Четем „Сонети“ от Кирил Кадийски

На 29 септември издателство „Колибри“ ще предложи на ценителите на поетическото писане изданието „Сонети“ от безспорния майстор на този жанр в нашата поезия – Кирил Кадийски. Художник на корицата е Иво Рафаилов.

Всеизвестни са пристрастията към формата на Кирил Кадийски, най-умелия стихотворец и версификатор в съвременната ни поезия, чието кредо е стихът на Верлен „Във всичко музика най-вече”.

Не бива да се учудваме, че сонетната форма, която по общо мнение представлява образец на европейското поетическо писане, най-добре подхожда на неговата афористична, философска нагласа. В тази традиционно закостеняла форма той влага ново съдържание, „налива ново вино във вехти мехове“. Хвърля мостове към традицията във формално отношение, а в съдържателно в сонетите му пулсират тревогите на човека от 21 век, по-всесилен и по-сам от всякога.

Преводачът на поезия и поетът са тясно преплетени и едва ли някой ще се учуди, че след преводите си на „Сонети за живота и смъртта на мадона Лаура“ от Петрарка, след томчето „Поезия“ на Ронсар и най-вече след „Сонети“ на Шекспир Кадийски е съставил тази summa от своите авторски сонети, заченати през последните четиресет години. Сонети той е писал винаги, още като съвсем млад, от времето на втората си поетическа книга „Ездач на мраморни коне“ (1983). Това увлечение не го изоставя и по-нататък и с умъдряването се раждат стихосбирките „Пясъчно време“ (1987), „Перо от феникс и други стихотворения“ (1991), „Петте годишни времена“ (1998), „Смъртта на бялата лястовица“ (1991), „Нови сонети“ (2003), в които сонетът заема почетно място. 

След няколкогодишно мълчание, когато като Директор на Българския културен център в Париж усилията му са съсредоточени другаде, той „намира себе си“ в най-звънката поетическа форма и твори изключително в този жанр. Така се раждат стихосбирки, съставени само от сонети: „Alter ego“ (2008), „Битие и изход“ (2014), „Selva oscura“ (2014), „Стрелецът на Бурдел“ (2017), „Под Божия сандал (2017), последвани от „В покрайнините на света“ (2019), „Взривени сънища“ (2020), своеобразен апотеоз на сонета, и така до излязлата наскоро сбирка „Под синьото небе над жълтите жита“ (2022). 

След две книги, озаглавени „Сонети“ (1999, 2012), в които е събрал сътвореното през годините, сега той ни поднася тази трета, най-голяма по обем, пълна сбирка на своето сонетно творчество. Отделните стихотворения в настоящите „Сонети(490 стр., цена: 28 лв. за изданието с меки корици, 33 лв. за изданието с твърди корици) зазвучават в синергия и образуват органична цялост, която добива размаха на впечатляващо поетическо дело. Логично в тази книга се появява и сонетен венец, връх, към който не всеки автор на сонети е дръзвал да се изкачва. И не само в българската поезия. По думите на Георги Миланов, автор също така на модерни сонети,  Кирил Кадийски е най-големият майстор на сонети в българската поезия.

Кирил Кадийски е роден на 16 юни 1947 г. в с. Ябълково, Кюстендилско. Автор е на книги с поезия и есеистика: „Поезия“ (1995), „Съчинения в три тома“ (1997), „Вечеря в Емаус“ (2000), „Черепът на Йорик и други стихотворения“ (2004), „Съчинения в пет тома“ (2007), „Поезия/Прози“ (2013, 2015), „Поезия“ (2014, 2019). Претворил е на български редица френски и руски поети като Вийон, Ронсар, Юго, Бодлер, Верлен, Рембо, Маларме, Верхарн, Аполинер, Сандрар, Лермонтов, Тютчев, Бунин, Блок, Волошин, Маяковски, Манделщам, Пастернак. През 2018 г. Университетското издателство „Св. Климент Охридски” публикува книгата му „За поезията“, съдържаща неговите лекции по теория и практика на поезията и поетическия превод, четени през последните години в Софийския университет. 

