Четем „Кой предаде Ане Франк?“: Интригуващо историческо разследване от Роузмари Съливан

„Кой предаде Ане Франк?“ – интригуващо историческо разследване от Роузмари Съливан, излиза на български език с логото на издателство „Изток-Запад“. Книгата проследява хода на разкритията на международен следователски екип, заел се да разнищи случая с Ане Франк – случай, останал неразкрит вече повече от седемдесет години.

Над трийсет милиона души са чели дневника, който води Ане Франк, докато се укрива със семейството си и четирима други евреи в Амстердам през Втората световна война. Когато нацистите ги арестуват и изпращат в концентрационни лагери, дневникът остава единственото свидетелство за богатия вътрешен живот на една необикновена личност. Нищо обаче от написаното по-късно за историята на Ане Франк – журналистическите материали, биографиите, пиесите, романите, не предлага убедителен отговор как тези осем души са успели да останат неразкрити повече от две години и какво или кой накрая е довел нацистите до прага им.

Използвайки нова технология, неотдавна открити документи и модерни следователски методи, международен екип, ръководен от пенсиониран агент от ФБР, най-сетне разгадава загадката, вълнувала поколения наред от края на Втората световна война насам: Кой предаде Ане Франк и семейството ѝ? И защо?

Книгата на Роузмари Съливан е изумителен пример за историческа детективска работа, умело структурирана и завладяващо написана, коментира британският Телеграф.

По-долу четете откъс от книгата:

Кой предаде Ане Франк?

Глава 2. 

„Дневникът на Ане Франк“

„Дневникът на Ане Франк“ е една от най-разтърсващите книги, ако я приемем такава, каквато всъщност е: разказ за ежедневието на едно тринайсетгодишно момиче, което се укрива по време на окупацията на своя град от нацистите. Ане Франк описва в най-малки подробности клаустрофобичните повече от две години, които прекарва със семейството си в пристройката зад предприятието на баща си.

Ане знаела какво дебне навън. Като другите седем души, с които споделяла ограниченото пространство, тя живеела в постоянен страх и глад, преследвана от кошмари, че всеки момент могат да ги заловят и убият. Тя не е първият човек, който е преживял този ужас, но вероятно е една от първите, които го описват в реално време. Другите шедьоври за Холокоста – „Нощта“ на Ели Визел и „Нима това е човек“ на Примо Леви – са написани впоследствие от хора, които са оцелели. Ане Франк обаче няма да оцелее.

Именно затова да четеш дневника ѝ е толкова смразяващо. Още от самото начало ние знаем края – за разлика от Ане.

Ане Франк получила дневника като подарък за тринайсетия си рожден ден, 12 юни 1942 г. По-малко от месец по-късно, на 6 юли, семейството ѝ се е укрило, след като шестнайсетгодишната ѝ сестра Марго получила повиквателна за Arbeitseinsatz, „трудова повинност“ в Германия. Ото Франк вече бил наясно, че „трудова повинност“ е евфемизъм за робски труд.

Тъй като копнеела за близост, Ане Франк си измислила една приятелка – Кити, на която пише откровено и чистосърдечно. В дневника си тя говори за своите надежди, за тайните на женското тяло, за пламенното си увлечение по седемнайсетгодишното момче, което заедно с родителите си споделя Задната къща със семейство Франк. Ане била все още дете: изрязвала снимки на филмови звезди и членове на кралското семейство и ги лепяла върху стената над леглото си. Родила се във Франкфурт, Германия, но пристигнала в Нидерландия на четири и половина години и нейният първи език вече бил нидерландският – езикът, на който пише дневника си. Амбицията ѝ била да стане писателка. Мечтаела за бъдеще, когато ще бъде известна. За читателите това е сърцераздирателно, тъй като ние знаем, че за нея няма да има бъдеще.

Светът, в който Ане живее, за нас е чужд. През юли 1943 г. семейството установило, че тя има нужда от очила. Мийп Хийс, една от помощниците, предложила да я заведе на очен лекар, но Ане била вцепенена от страх при мисълта да излезе на улицата. Когато опитала да облече палтото си, видели, че то вече не ѝ става, и този факт, както и бледият цвят на лицето ѝ, лесно ще издадат, че е еврейка, която се укрива. И така Ане останала без очила. През август 1944 г. тя не била излизала навън цели двайсет и пет месеца.

Отворените прозорци можело да подскажат на съседите , че в пристройката живеят хора. За да подиша свеж въздух, четиринайсетгодишната Ане трябвало да се наведе и да вдиша лекия полъх, който се процеждал под перваза на прозореца. В дневника си тя пише, че животът в малките стаички бил невероятно клаустрофобичен, а мълчанието, което трябвало да пазят, още повече усилвало постоянния страх. Ходела нагоре-надолу по стълбите като животно в клетка. Единственото спасение бил сънят, но дори и сънят бил пронизван от страх.

Но Ане винаги се овладявала. Пише на Кити, че човек може да победи страха и самотата само когато се усамоти в природата и се обърне към Бога. Седейки до прозореца на тавана, загледана в бледото небе, за миг забравяла, че не може да напусне Задната къща. Как е успявала да бъде толкова енергична, толкова позитивна и изпълнена с живот при тези ужасяващи обстоятелства?

Към края на дневника си Ане описва една особено страшна нощ, когато крадци нахълтали в склада и някой, вероятно от полицията, започнал да бута канцеларския шкаф, който скривал входа към тайната пристройка.

Ане казва на Кити, че била убедена, че ще я убият. След като преживяла ужасната нощ, веднага си обещала, че ще се посвети на нещата, които обича: Нидерландия, нидерландския език и писането. И няма да се откаже, докато не постигне целта си.

За момиче, което още не е навършило петнайсет години, това е невероятно решение. За последен път Ане Франк пише в дневника си на 1 август 1944 г., три дни преди тя, семейството ѝ и останалите четирима, укриващи се в тайната пристройка, да бъдат арестувани. От концентрационните лагери ще се завърне само Ото Франк.

След като са освободени в края на войната, много от оцелелите не намират думи да опишат преживяното. Ще минат десет години, преди Ели Визел да напише „Нощта“. „Предадено, покварено и извратено от неприятеля, как беше възможно да се реабилитира и очовечи словото? Гладът, жаждата, страхът, транспортирането, подборът, огънят и коминът: тези думи означават определени неща, но в онези времена те имаха съвсем друго значение.“ Нима е възможно да пишеш, без да узурпираш и профанираш ужасяващото страдание в онзи „безумен и студен свят, в който беше човешко да си безчовечен, в който дисциплинираните и образовани мъже в униформа идваха да убиват?“

Когато Примо Леви предлага „Нима това е човек“ на издателство „Ейнауди“ в Торино през 1947 г., книгата е отхвърлена и от Чезаре Павезе, който по онова време е много известен, и от Наталия Гинзбург, чийто съпруг е убит от германците в Рим. Леви се обръща и към други издателства, но всички я отхвърлят. Твърде рано е, казали му. Италианците имали други грижи… не да четат за германските лагери на смъртта. Италианците искали да кажат: „Това приключи. Basta! Стига с тези ужаси!“

Кулминационната точка в пиесата „Дневникът на Ане Франк“ и по-късно във филма са думите, които Ане пише на последните страници на своя дневник:

Истинско чудо е, че не съм се разделила с надеждите си. Колкото и абсурдни и неосъществими да изглеждат те, аз милея за тях, тъй като продължавам да вярвам в доброто у човека.

За хората обаче било невъзможно да приемат онова, което се е случило: убийствата в индустриален мащаб; масовите гробове, които заличават всякакъв личен спомен за мъртвите. И в пиесата, и във филма не се говори за „германци“, а за „нацисти“, а ужасите, преживени от евреите, са смекчени. Всякакво споменаване на Йом Кипур е избягнато. Преводачът на немското издание на дневника, публикувано през 1950 г., е туширал „всички враждебни коментари за германците и германското“ с довода, че „книга, която ще се продава в Германия, не може да обижда германците“.

Дневникът обаче въздейства като документ, който живее свой живот. Начинът, по който го четем, се променя в зависимост от онова, което знаем или сме готови да приемем. В началото на шейсетте години книги, филми, музеи и паметници започват да припомнят Холокоста. Хората най-сетне са готови да осъзнаят безумството на нацизма и да преосмислят прагматичното безразличие към злото, благодарение на което нацизмът се разпространява като зараза.

Днес по-лесно ще разберем онова, което Ане пише към края на своя дневник: 

… на хората им е присъщо да унищожават, да убиват, да беснеят и умъртвяват и докато цялото човечество без изключение не претърпи пълна метаморфоза, ще бушува война…

Може би ще попитате какъв е смисълът да търсим човека, който е предал Ане Франк във война, приключила преди толкова години? Отговорът е прост. Почти осем десетилетия след края на войната ние сякаш, също като нидерландците в онова време, си мислим, че такова нещо не може да ни се случи. Но съвременното общество е все по-уязвимо от идеологическо разединение и все по-податливо на съблазънта на авторитарното управление, забравяйки една елементарна истина: ако не бъде обуздан още в началния стадий, нацизмът плъзва навсякъде.

Светът на Ане Франк е ярък пример за това. Какви са истинските инструменти на войната? Не само физическото, но и словесното насилие. Управлението на стратегическите служби на САЩ се опитва да разбере как Хитлер е обсебил властта и през 1943 г. публикува доклад, в който обяснява неговата стратегия. „Никога не признавай, че си сгрешил; никога не приемай вината; избери си един враг и го обвини за всички неуспехи; използвай всяка възможност, за да развихриш политическа буря.“ Много скоро преувеличенията, екстремизмът, лъжливите обвинения и клеветите стават обикновени и приемливи оръдия на властта.

За да разберем как град като Амстердам се е преобразил под окупацията, трябва да сме наясно, че е имало хора, които са подкрепяли нацистите било от опортюнизъм, самозаблуда, подлост, или от страх; имало е и хора, които са се съпротивлявали – но повечето просто са се снишавали.

Какво се случва, когато хората не се доверяват на институциите, които трябва да ги защитават? Какво се случва, когато се рушат основните закони, върху които се гради почтеността и които я защитават? Нидерландия през 1940 г. е като петриева паничка, в която се вижда как хора, израснали в свобода, реагират на катастрофата, когато тя чука на собствената им врата. Този въпрос е актуален и днес.

Можете да поръчате книгата ТУК.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *