Шел Вестьо пръв чете „Нелсон Тигролапов“, написана от любимата му Лена Фрьоландер-Улф
Книгата се ражда в началото на любовта на авторката с Шел Вестьо, най-големия писател на Финландия и Швеция
От Финландия идва много съвременна, вълнуваща и мъдра книга за деца от всички възрасти, която ни учи да се радваме на малките неща, които имаме, да приемаме различните от нас, да ги уважаваме и да ценим приятелите си.
Това е забележителният роман „Нелсон Тигролапов“ от Лена Фрьоландер-Улф (изд. Изида), която не само е автор на текста, но и е нарисувала прекрасни илюстрации към книгата. Романът отговаря на интересите и потребностите на съвременните деца – в него има необикновени изобретения, тигрица става най-добрият приятел и закрилник на главния герой, двамата се включват в съпротивата на група на смели хора, които се опълчват на тираничен режим и накрая го сриват.
Изключително любопитен факт е, че Лена Фрьоландер-Улф пише романа си в началото на любовта си с Шел Вестьо, най-големия писател на Финландия, който е популярен и у нас с трите си бестселъра „Където някъде вървяхме“, „Мираж 38“ и „Небето, жълто като сяра“. Шел е и първият читател на „Нелсон Тигролапов“.
♥
Изповедта на Лена Фрьоландер-Улф: „С Шел Вестьо бързо се сприятелихме и бавно се влюбихме“
Всеки от писателите Лена Фрьоландер-Улф и Шел Вестьо се чувствал изгубен в живота си, преди да се срещнат. Когато приятелството им се превръща в любов, те разбират, че са се намерили и животът е пред тях.
Лена Фрьоландер-Улф е авторка на любимия на скандинавските деца роман „Нелсон Тигролапов“ – за едно изгубило се момче, което намира помощ и приятел в лицето на тигрица, криеща се маскирана в сенките на града. Лена пише романа си в началото на любовта си с Шел Вестьо. Той е най-знаменитият писател на Финландия и Швеция, популярен и у нас с трите си бестселъра „Където някъде вървяхме“, „Мираж 38“ и „Небето, жълто като сяра“, които са спечелили най-големите награди в Скандинавския север, филмирани са, а екранизацията по първия роман има номинация за „Оскар“.
Лена споделя:
„Беше бързо приятелство, но доста бавно влюбване. Когато се срещнахме, много неща в живота ми бяха в задънена улица. Преживявах развод и бях емоционално изтощена. Шел и аз бяхме на гости в къщата на наш колега писател във Висби. Липсваше ми да разговарям с някого и се обърнах към него, защото бях чел романите му. Беше изключително лесно да говоря с него, между нас имаше добра химия, забавлявахме се заедно и двамата си дадохме подкрепа по време на развода и други болки. След като всеки се върна у дома, се обаждахме и пишехме писма. Срещнахме се няколко пъти, но продължихме с повишено внимание. Отне повече от година, за да се влюбим и да започнем да излизаме. Децата ми тогава бяха още съвсем малки и когато след развода останах с три от тях, исках ежедневието им да се промени възможно най-малко.
Ние с Шел не сме ново семейство по традиционен начин, например нямаме общи коледни или други празници и децата ни нямат много контакт помежду си. Разбрахме се с Шел, че няма да имаме дете и няма да живеем заедно. Децата живеят при мен на двуседмични периоди. През това време Шел обикновено ни посещава няколко пъти. Когато децата са с баща си за две седмици, аз често съм у Шел, а понякога и той идва при мен. Офисите ни са на няколко пресечки един от друг в центъра, но през деня почти не си пречим. Може да си изпращаме съобщения или да ходим на обяд заедно, но и двамата ценим собственото си спокойствие.
Има много добри страни при такава връзка. Например, почти няма спорове за домакинската работа, защото и двамата сме отговорни за почистването и готвенето в собственото си домакинство. Синовете на Шел вече са големи и живеят в чужбина, така че в началото ги виждах рядко.
Бях възпитана да бъда силна и независима. Аз съм единствено дете в семейството и съм израснала сред възрастни. Мама ме е научила да се грижа за себе си и да имам собствено мнение. Като млада, бях доста дръпната. Знам обаче как да карам моторна лодка и да използвам моторна резачка, не се притеснявам от работа.
Работех на пълен работен ден, но днес пиша и илюстрирам детски книги. Винаги съм се възхищавала на работата на Туве Янсон и когато прочетох нейните писма преди няколко години, почувствах, че съм намерила дом за душата си.
В моите книги се опитвам да предам както на децата, така и на възрастните ценности, които са важни за мен: толерантност, уважение към другите и смелост да бъдеш себе си и да защитаваш идеите си.
Връзката с Шел беше важна подкрепа за мен в моята работа. Получих насърчение и научих много от него. В моята книга, „Нелсон Тигролапов“, му благодаря за внимателното му четене и за всички наши прекрасни хобита, особено за редовната гимнастика с думите и небрежната словесна акробатика. Под гимнастика с думите имам предвид съобразяването с тоновете, което е толкова важно в илюстрациите, колкото и в текстовете. Говорим много за тоналните разлики в думите и структурите на изреченията, както и за яркостта или тъмнината на картините. Словесното изкуство ни интересува и двамата.“
♥
Късно пристигнала телеграма, ще сложи началото на едно невероятно приключение на малкия Нелсон. Прекарал лятната ваканция на гости при дядо си, който внезапно разбира, че му предстоят невероятни мигове и изпращането на внук му е наложително и спешно. Детето трябва да стигне с влак до родния си град, където да бъде посрещнато на гарата от майка си. Но, за съжаление, никой не го чака там. Малкият Нелсон се оказва сам посред нощ на гарата в град, където всички хора бързат твърде много, за да помогнат на непознат. На обърканото и отчаяно момче помага тигрицата Замба, която говори и е преоблечена като човек, за да не плаши минувачите. Изведнъж Нелсон попада в свят, пълен с опасни тайни, фалшиви новини и грандиозни приключения.
Нелсон ще се озове и в полицейския участък, където се запознава с малката и доста буйна Мия, с която успяват да избягат от килията. Ще попаднат и в преките подземни пътища на града, ще се срещнат с различни хора и групи, ще участват в забавни случки, но ще има и премеждия, перипетии и моменти, изпълнени с неочаквани, а понякога страшни, странни и напрегнати преживявания.
Включете се и вие в тези приключения, за да разберете какво е истинско приятелство и да се научите да отстоявате това, което чувствате, че е правилно.
Учен от групата на Мия е създал машина за доброто, което трябва да срине тираничния режим на страшната госпожа Финк и да промени живота в града и начина на мислене на хората. Заради своята смелост и храброст момчето получава ново име – Нелсон Тигролапов. Почти е открил майка си и къщата си, но… Какво ще предпочете Нелсон – веднага да се прибере у дома или да довърши с приятелите си започната мисия?
„Нелсон Тигролапов“ е книга, еднакво интересна и поучителна и за малки, и за големи. В нея се откриват отговори на много въпроси: Как да приемаме различните от нас и трябва ли да ги уважаваме? Защо да се радваме на малките неща, които имаме? Какво означават приятелството и добрите обноски с хората?
Това е мъдра история за толерантността и противопоставянето на агресивните хора с простото мото „Използвайте мозъка си и бъдете добри“.
По-долу четете откъс от книгата:
– Трамвай номер 1 минаваше оттук преди – разказва Замба, докато се разхождат по улица „Марионетна“, – но хората от този квартал рядко го напускат. А онези от останалите квартали не ходят тук. Така че просто махнаха тази линия.
Нелсон поглежда към голямата къща, която са оставили зад себе си. Вижда как очите на гущера блестят горе на покрива. Пред тях минава мъж, облечен в черно палто, и влиза в една уличка с поочукани кошчета за боклук. Нелсон разбира защо хората не идват тук много често.
Старите релси, пълни с боклуци и прах, още са си на мястото. Двамата със Замба ги следват в посока центъра. Постепенно улиците стават по-широки и по-чисти. Витрините на магазините вече не са толкова прашни, а облечените им в престилки собственици отключват вратите им с дрънчене, по което си личи, че винаги отварят точно навреме.
Както е известно, тигрите имат по-добър слух от повечето хора, така че Замба чува шума от трамвая много преди Нелсон. След известно време зърват един страхотен трамвай, който се движи по една улица малко пред тях. Виждат и блестящия му номер – 4.
– Там! – извиква Замба и хуква напред. На Нелсон му се струва трудно да тичаш само на задните си крака, когато си устроен да се движиш на четири. Замба пуфти шумно, а торбата, метната през рамото й, дрънчи. Трамваят се отдалечава много преди да стигнат до него. – Как ги спира човек? – пита Замба, пуфтейки. Опашката й се движи неспокойно, а на лицето й е изписано разтревожено изражение.
– Ама, Замба, никога ли не си се возила на трамвай? – извиква Нелсон.
– Не – тихо признава тя, – мислех си, че хората не искат на тях да се качват тигри.
– О, разбира се, че искат – уверява я той. – Толкова много пъти съм се возил с мама. Лесно е. Трябва просто да намерим някоя спирка. Там спират.
Виждат спирката зад ъгъла. Първо идва трамвай, на чиято табелка отгоре има седмица, а после един с четворка. Нелсон протяга ръка.
Трамваят спира пред тях със стържене. Вратите се отварят със силно „пшшшт“, след което Нелсон се качва първи. Тогава ватманът забелязва тигъра, който се опитва да провре раираната си глава и едрото си тяло през тесните врати. Мъжът пита бързо и много отчетливо:
– Имате ли билети?
– Не, всъщност нямаме – признава Нелсон, чувствайки се глупаво, задето е забравил това с билетите. – Откъде се взимат?
– Не се ВЗИМАТ. Купуват се – обяснява ватманът. – Ако обичате, слезте от трамвая ми.
Замба вече е отстъпила обратно на улицата и разтревожено подръпва Нелсон за ръката. Той слиза и вратите се затварят. След това трамваят бързо си продължава по пътя.
– Аз съм виновна – изхленчва Замба, заравяйки лице в лапите си. – Нали ти казах, че не позволяват на тигри да се возят на трамваи.
– Не, не, Замба! Изобщо не си виновна! – успокоява я Нелсон. – Просто трябва да имаме билети. Това се отнася за всички. Дори и когато отивам някъде с мама.
– Наистина ли? – пита Замба и вдига поглед. – Позволяват ли на тигри да се возят на трамваи? Ако имат билети?
– Разбира се – отвръща Нелсон.
– Никога не съм се возила на трамвай. Абсолютно никога. – В очите на Замба блестят сълзи, а муцуната й е влажна. – Откъде, мислиш, можем да вземем билети?
Нелсон се оглежда наоколо и размишлява известно време. Какво се прави в такива случаи?
– Трябва да намерим място, където продават билети – решава накрая той. – А после ни трябват пари, с които да ги купим.
– Остави това на мен! – заявява Замба, махайки с опашка. – Торбата ми е пълна с празни шишета и буркани. Просто трябва да намерим магазин, в който да ги предадем.
– Но тези пари не ти ли трябват за храна? – пита Нелсон.
– Разбира се, но само да намерим майка ти и тя сигурно ще ти даде нещо за ядене. Тогава можеш да ми подхвърлиш едно парченце, нали?
– Естествено – уверява я Нелсон, вече вкусвайки топлите сандвичи с наденица и кашкавал на майка си. – Ама мама сигурно ще предложи нещо за ядене и на теб!
– Мислиш ли? Наистина ли би дала храна и на мен? – пита Замба. – В такъв случай имаш адски мила майка.
– Разбира се, че би ти дала – уверява я Нелсон и при мисълта, че има адски мила майка, го обзема топло чувство.
Двамата спират от време на време, търсейки още празни буркани в кошчета за боклук и под пейки. Замба намира доста. Торбата се напълва, така че трябва да извадят куфара на Нелсон и да сложат няколко буркана и в него.
– За тези би трябвало да ни дадат доста – отбелязва Замба и посочва към поредния празен буркан, който се търкаля под един храст. – Вземи онзи ето там. – Нелсон пропълзява под храста и протяга ръка към буркана. Когато обаче го хваща, не успява да го помръдне. Някой го държи от другата страна на храста. Момиче, което изглежда ядосано.
По-високо е от Нелсон, но не много. Има рошава коса и носи риза на петна, а около врата й е увит дебел шал на точки. Нелсон решава, че ако някой прилича на сгазената котка на някаква леля, то това е тя. При всички случаи отговаря на описанието много повече от него. Но не казва нищо.
– Аз го видях първа. Мой е! – изсъсква тя и издърпва буркана. След това изпълзява изпод храста и вижда тигъра с изгубилата блясъка си козина и опърпаното палто. Накрая вдига ръце и му подхвърля буркана.
– Ти го вземи. – После поглежда към куфара на Нелсон. И знака „ПР“ с червената гранична линия на бял фон. Присвива очи и се взира в Нелсон.
– Доносник! – отсича тя и плюе на земята. Лицето й изглежда така, сякаш току-що е изяла лимон. – Внимавай с този – съветва тя Замба, след което се обръща и побягва. Прескача храсти и огради и накрая изчезва зад един ъгъл.
– Защо каза това? – чуди се Нелсон. – И какво означава доносник?
– Нямам идея – отговаря Замба.