Кадийски е най-превежданият в момента български поет в чужбина. Негови книги са издадени във Франция, Испания, Италия, Гърция, Сърбия, Румъния, Македония. Френското списание „Нувел обсерватьор“ го нареди сред най-значимите съвременни поети. Носител е на престижни награди: „Иван Франко“ – Украйна, Голямата европейска награда – Румъния, „Сичевски визии“ – Сърбия, „Макс Жакоб“ – Франция (за цялостно творчество), „Артур Лундквист“ – Швеция-България, Националната награда за превод 2011 – Италия. За тритомника на Молиер през 2013 г. получава Специалната награда на СПБ, а през 2014 г. – за „Антология на руската поезия XII-XXI в.“  През септември 2018 г. в Москва му беше връчена Голямата международна награда за превод „Читай Россию/Read Russia“ за двуезичното издание със стихове от Фьодор Тютчев. Кадийски е кавалер на френския „Орден за изкуство и литература“, член-кореспондент на френската Академия за поезия „Маларме“, член на международната Академия „Монмартър в Европа“, почетен гражданин на „Монмартърската република“.

По-долу четете откъс от книгата на Кирил Кадийски – „Сонети“

Предизвикателствата на Кадийски към системата от миналото, в което всяко несъобразяване с метода на социалистическия реализъм в литературата и изкуствата се оценяваше като отклонение от административно установени и смятани едва ли не за вечни правила, бяха своеобразен естетически бунт. И само фактът, че той дебютира във времето на известно размразяване (привидно до голяма степен), макар и неразбираем и твърде подозрителен с метафоричния си стил, той успя да наложи присъствието си като поет с личен образ и стил. Още тогава имах възможност да отбележа: „Поезията на Кирил Кадийски, без да е обект на литературни спорове, е вътрешнополемична по особен начин с факта, че разделя читателите и критиците на привърженици и отрицатели. Критическите й привърженици отбелязват винаги нейната странна метафоричност, в която виждат и силата, и слабостта на автора; а отрицателите й, респектирани от същото й качество, предпочитат да я премълчават или характеризират с недостатъчно аргументирани констатации“. Както се казва, край на цитата. Това можеше да бъде написано и днес.

Из предговора ФОРМАТА КАТО МЕТАФОРА от Надежда Александрова

SCRIPTA MANENT

В памет на Светлозар Жеков

1. НЕБЕСЕН ПОСЕВ

Държа се! Както мъртвият свещта
държи… Така и с хиляди съдби е!
Животът на смъртта ме завеща
и скоро тя и с мен ще се сдобие.

„Големият поет не спи“ – дори                                    
самият Бог очите му да склопи.
Не с трето ли око го сам дари
в света на зли, безочливи циклопи!

Единствено заритото в пръстта
ли връзва плод… Посятото във вечността,
ще расне – за крилатите души надежда…

А тук на гроба ми поникнал слънчоглед
или невидим ангел, сам изгнаник клет,
над мене своя ореол ще свежда.

 

  1. СТРАСТИТЕ ЯКОВИ

    Горещо пладне. Черен някакъв козел
    се лута из безлюдните стърнища.
    И Бог, за сянката на облак ли го взел,
    си казва: дъжд й трябва на земята, че не се насища

    на нищо тя… Светът каквито искаш ветрове му сей –
    не бури той ще жъне, в кърви ще удави свойта нива.
    Талази да разтвори и Всемирът пред Мойсей –
    отдавна Ханаан е вече пустош дива!

    О, не! Земята, Боже, днес е украинска степ…
    Но кой съм аз? Нима съм Яков – да се боря с теб?
    Най-много да извикам: – Дъжд, библейски дъжд да плиска!

    Но кръв се лее пак. И пак злини, беди.
    Не чер козел, рогатият пак броди тук – и отпреди
    по-зъл… И схватка подир схватка. И победата е близка!

    И кой си ти, Всевишни, ако злото победи!


    3. КАРМИНА БУРАНА

    И тоя ден умира, дави се в кармина
    на своята – пролята от кого ли? – кръв.
    И вятърът надига се, бучи: Кармина
    бурана. Гледам през стъклото… Не, не е за пръв,

    ни за последен път. Вън – студ и мрак. И ти, Фортуна,
    пак ти ли в сребърния рухнал рудник тоя свят зари…
    И ето – вече млъкна в нощната фъртуна
    клавишът и на сетния прозорец, буден до зори.

    Симфония, която пише някой луд
    и свири с нощите – клавиши черни
    и с белите клавиши на снега… И мрак, и студ.

    И облаци се носят и плющят:
    Vexilla Regis prodeunt inferni
    под вечната симфония – Плачът!

Можете да поръчате книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *