„Голата планина“: Алекс Чикон разказва за първото зимно изкачване на Нанга Парбат

октомври 4, 2022 Аврора

„Голата планина“ от Алекс Чикон е най-новата книга от колекцията на издателство „Вакон“ и разказва за първото зимно изкачване на Нанга Парбат.

Преводът е на Ирина Манушева, а консултант е известният планински водач и експерт Момчил Дамянов.

Алпинистът Алекс Чикон успява да достигне върха на Нанга Парбат през зимата на 2016 година. Това е вторият му опит за изкачване на върха и първи успешен, в който експедиция успява да достигне върха през зимата. В книгата си той разказва за своите мисли, емоции, преживявания и страдания. Споделя и за конфликта по време на експедицията, Напускането на Даниеле Нарди, включването на Симоне Моро и Тамара Лунгер. Докато четем „Голата планина“ ще се смеем, ще се вълнуваме, ще усещаме смразяващ страх и удовлетворение от успеха.

Алекс Чикон е роден на 12 декември 1981 г. в Лимоа, Биская (Страната на баските) като 13-то дете в семейството. Прави първите си преходи в планината едва тригодишен, а на 21 години изкачва първия си осемхилядник Броуд Пик (8051 м.) През 2016 година прави първото си зимно изкачване на Нанга Парбат по маршрута Кинсхофер. В момента Алекс Чикон е един от най-активните и успешни височинни алпинисти, насочва вниманието си към изкачванията през зимата, когато планината е най-сурова и условията най-тежки.

„Планините са там, високите върхове са там и има място за всеки от нас.“

„Алекс Чикон внесе нова енергия в алпинизма. В зимните изкачвания на Еверест, Нанга Парбат и К2. Традиционният алпинизъм все още е жив“.

Райнхолд Меснер

По-долу четете откъс от книгата:

Елементарният отговор на въпроса: „Защо Нанга Парбат?“ би могъл да бъде, че със своите 8126 метра тя е един от 14-те високоценени осемхилядника на света. Но Нанга е и една от най-красивите планини на Земята. Същински исполин, облечен в искрящо бяло, тя се издига на юг от долината на река Инд в Пакистан и накъдето и да вдигнете очи, ще бъдете запленени от нейните хребети и гребени, от кристалните очертания на самотната ѝ фигура. Загърната с гори в района на Приказните поляни, с голи склонове от юг. Човек би казал, че изглежда едновременно красива и свирепа: стената Диамир ви посреща с 4000 метра шеметно изкачване, Ракхиот – с 3800 метра стръмни зъбери, а Рупал – със смразяващ отвес от 3900 метра. Но която и стена да съзерцавате, погледът ви ще бъде привлечен от ослепителната, почти влудяваща белота. Планината ви отправя предизвикателство, но остава неумолима в непристъпната си трудност. За сравнение, тя изисква два пъти повече вертикално изкачване от Еверест, където и базовият лагер е по-високо.

Любопитното в цялата история е, че при Нанга Парбат ни отведе една отменена зимна експедиция… Преди да насочим поглед към Голата планина, тримата с Денис Урубко и Адам Биелецки мислехме да изпробваме силите си на Северната стена на К2 (8611 метра) през зимата на 2014 – 2015 г. По всичко изглеждаше, че планът ни ще успее, макар да беше още на подготвителен етап. През декември най-сетне решихме да се впуснем в приключението, но броени дни преди заминаването китайското правителство анулира разрешителното ни за изкачване.

Грешката ни най-вероятно беше, че избрахме пакистански туроператор, „Лела Пийк“. Компанията беше доста ефективна в собствената си страна, но почти нямаше опит в организирането на експедиции в Китай. Струва ми се, че по онова време в „Лела Пийк“ не знаеха как (и с кого) се уреждат проблемите със сложната китайска бюрокрация. Можеха да си признаят от самото начало и да не се занимават с нас, но подозирам, че не са искали да изпуснат сочната поръчка. Резултатът беше плачевен, а липсата им на професионализъм ни струва много пари, припомняйки ни мъдрата поговорка „На брашното евтини, на триците скъпи“. Бяхме се отказали от услугите на Фернандо Гаридо – шеф на „Арагон Авентура“, а истината е, че с тях може би щеше да се получи и сега щях да пиша друга книга. Но няма смисъл сега да съжаляваме за това, което е можело да стане, ако не се бяхме доверили на пакистанския туроператор. В планините и в живота най-добре е човек да мисли внимателно, преди да действа, и да не се терзае после. И все пак намирам утеха в мисълта, че не сме оплескали всичко. Най-доброто доказателство за това, предполагам, е фактът, че още сме живи, така че все нещо сме свършили, както трябва.

И така, осуетените ни планове за зимна експедиция на К2 ме отведоха на Нанга Парбат. Но аз не за първи път обмислях Голата планина. Като поглеждам назад, мъчейки се да открия първия си досег с Нанга, спомените ме връщат към 2005 г. и включването ми в екипа на Al Filo de lo Imposible – престижно предаване за алпинизъм и приключения на испанската телевизия TV2. Тогава бяхме на Макалу (8463 метра) – петия по височина връх в света. След близо 90 дни някои от участниците в екипа получихме предложение да се включим в следващата кампания, която щеше да започне само след дни: този път на Нанга Парбат.

Планът обаче не сработи и минаха десет години, докато ми се отвори нова възможност, благодарение на осуетяването на експедицията на К2. Цяло десетилетие, при това наситено със събития. Достатъчно време човек да израсне, да се усъвършенства, да открие и да опознае себе си, да намери своето място сред съмишлениците си, своята ниша в обществото. Честно казано, през призмата на годините и разстоянието днес аз се радвам, че избрах неподходяща агенция за зимния опит на К2, както и че през 2005 г. нито проектът за Нанга Парбат, нито нестабилната икономическа ситуация ни позволиха да се поддадем на съблазънта на Планината убиец. Да, именно съблазънта, изкушението да се хвърлиш с главата напред, да заложиш съдбата си на един опит. Защото на хималайската арена трябва да държиш очите си отворени на четири. В противен случай… загазваш. Постоянните пориви да вървиш все по-напред и нагоре понякога те увличат в опасен водовъртеж, в който много алпинисти не успяват да се спрат навреме.