Карин Брюнк Холмквист разказва комична история за две сестри, които подхващат бизнес с „Еликсир за потентност“
Грабващ, жив и изпълнен с поводи за усмивки, шведският роман „Еликсир за потентност“ от писателката Карин Брюнк Холмквист дебютира у нас под логото на „Ентусиаст“ и в превод на скандинависта Анюта Качева. Тази хумористична книга, наситена с топли емоции, проследява Елида и Тилда Свенсон в опитите им за успешна търговия с подсилващ потентността продукт.
Карин Брюнк Холмквист, носителка на престижната шведска награда „Piratenpriset“ за 2021 г., е една от най-четените съвременни скандинавски авторки. Темите в нейните истории са универсални и привличат почитатели от цял свят. По естествен начин писателката свързва читателите със съдбата на своите художествени образи, в които човек лесно може да се припознае.
В „Еликсир за потентност“ действието се развива в малкото селце Борбю. Историята разказва за сестрите Елида и Тилда Свенсон и техния живот в къщата, в която са се родили преди повече от седемдесет години. Още оттогава по нея не са правени никакви промени. Също толкова неизменчиво е и ежедневието на старите дами. Това обаче коренно се променя, когато до тях се нанася нов симпатичен съсед.
Запознанството на сестрите с Алвар Клеменс отключва в тях нещо, което са смятали за отдавна изчезнало – желанието за промяна. Жените решават, че е крайно време да внесат подобрения в домашните условия. Но ремонтите не са никак евтини, а спестяванията на Елида и Тилда не са много впечатляващи. Тогава как ще се сдобият с нужните средства?
Скоро сестрите Свенсон забелязват, че съседът им използва някаква чудата отвара, която не само стимулира растежа на градинските му растения, но и засилва размножителните инстинкти в околните животни. След като лично изпробват и установяват ползотворния ефект и върху хора, Елида и Тилда започват съвместен бизнес с еликсир за потентност, който разпространяват по пощата. Ще успеят ли двете жени да се справят с новото си начинание?
В тази забавна история Карин Брюнк Холмквист с топлина и нежност описва какво се случва, когато градът се сблъска с провинцията и старото срещне новото.
Карин Брюнк Холмквист е отраснала в Остерлен и като малка е мечтала да бъде цирков артист или журналист. Понякога си мисли, че сега е и двете. Била е асистент на магьосник, модел на бельо, местен политик и актриса, преди да стане писател на пълен работен ден през 2004 г.
Романите на Карин са ситуирани в една и съща географска област в Швеция, но темите им са универсални и привличат читателите по цял свят. Героите ѝ са обикновени хора, които живеят обикновени животи, докато не им се случва нещо, което променя всичко и носи искра и магия в съществуването им. Карин с топлина и емпатия разказва за сблъсъка между старото и новото, старовремското и съвременното, а писането ѝ е изпълнено с онзи специален хумор и странност, които могат да бъдат открити при Юнас Юнасон и Фредрик Бакман.
По-долу четете откъс от книгата:
ПЪРВА ГЛАВА
Скърцането от прибирането на разтегателния диван в кухнята бе знак, че новият ден е започнал. Както всяка сутрин Елида Свенсон го сгъна обрат- но точно в 7:10 часа.
Елида бе по-голямата от двете сестри. Щеше да навърши 79 години през есента. Тилда бе само на 72, но изглеждаше по-възрастна. И двете бяха родени в къщата, но не на разтегателния диван, а на голямото черно метално легло вътре в спалнята на родителите си.
Между другото, спалнята си бе същата като преди. Както казах, голямото черно легло с месинговите топки си бе все още там, покрито с кувертюрата, изплетена на квадратчета от остатъци прежда. И Тилда, и Елида все още бяха влюбени в кувертюрата. Понякога лягаха заедно върху нея и си спомняха отминалите времена.
– Това е било част от моята жилетка – обикновено казваше Тилда и посочваше едно от розовите квадратчета.
– А това тук е част от шала на дядо – допълваше Елида.
