се, не може да кърви.

А още по-малко да кърви обилно в елитно издателство на факсимилета, в което е била убита Сара Морган, известна специалистка по библиофилия, когато ценна първопечатна книга избухнала в лицето ѝ – да, взривила се, – защото някакъв болен и побъркан мозък бил нанесъл върху корицата слой модифициран глицерин, което я направило смъртоносна.

Казвам се Унай, наричат ме Кракен. Кръвта, открита до трупа, беше на майка ми, починала през 1982 г., според плочата на гробището във Виляверде, където ходя, откакто се помня, за да се помоля и да оставя стръкове лавандула до едни букви, които сега се оказват неверни.

Но тук започва моята история.

Няколко минути преди обаждането, което обърна живота ми наопаки, аз се разхождах из Музея на игралните карти между стари печатарски машини и пособия, заобиколен от каменни стени и шарени тестета от петте континента.

– Инспектор Кракен? – попита металически глас, изменен с гласов модулатор.

– Вече не – напомних му аз.

Бях се оттеглил от активна служба и сега обучавах криминални профайлъри в Полицейската академия на Аркауте. Оттогава животът ми беше по-спокоен… и непоносимо предвидим.

– Слушайте ме внимателно: отвлякъл съм майка ви и няма да ви я върна жива, докато не ни предадете Черния часослов на Констанса Наварска.

– Майка ми отдавна е мъртва и погребана – успях да произнеса. – Вижте, шегата ви издава много лош вкус, не знам откъде сте взели номера ми, но…

– Ако бяхте по-добре осведомен, щяхте да знаете, че майка ви е най-добрата фалшификаторка на колекционерски книги в историята, и за нещастие на библиофилите от цял свят, все още работи активно – прекъсна ме гласът доста нетърпеливо.

Имах приложение за записване на обаждания и тутакси го включих. Мозъкът ми на профайлър, който никога не бе спирал да работи, защрака, щом чу толкова много и така добре премислени подробности. Този човек не беше шегаджия, долових задъханост и нещо подобно на сдържан гняв. Зад този крайно ерудиран глас имаше нещо повече, много повече.

– Очевидно става дума за грешка – настоях аз. Трябваше да го накарам да продължи да говори. – Кой точно смятате, че е отвлечен?

Гласът изрече някакво име, което никога през живота си не бях чувал. Възелът в стомаха ми се отхлаби. Беше най-обикновена грешка, светът отново си дойде на мястото: земята под краката ми, небето над главата. Лудият от едно тесте от XVII век вече не ми се присмиваше иззад стъклената витрина.

– Не е моята майка, но така или иначе, ако наистина държите в плен някого против волята му, аз ще…

– Разбира се, че е точно вашата майка – отново ме прекъсна той. – Още днес ще изпратим в дома ви ДНК проба от нашата пленница. Ще я получите до няколко часа. Сравнете я, даваме ви няколко дни да я проверите и после почвайте да търсите Черния часослов. Това е старинна, шестстотингодишна книга, която заслужава повече уважение, отколкото вие и аз самият. Имате седем дни. В противен случай тя ще избухне.

После ми даде ясни и конкретни подробности за условията, при които щеше да стане следващото телефонно обаждане.

…Но аз бях спрял до ДНК пробата, не можах да открия смисъл в това за старинната книга, а още по-малко в това, че някой ще избухне.

Малко спомени имах за майка си, тя беше починала от усложнения след раждането на Херман. Тогава бях едва шестгодишен. После си отиде и баща ми… Ние останахме при дядо и баба, те ни отгледаха. Малко въпроси и още по-малко отговори, когато разбрахме колко много ги боли от тях. Едно от оскъдните сведения, които стигнаха до нас, беше, че са имали малка книжарница в старата част на града, която след смъртта им пуснала кепенците.

– Улеснете ме малко поне – смених аз стратегията. – Вие знаете моето име, но аз как да се обръщам към вас?

– Калибан, можете да ме наричате Калибан.

– Моля?

– Ама какво образование са ви дали на вас? Калибан, героят на Шекспир от „Бурята“.

– Аха, „Бурята“, разбира се – отвърнах, колкото да кажа нещо. – Значи Калибан. Дайте ми данни за този черен часослов, нямам никаква представа за какво ми говорите, нито как да го открия.

Но тогава се чу удар и нещо, което ми прозвуча като писък.

– Ало, още ли сте там? – попитах разтревожен.

И тогава гласът се смени, беше друг, също променен, но това, което чух, смрази мозъка ми:

– Унай, синко! Не…! – Последва нов удар, после тишина. И затвориха.

А аз останах там, облегнат на каменната стена в музея, с онова „Унай, синко“, от което се бях разтреперил. Разтреперил както никога преди.

Защото един син разпознава майчиния писък, а аз от четирийсет години вярвах, че металните букви, удостоверяващи смъртта върху надгробните плочи, са безусловни истини.

На Калибан му беше достатъчна една седмица, за да попилее всичките уверености, върху които бях изградил живота си.

Можете да поръчате книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *