„Роман за Малазанската империя“ на Иън С. Есълмонт продължава с „Кръв и кост“
„Кръв и кост“ – книга пета от „Роман за Малазанската империя“ на Иън С. Есълмонт, вече е на книжния пазар за радост на феновете на епичната фентъзи поредица, която излиза с логото на Аrtlіnе Ѕtudіоѕ.
Серията е съпътстваща оригиналната поредица „Малазанска книга на мъртвите“ от Стивън Ериксън. Тя съдържа шест книги, чието действие се развива в една и съща времева рамка, но с различни герои и разказва различен набор от истории, които са свързани с основните истории на „Mалазанска книга на мъртвите“. Брилянтно светоизграждане и омагьосващ сюжет се преплитат във всяка от книгите от „Роман за Малазанската империя“.
На западното небе ярката изумрудена ивица на Посетителя надвисва като предзнаменование за гибел. На континента Джакуруку тавматурзите са предприели поредната експедиция с цел да опитомят заобикалящата ги дива джунгла. Само че това не е обикновен пущинак. Нарича се Химатан и се говори, че бил наполовина част от царството на духовете и наполовина – от земното. Говори се и че над него властва могъщо създание, което някои наричат Кралица на вещиците, а други – богиня. Древната Ардата.
Докато расте, Сенг познава единствено управлението на маговете тавматурзи. Обаче се вслушва в гласовете, разнасящи се от тези земи и забравеното им минало. И когато управниците се впускат в нашествие към съседната джунгла, тези гласове възлагат на нея и брат ѝ отчаяна мисия.
На юг пустинните племена се обединяват около чуждоземен пълководец, командир ветеран, чиито подчинени го наричат Сивия призрак. Този пълководец повежда племената на невиждан досега набег дълбоко в сърцето на тавматургските земи. Междувременно К’азз и наемният му отряд, Пурпурната гвардия, са призовани да се бият в Джакуруку. А работодателят им… е самата Ардата.
По-долу четете откъс от книгата:
Първото, което връхлетя Мара, беше ужасяващият студ. Второто беше влагата. Беше коленичила във вода, толкова студена, че в нея плаваше буца лед. Тя повърна във водата, после обви с ръце подгизналата си роба и викна:
– Червен! Бърн да го вземе, направи нещо!
– Заемам се! – той звучеше също толкова шокиран и засегнат, колкото и тя.
Навсякъде около тях Отлъчени от Пурпурната гвардия се изправяха с пъшкане и ругатни. Скинър беше довел петнайсетима мечоносци и всичките трима магове.
Намираха се в горния край на гола камениста брегова ивица. Малко по-навътре се издигаше кула. По земята се пенеше и плискаше вода, блъскана от вихри, оставяйки зад себе си слоеве лед. Ниски облаци бяха надвиснали толкова близо над главата ѝ, че имаше чувството, че може да ги докосне.
– Къде сме? – кресна на жреца, за да надвика свистящия вятър и разбиващите се в брега вълни.
Мъжът само се закиска и се изсмя необуздано.
– Кулата! – викна и посочи.
Водата около нея взе да се оттегля. Влачеше тела, някои в сини вълнени роби върху ризници, други с нагръдници от блестящи люспи, наколенници и шлемове, които лъщяха като седеф. Мара ги зяпна, докато се носеха по течението покрай нея.
– Ездачи на бури? – викна към жреца, който тъкмо претичваше наблизо.
– Няма значение – изсмя се мъжът.
Пред него Скинър вече напредваше към кулата. Отлъчените се строиха отзад. Той още спореше с Шиджел за един от мечовете му. Откакто беше счупил този на Черньото, никой не искаше да му заеме своя.
Сега я обгърна подхранвана от Лабиринт топлина. Разпозна стила на Червения. Тя притъпи малко изсмукващия силите мраз, но почти не успя да я разтопи. Знаеше, че не след дълго пръстите и на ръцете, и на краката ѝ ще се вледенят.
– Внимавай! – викна глас иззад гърба ѝ и тя едва имаше време да се обърне, преди стена от поресто зелено да се разбие в нея. Водната планина подкоси краката ѝ и я повлече нагоре по склона. Блъсна я в други тела, живи или мъртви, нямаше представа. Водата отнесе и мъничкото топлина, която си беше върнала. За малко да изгуби съзнание от всепроникващия студ, който я прониза. Изскочи на повърхността и едва си пое дъх. Нещо прободе ребрата ѝ с парещ студ и тя се извърна и видя Ездач на бури да вдига нащърбения си меч за нов удар.
Тя реагира инстинктивно, издигна Лабиринта си и едновременно с това го намушка. Създанието полетя назад и се блъсна в каменната стена на кулата с чудовищен трясък на разбиваща се броня. Тя направи нов жест и вихрещата се около нея вода се оттегли, опразвайки широк кръг. Хълмът беше осеян с борещи се двойки, Ездачи срещу Отлъчени. Вбесена, тя разпери рязко ръце и всички Ездачи отскочиха назад, сякаш някой ги дръпна. Завъртяха се и се запремятаха, докато накрая изчезнаха в разбушуваната вода.
– Мара е с нас! – засмя се Шиджел задъхано и одобрително ѝ махна.
– Кулата, глупаци! – викна жрецът откъм открития вход.
Мара подкани всички да идват. Докато минаваше покрай нея, Хиацинт посочи встрани и Мара видя там да лежи Венчелистчето. Тя прегази през вкоравената от леда кал и го обърна. Слепоочието му беше омазано с кръв. Беше паднал или го бяха запратили в скалите. Попипа врата му – плътта беше ледена, но се долавяше пулс.
– Вземете го – нареди на двама Отлъчени, Фарезе и Хист. Те го понесоха по стъпала, представляващи ледена пързалка, по която се стичаше вода. Вътре първият етаж беше наводнен; разпенена вода даже се стичаше по стълбището от горните нива. Трупове на Ездачи на бури и на хора в сини дрехи без ръкави върху железни ризници се търкаляха наоколо сред почервенялата от кръв вода. Тези в синьо Мара разпозна като корелански Избрани, Стражи на бурите, пазители на легендарната Стена. Намираха се в земите, които някои наричаха Корел.
Защо жрецът ни доведе тук по време на атака на Ездачите?
Скинър и Червения стояха срещу раздърпания жрец, който, макар да беше само по окъсаната си препаска сред ледените води, махаше и подскачаше все така припряно като досега.
– Няма начин да се слезе – точно казваше Червения на Скинър.
Жрецът взе да скубе малкото си останали кичури коса.
– Казвам ви – надолу сме!
Червения почука по слепоочието си с пръст, за да покаже какво мисли за жреца.
– Нова вълна! – викна Хиацинт от входа, където тежките железни врати висяха встрани изкривени, изтръгнати от пантите.
– Подгответе се! – ревна Скинър.
Мара се извърна: нова вълна толкова високо?
Дяланите гранитни блокове под краката ѝ се разтресоха и затрепераха при приближаването на нещо огромно. Ревът на свлачище разцепи въздуха. Хиацинт отстъпи назад от зейналия вход.
– Бърн да ни пази – прошепна тя ужасено.
Мара зърна плътна стена от вода да закрива отвора, а после нещо я запрати в стената и я задържа там; смазваше я, притискайки толкова силно, че тя не можеше да си поеме дъх – дори да имаше въздух, който да вдиша. Обгърна я ужасяващ, спиращ сърцето мраз. Изсмука силите и жизнената ѝ енергия така, както водата угасяше пламък. Раната в тялото ѝ пареше като изгорена.
Натискът намаля и тя се свлече от стената на ръце и колене, като кашляше и се давеше. Около нея се водеха схватки. Няколко Отлъчени бяха покосени, пронизани от смъртоносни ледени късове, които стърчаха от телата им като копия, съскаха и вдигаха пара. Скинър беше хванал ръката на Ездач на бури и пред очите на Мара вдигна създанието и го стовари върху коляното си. Прозвуча силно влажно изхрущяване и съществото се загърчи в предсмъртни спазми. Скинър се изправи, при което трупът се свлече по ризницата му и се пльосна във водата, която се пенеше край коленете им.
Прозвучаха нови бойни викове и кореланци се втурнаха надолу по стълбищата или изскочиха от коридорите, които водеха към вътрешността на кулата. Изправиха се срещу Отлъчените с насочени копия и вдигнати широки щитове. На щитовете личеше символът им: стилизирана кула или стена, изправена срещу бурни води.
Един от тях си проправи път напред. Беше стар, с бяла като сняг коса, но все още строен и с изправен гръб.
– Кои сте вие? – попита.
– Моля, няма за какво – отвърна му Скинър.
Мъжът погледна към входа зад тях и мрачния пейзаж отвъд, където прибоят кънтеше силно и отчетливо.
– Е – съгласи се той, – благодарим… но се справяхме.
Сега той ги изгледа с присвити очи.
– Откъде сте?
– Какво значение има? – отговори Скинър. – Дойдохме ви на помощ.
– Не е позволено…
– Идва нова! – викна Страж на бурите откъм стълбището.
Челюстите на мъжа се раздвижиха, докато преглъщаше по-нататъшните си обяснения или възражения.
– Хубаво – отсече. На хората си каза: – Както преди. Оставете вълната да отмине, после контраатакувайте!
Избраните чукнаха с копията си по пода.
– Тъй вярно, маршале!
Те заеха позиции.
Мара доближи Скинър.
– Отслабваме – прошепна. – Няма да издържим още дълго.
Той кимна с разбиране. Вдигна ръка и им даде знак: засада.
Отлъчените си размениха погледи в безмълвно съгласие.
Надигаше се вълна; тя го усещаше по напрегнатата, трескава атмосфера. Предхождаше я порив изместен въздух: воят му нахлу през отвора на входа, разроши косата ѝ и я смрази още повече, после си продължи по пътя нагоре по стълбите и из стаите на кулата. Ревът на лавината се завърна, надигна се, докато, парадоксално, тя вече не чуваше съвсем нищичко. Този път щеше да бъде готова: издигна Лабиринта си и изгради около себе си сфера от предпазен натиск. Съсредоточи се върху нея с цялата си мощ.
Входът притъмня: мътно маслиненозелено.
Ето, идва!
Същинска стена от ледена вода връхлетя вътре. Блъсна се в периферията на защитната ѝ сфера, но не можа да проникне. Но ударът я запрати отново назад в стената и ѝ изкара въздуха. Силуети се движеха във водата край нея и нагоре по стълбите, като проблясваха във фосфоресциращо изумрудено и сапфирено. Един от тях изглежда се спря с потрепване пред нея. Пика прониза водната стена. Тя дръпна глава встрани и оръжието закачи косата ѝ, когато се заби в стената и се пръсна на хиляди ледени късчета.
С раздрано лице, тя изръмжа и запрати ударна вълна, която блъсна силуета и го претърколи назад.
Водата се завихри, изгубила устрема си напред. Сега дърпаше наобратно, докато се оттегляше. Мара с благодарност отслаби концентрацията си; не мислеше, че би могла да издържи още дълго.
Кореланците отново се появиха. Изблъскаха последните останали Ездачи, които се биха докрай, мълчаливи, без да отстъпят и крачка. Вековни непримирими врагове, доколкото знаеше Мара. За тази война се разказваше в песни и епически поеми из целия свят.
Когато и последният падна, маршалът приближи Скинър.
– Благодарим ви за помощта, но се справяме и сами. Моля ви да напуснете сега, докато трае затишието.
– Редиците ви изглеждат много оредели – отбеляза Скинър. – Не вярвам, че ще удържите.
– Това си е наша грижа. Ще се борим до последно, при всички положения. Вие сте външни хора. Отново ви моля да си вървите.
Люспестата броня на Скимър изскърца и се раздвижи, когато той разпери ръце.
– Разбирам. Ще си тръгнем. Имам само една молба.
Маршалът вдигна светлите си, побелели вежди.
– Така ли? Каква?
Дланта на Скинър се стрелна и стисна мъжа за гърлото. Отлъчените се спуснаха напред, размахвайки оръжия, за да отблъснат останалите от отряда му.
– Къде е отломъкът! – кресна Скинър.
Силен вятър блъсна Мара в гърба и тя хвърли поглед назад. Светлината отвън беше намаляла до тъмнозелено като под повърхността на вода. Толкова скоро? Проклятие…
Тя се намираше зад редицата Отлъчени, биещи се с кореланци. Жрецът, забеляза, някак все още беше с тях, подскачаше и размахваше юмруци с още по-обезумял вид.
– Вълна! – викна тя и издигна Лабиринта си в подготовка за сблъсъка.
Водата отново я запрати в стената. През бушуващото накъсано зелено видя силуети да се гърчат и намушкват в хаотична битка на всеки срещу всеки. Дори не можеше да е сигурна кой силует на кого принадлежи. Острие прониза стената от вода и едва не я намушка. Тя понечи да отвърне на заплахата, но установи, че ръцете ѝ вече са безчувствени пръчки, а ноктите ѝ бяха посинели.
Богове! Скоро ще е твърде късно!
Когато водата се оттегли, Отлъчените бяха мнозинство. Те се нахвърлиха на останалите кореланци. Скинър се изправи на крака, а от тялото му се стичаше вода; все още стискаше маршала за гърлото, но мъжът беше намушкан в гърба и Мара се съмняваше още да е жив.
Скинър го разтърси.
– Отломъкът!
Старецът само предизвикателно оголи окървавените си зъби и поклати глава. Скинър изруга и го захвърли встрани.
– Мара! – викна той.
Тя взе да гази през бушуващата вода.
– Да?
Скинър посочи наредените дялани камъни на пода. Мара вътрешно се спихна.
– На предела на силите си съм – изпъшка тя. Думите ѝ прозвучаха насечено, защото трепереше от студ.
– Червен!
Нямаше отговор. Скинър и Мара се заозъртаха.
– Червен?
– Тук – чу се слаб глас.
Мъжът се изправи. Притискаше разпорената си ръка. От връхчетата на пръстите му капеше кръв и потъмняваше водата около него.
– Казвай по-бързичко – каза той с мрачна усмивка.
– Стоплѝ Мара.
Старецът кимна.
– Пък после ще си подремна – ако нямаш нищо против.
– Фарезе! – викна Скинър. – Погрижи се за ръката му.
Дребният талиец притича до Червения. Мара зачака, като трепереше неудържимо, докато магът призоваваше своята странна древна магия – вид анимизъм, който все още се беше запазил в някои изостанали региони. Мара не разбираше нищичко от нея; за разлика от подредените Лабиринти, у нея сякаш липсваше и логика, и ред. Фарезе коленичи до Червения и взе да къса ивици от оръфаното си подгизнало одеяло.
Приятна чувствена топлина изпълни Мара, само че нахлу твърде бурно и твърде рязко. Тя усети как плътта ѝ настръхва, на път да пламне. От нея се заиздига пара. Чувстваше се замаяна и отмаляла.
– Сега! – нареди Скинър.
Тя кимна, едва способна да вижда. Фокусира Лабиринта си и взе да набира енергия. Трупаше я, пазеше я, позволяваше ѝ да набъбва, докато не беше на ръба да изгуби контрола, който пречеше на силата да погълне изцяло плътта ѝ.
– Назад! – чу Скинър да вика, отдалеч, през гръмотевичното бучене в ушите си.
Тя освободи насъбралите се енергии, като ги запрати към централния блок на пода. Камъкът се пръсна. Блокът се раздвижи под краката ѝ. Тя залитна напред, но нечия ръка я хвана през кръста и я задържа. Скинър. Изпод тях се чуваше трополенето на падащи камъни. Няколко каменни блока се бяха срутили, разкривайки зазидано в пода вито каменно стълбище.
Жрецът се появи от нищото, като се кискаше и размахваше победоносно ръце. Затича и заподскача надолу по стълбите. Скинър пусна Мара и побърза да го последва.
– Останете! – нареди и добави „Задръжте ги горе…“, докато се скриваше от поглед.
Хиацинт дойде до Мара и я подхвана; огнената ѝ грива сега висеше мърлява и отпусната по раменете ѝ. Скреж покриваше изцапаните с червено люспи на бронята ѝ.
– Аз ще пазя стълбището – каза ѝ Мара.
Фехтовачката кимна и огледа останалите Отлъчени – само осмина. От Венчелистчето нямаше и следа. Водата го е отнесла, предположи Мара и изпита неочаквана болка от загубата.
Нова вълна се спусна към тях. Мара се подготви. Водната лавина заля помещението и Мара взе да се бори да я отблъсне. Но заради новосъздадения отвор не можеше да удържи на натиска; течението я изтласка встрани като тапа и вълната се устреми покрай нея, надолу по стълбището. Почти веднага водите около тях намаляха и вече стигаха само до коленете им, защото те също бяха засмукани надолу по стълбите.
Проклятие. Скинър… съжалявам.
Трус отдолу разклати пода. Всичко, което не беше закрепено, подскочи, включително всички тела, живи и мъртви. Мара удари лакътя си в пода и пред очите ѝ изскочиха звездички.
Сред тях изпопадаха камъни. Цепнатини разпукаха наредените блокове.
– Навън! Веднага! – ревна Хиацинт.
Отлъчените хукнаха безредно към изхода. Мара слезе по заледените стъпала отпред, после спря да погледне зад гърба си. Още трусове разтърсиха земята под краката ѝ. Огромни цепнатини се катереха по стените на кулата.
Скинър! Хайде!
Можете да поръчате книгата ТУК.