Всяко квадратче, всеки цвят си имаше своя история. Понякога, когато баща им, ковачът Свенсон, си пийнеше малко повечко, превръщаше покривалото на леглото в книга с приказки.
– Днес ще разгледаме един ред от вертикалните квадратчета – казваше той и започваше да разказва за историята им и за произхода на преждата, от която бяха изплетени. Но всеки път много внимаваше да не разказва за повече от един ред квадратчета.
– Утре ще се прехвърлим на някой ред хоризонтални квадратчета.
Да, това бе една необикновена кувертюра.
Именно затова сестрите Свенсон бяха решили да запазят стаята непокътната след смъртта на родителите им. Рядко влизаха в нея, тя просто си беше там – като огромна тъмна и влажна пещера в къщата. Сестрите Свенсон никога не затопляха стаята. Смятаха това за напълно ненужно, тъй като тя не се използваше. Вътре освен огромното легло имаше и две нощни шкафчета. Те имаха мраморни плотове, малки чекмеджета, а най-отдолу – място за нощното гърне. Дори розовото порцеланово гърне с напукания ръб все още си стоеше на мястото. Същото се отнасяше и за умивалника в ъгъла. Той бе изработен от порцелан „Рьорстранд“*, а каната за вода имаше същия произход и бе същият модел. Сапунерката бе друга марка, но също от порцелан. Дори сапунът, силно напукан, все още си бе там!
* „Рьорстранд“ (Rörstrand) е шведска марка за порцелан. Тя датира от 1726 г. и се счита за втората най-стара марка порцелан в Европа след германския „Майсен“. – Бел. прев.
Иначе в стаята нямаше почти нищо друго, само няколко големи портрета на някои от предците им и, разбира се, застоял въздух. Госпожиците Свенсон не обичаха промените много-много.
Бяха израснали в оскъдица. Баща им, ковачът, колкото и да бе превивал гръб и да бе работил неуморно, никога не бе успял да задели нещо настрани. Жената на ковача, Елна, се бе грижила за двете сестри и за по-малкия им брат Рютгер. Баща им обичаше на шега да го нарича „изтърсака“, тъй като Рютгер бе с десет години по-малък от Тилда.
Атмосферата в дома им бе белязана от любов и може би именно затова Тилда и Елида бяха останали тук толкова дълго. Толкова дълго, че бяха проиграли всичките си шансове за брак, както шеговито подхвърляха за тях в селцето. Но двете сестри съвсем не бяха грозни, дори бяха получили по едно или две предложения за брак в младостта си и със сигурност плътската похот ги бе спохождала много пъти. Но те или бяха търсили удовлетворение в упорита работа, или го намираха, като изследваха телата си във вечерния мрак, за да стигнат до сърцето на изгарящия ги пламък и да го задоволят, макар и с дълбоко покаяние и в страх от Божието наказание. Но силата на наказанието нямаше как да се мери с тази на похотта и затова двете – всяка в своята част на леглото – гасяха редовно изгарящия ги отвътре плам, който понякога ставаше непоносим.
Още като млад Рютгер се премести в града и със сигурност бе благодарен на сестрите, които се грижеха за възрастните им родители. Е, Елида, разбира се, често напускаше дома, за да помага на търговеца в натоварените дни, а Тилда беше дала своя дан като готвачка по време на големите партита в селото, но през останалото време се грижеха за родителите си. И двамата издъхнаха в голямото желязно легло, в същото легло, където трите деца се бяха родили в страшни родилни мъки, а през цялото време плетената кувертюра за легло пазеше своята история за всички случили се събития. Тилда и Елида вече от няколко години живееха сами в къщата. И двете получаваха държавни пенсии и се справяха доста добре, но къщата си оставаше неподвластна на каквито и да било промени – с печка за дърва, външна тоалетна и кладенец в двора.
Новината за новите спестовни фондове „Алеманспар“, Фондспар“ и „Спар-80“ така и не бе достигнала до малката къща в Борбю 13-83. Не че не пестяха, напротив, но го правеха по своя си начин – Елида в медния чайник в кухнята, а Тилда в дървената бъчва в пивоварната. Радваха се на нарастващите купчини банкноти, но и през ум дори не им минаваше мисълта да направят някакво вложение, за да улеснят всекидневието си вкъщи. В кухнята винаги бе прекалено горещо. Топлината, излъчвана от печката, марка „Ага“*, изпълваше всяко възможно кътче в къщата.
* Индустриална компания в Швеция, основана през 1904 г. от Арон Андерсън и Аксел Р. Нордвал. – Бел. прев.
Жегата пълзеше по плочките на пода, вплиташе се във всяка частица на домашно тъканите черги и се издигаше чак до мухоловката – онази кафява лепкава провесена ивица, където мухите се бореха отчаяно на живот и смърт. Топлината караше мухоловката да се люлее лекичко. Тъй като в кухнята бе най-топло, госпожици Свенсон спяха там на разтегателното канапе. Елида – като най-възрастна – спеше на горната основна част на канапето. Тилда – в долната дървена част, която се изтегляше навън и бе много по-къса и по-неудобна.
Въпреки че Тилда бе по-младата, ставите я боляха ужасно, а ръцете и пръстите ѝ приличаха на излъскан от вятъра мрамор. Беше ѝ трудно да се измъква от неудобното ложе, но тъй като и двете бяха против промените, тя продължаваше всяка вечер точно в 21:10 часа да изпълзява в разтегнатата долна дървена част, която приличаше на чекмедже и която през деня представляваше основа- та на дивана. Всяка вечер те си лягаха по едно и също време, без значение дали бе лято, или зиме, работен ден, или събота или неделя, и точно в 7:10 часа се чуваше проскърцването, когато Елида след внимателното оправяне на завивките връщаше обратно на мястото долната част на дивана и му възвръщаше първоначалния вид.
ВТОРА ГЛАВА
На госпожици Свенсон им ставаше все по-трудно да се справят с всекидневния живот. Цепеха дърва, чистеха печката, обработваха градината и понякога консервираха горски плодове.
Талазите на плътската похот бяха изчезнали, пламтящото огнище вътре в тях отдавна бе загаснало и вече нямаше какво да се гаси нощем на кухненския диван. Явно Бог отдавна ми е простил, утешаваше се Тилда, когато болките ставаха нетърпими и тя се страхуваше да умре и да застане очи в очи със Създателя. Но истината бе, че ѝ липсваха миговете на копнеж под стария юрган, нещо, което дори не смееше да си при- знае. Искаше да отиде в Рая точно толкава чиста и невинна, както се бе родила в черното желязно легло.
– Кафето е готово – извика Тилда.
Което всъщност изобщо нямаше нужда да прави, защото още в мига на проскърцването на дивана при оправянето му Елида отлично знаеше, че в същия момент закуската вече е поднесена на масата.
– Мармаладът от вълнообразен ревен стана чудесен тази година – заяви Тилда.
– Малко прекалено сладък – допълни Елида, както правеше всяка сутрин.
Истината бе, че нямаше нужда да споменават каквото и да било, тъй като двете отлично знаеха всичко. Но мълчанието плашеше двете сестри и затова, когато липсата на нови теми за разговори зейваше между тях като пропаст, повтаряха едни и същи неща ден след ден, година след година.
По традиция Елида първа прочиташе вестника, което също се повтаряше неизменно. Макар и пестеливи и против промените, те все пак желаеха да са в крак с времето и с новостите. Съвсем не бяха глупави. Бог ги бе дарил с интелект и сигурно щяха да стигнат далеко, ако им бе позволено да се изучат. Но това бе привилегия на Рютгер. Той бе момче и от него се очакваше да се нагърби с издържането на семейството. В крайна сметка той стана журналист, ожени се за логопед и им се родиха три деца.
Той рядко оставаше при сестрите си, но все пак се бе случвало няколко лета. Над Елида все още тежеше сянката на срама и силно се изчервяваше, като си спомняше, че веднъж попита жената на Рютгер дали логопед не е човек, който изпробва стелки за крака. Не, Елида съвсем не бе глупава, но понякога ѝ хрумваха трудни за разбиране небивалици.
Тази сутрин Елида дълго се задържа на страницата с местните новини и Тилда веднага разбра, че там пише нещо специално. Защото дори времето, отделено за всяка страница, бе строго определено и всяко отклонение от рутината караше Тилда да реагира.
– Нещо извънредно ли пише?
– Къщата на Ланц е продадена, включена е в списъка с данъчните оценки на къщите.
Ланц бе дългогодишен съсед на семейство Свенсон. Той умря в деня на пристигането на чучулигата, на 14 април. Тилда и Елида бяха обсъждали надълго и нашироко какво ще се случи с къщата му и предполагаха, че я чака съдбата на многото други къщи в селцето и ще бъде продадена за лятна вила на някой гражданин. И съвсем правилно, купувачът на къщата живееше в града и изведнъж безпокойството пусна корени в малката кухня и всекидневната рутина силно се разклати още в 7:40 часа, а закуската бе привършила едва в 7:30 часа.
Кладенецът на госпожици Свенсон бе разположен така, че се налагаше да навлязат малко в имота на Ланц, за да донесат вода от него. Да, със сигурност имаше някакво законово споразумение, но документите бяха изгорели преди много години, когато кълбо- видна мълния запали бюрото на ковача Свенсон. Тъй като Ланц бе добър приятел на семейството, никой не се интересуваше от документите, така че водата се носеше, независимо дали имаше споразумение, или не. Ланц имаше син, когото Тилда и Елида много обичаха, и затова, докато беше жив, с голямо удоволствие отиваха за прясна вода от кладенеца, която се плискаше весело в кофата. Сега ходеха дотам единствено за да донесат вода и нищо повече. Но и двете неизменно си спомняха сина на Ланц, когато ръцете им нощем опипваха телата им под юргана.
– Ами ако вече не ни разрешат да си носим вода? – каза Тилда с видима уплаха в гласа.
– Разбира се, че ще ни разрешат – каза успокоително Елида, но неспокойният ѝ поглед разкриваше, че и тя се тревожи за бъдещето.
Този ден Тилда се забави дълго при кладенеца. Дър- веният му капак ѝ се стори необикновено тежък, а когато спусна кофата, тя не загреба вода, а инатливо заплава по повърхността ѝ. Наложи се Тилда да хвърля кофата няколко пъти, докато накрая тя се наклони и загреба вода, за да потъне после към дъното. През по- следните години, докато изтегляше кофата нагоре до ръба на кладенеца, водата все повече се разплискваше извън нея. Но това не тревожеше Тилда, тъй като с времето те се нуждаеха от все по-малко вода за всекидневните си нужди.
Когато тази вечер тя изтегли водата и я изсипа в емайлираната кофа със син кант отгоре, отпусна небрежно и рязко капака на кладенеца, а не внимателно, както обикновено, и оглушителното му хлопване сякаш разби на пух и прах страховете ѝ.
Тя не се прибра веднага, както правеше обикновено, а седна на капака на кладенеца.
Спомни си за Ланц, за сина му Ерик и всичките им лета, прекарани заедно. И почти съжали, че не го направи с Ерик онзи път. В онази лятна нощ, когато той трептеше от желание да прави любов с нея на бялата градинска маса в беседката. И Господ нямаше да има нищо против, помисли си Тилда, но вече бе прекалено късно. Ерик бе починал, тя самата се бе превърнала в стара спаружена киселица, но при спомена за онзи път в беседката усети как слабините ѝ потрепериха силно и живнаха. Тилда реши, че чувството е породено от прекалено стегнатия ластик на бедрата, който държеше чорапите. Поседя още известно време, за да види дали желанието ще се появи отново, което не се случи и това силно я натъжи.
Можете да поръчате „Еликсир за потентност“ ТУК.
