КнигиОткъси

Разказите в „Другият лабиринт“ на Адолфо Биой Касарес разбиват предразсъдъци

Излезе от печат сборникът с избрани разкази на Адолфо Биой Касарес „Другият лабиринт“ в превод на Десислава Антова, Лиляна Табакова и Красимир Тасев. 

По думите на Лиляна Табакова, която е и автор на предговора, разказите в „Другият лабиринт“ (456 стр., цена: 26 лв.) разбиват предразсъдъците, познатите теории, предопределеността, приковаваща героите към дадено място или дадена епоха:

„Това са темите на Биой, винаги едни и същи, винаги различно разказани. Прочитът на тези разкази, въпреки присъствието на фантастичното, въпреки честата ирония и тънкия хумор, винаги отвежда към дълбокото проникване в душевността на героите – противоречива и предсказуема, в която духът и материята са във вечно единоборство.

Желанието за живот, стремежът към безсмъртие е оста, около която се развиват много от разказите. Как да се избегне смъртта? Как да се продължи магията на живота? Изход няма, но тъй като човекът е тяло и мисъл, а „въображението е подобие на вечността“, героите му не се предават, борят се ако не за друго, то поне да понесат поражението с известно достойнство.

И трябва да се съгласим с мексиканския Нобелов лауреат за литература за 1990 г. Октавио Пас, който обобщава, че Биой ни отвежда към метафизическите вълнения и към проникване в трансценденталното. Да, метафизика, но не педантична и отегчителна, а облечена в сюжети, които увличат читателите, като в най-добрите криминални или приключенски истории.“

Творчеството на Адолфо Биой Касарес (1914 – 1999) често се нарежда до постиженията на Хорхе Луис Борхес и  Хулио Кортасар. Автор e на сборници с разкази и романи, чиито образи тънат в загадки и несъмнено допринасят за чародейството на испаноезичната белетристика. През 2014 г. „Колибри“ издаде „Шест задачи за дон Исидро Пароди“ – необикновена творба, плод на общото увлечение на Хорхе Луис Борхес и Адолфо Биой Касарес по детективския жанр, която двамата любители на литературната мистификация публикуват под псевдонима Онорио Бустос Домек.

По-долу четете откъс от книгата

Адолфо Биой Касарес
Другият лабиринт

Биой Касарес, или за удоволствието да разказваш истории

Този сборник с разкази не е първата среща на българския читател с Адолфо Биой Касарес (1914–1999). През 2009 година излезе „Изобретението на Морел“ (изд. „Рива“), най-известният и високо оценяван от критиката и читателите негов роман, останал някак незабелязан у нас. Познати са ни също и детективските разкази „Шест задачи за дон Исидро Пароди“ (изд. „Колибри“, 2014), написани съвместно с Хорхе Луис Борхес (1899–1986). 

Дълго време кармата на този аржентински писател сякаш бе да стои в сянката на именития си сънародник и близък приятел Борхес. Дори не липсват заблудени читатели, убедени, че Биой Касарес е негов псевдоним. Макар повечето от произведенията на Биой да са преведени на редица езици и да са често цитирани, едва след кончината на автора на „Алефът“ той заема мястото си по достойнство в аржентинската и в световната литература. През 1990 г. е удостоен с двете най-престижни литературни награди за цялостно творчество на испански език – „Мигел де Сервантес“ и „Алфонсо Рейес“.                                                                                             

Всъщност Хорхе Луис Борхес е първият сериозен читател, критик и творчески гуру на Биой Касарес. Той пише хвалебствен предговор към „Изобретението на Морел“ (1940). Още с първата дума – Стивънсън – определя принадлежността на младия си приятел към предпочитаната от самия него англосаксонска традиция на фантастичната литература (Де Куинси, Честъртън, Уелс, Джойс и т.н., с две изключения – Кафка и Леон Блоа). 

1940 е годината, когато Биой – елегантният младеж от богато и аристократично буеносайреско семейство, оставил зад гърба си няколко несполучливи писателски опита, щедро финансирани от баща му – вече е достигнал творческата си зрялост. Заедно с Борхес и със съпругата си Силвина Окампо (1903–1993, художничка, поетеса и писателка) участва в подбора и издаването на една прочута и преиздавана и до днес „Антология на фантастичната литература“. Макар да не е есеист, нито теоретик като Борхес, пише предговора и разкрива чрез него как те тримата („божественото триединство“ или „дяволска тройка“ са ги наричали съвременниците им) разбират фантастичното. Биой изказва общия възглед, че в литературата несъмнено съществуват правила и че писането е непрекъснат процес, в който писателят или ги открива, или се проваля.

Говори за различните видове фантастични разкази, за всеки от които авторът, след като е овладял общите правила, трябва да измисли нови. Ако например – пише Биой – се проучат сюжетите или изненадата като литературен ефект, веднага се вижда как литературата променя читателите и как вследствие на това те изискват от нея да се променя непрекъснато. Верен на тези възгледи, с времето Биой постепенно се превръща от нещо като Борхесов Голем в оригинален писател със собствени стил, творчески търсения, естетически критерии и напуска орбитата на своя учител. Това, което споделя с него завинаги, е стремежът към една напълно „литературна литература“, или казано с други думи, автореференциална, независима от обкръжаващия свят.

Както Борхес, така и Биой тръгват от моделите на „периферните“ жанрове за масово потребление с криминални и фантастични сюжети, презирани от много от „елитарните“ им колеги, но умело ги отклоняват от установения канон и полагат началото на една нова за времето си и много плодотворна тенденция в аржентинската литература.

Спецификата на Борхесовата фантастика е в това, че „атакува“ (според думите на Ана Мария Баренечеа) „устойчивостта на Вселената и на човека във Вселената“, като подлага на непрекъснато съмнение познанието, достигнато през вековете. Освен това, както пише Биой в предговора към „Антологията“:

С „Приближаването към Алмутасим“, с „Пиер Менар“ и с „Тльон, Укбар, Орбис Терциус“ Борхес създаде един нов литературен жанр, обединяващ есето и художествената фикция (безкрайни упражнения в интелигентност и находчиво въображение, в които липсват унинието и разните човешки страсти – патетични или сантиментални), предназначен за читатели интелектуалци, познавачи на философията, почти специалисти по литература.

При повечето разкази на Биой Касарес не става дума за неусетното проникване на фантастичното в реалния свят, а за навлизане на героите в някакво неподозирано пространство, различно от привичното, което съществува успоредно с познатата
действителност, без да я докосва, без да ѝ влияе. Свят, напълно чужд и безразличен, но по някакъв тайнствен начин свързан с реалността на героите.

Поради някаква случайност („За формата на Земята“, „Прекият път“, „Небесната тъкан“, „Чуждата слугиня“) или в резултат на методично търсене („За формата на Земята“, „Другият лабиринт“, „Стремежите“) героят попада в друго измерение, управлявано от различни закони. Героят напуска действителността, в която царуват редът и навиците, и попада в друга действителност – странна, тревожна, застрашаваща, в която понякога му се налага да играе някаква непривична за него роля.

Героите в разказите на Биой тръгват на път и той ги отвежда в света на свръхестественото. Или се връщат след дълго отсъствие към мястото, където детството им е протекло безгрижно и където ги очакват старите приятели („Другият лабиринт“, „Страната на сянката“). Но връщането към миналото, към „изгубения рай“ води до мрачни разкрития; всичко на пръв поглед изглежда както преди, но е променено по зловещ начин и ужасът дебне отвсякъде. Същото се случва и при попадането в далечни страни („Страната на сянката“, „Градината на сънищата“). Самият Биой признава, че е обсебен от пътуванията и винаги му се е струвало, че ще разреши проблемите си, като замине. Героите му се движат между две действителности – познатото и непознатото, светлината и мрака, мъничкото отечество на човека и необозримата мистерия. Темата за бягството от клаустрофобичното усещане, че животът се върти в затворен кръг, е една от константите в творчеството на Биой Касарес.        

Пътуването е прелюдията или мостът, по който се минава от една действителност към друга, скокът към която винаги се осъществява в затворени пространства – стари къщи, болници, казарми, обградени от гори или от необятна пустош; острови насред огромни водни площи, а също влакове, параходи и самолети, откъдето персонажите са катапултирани в неизвестното, непознатото, неочакваното. Това са пространства, които не принадлежат нито на всекидневната рутина, нито на „другата действителност“, но някак си ги свързват помежду им. Всички те сякаш са затвори, заличават идентичността на героите и им придават нова, а илюзиите там се превръщат в капани.                     

Любовта у Биой Касарес е друга постоянна тема. Но почти винаги се изправяме пред разминаване с истинската любов, което не изключва физическата ѝ реализация. Физическата любов почти винаги се случва по инициатива на жените, незабравими и силни, понякога леко фатални, като героини на Стендал, както самият Биой ги определя. Чрез удоволствието се търси истинската близост с другия, но по различни причини тя никога не се осъществява.

Отчаяно и вълнуващо е желанието на героите на Биой да продължат съществуването си или това на любимите си хора. Желанието за живот, стремежът към безсмъртие е оста, около която се развиват много от разказите. Как да се избегне смъртта? Как да се продължи магията на живота? Изход няма, но тъй като човекът е тяло и мисъл, а „въображението е подобие на вечността“, героите му не се предават, борят се ако не за друго, то поне да понесат поражението с известно достойнство.    

Проблемът за човешката идентичност вълнува аржентинския писател. Да разберат кои са, дали отговарят на стереотипираната роля, която им се полага да играят всеки ден; дали зад познатото лице не се крият много други, неподозирани – на тези въпроси, които си задават героите, авторът не отговаря, а ги насочва в сферата на фантастичното, където свободата отново е недостижима, защото „другата действителност“ не предоставя безкрайни възможности; в нея властва несигурността – законите са различни от познатите и често са много по-безкомпромисни и страховити. И е странно, но героините на Биой са по-активни и решителни, справят се с най-невероятните ситуации с естествена лекота, докато мъжете изживяват съмнения и угризения на съвестта, страхуват се и мечтаят да се върнат към временно изгубеното спокойствие на рутината и на дома.

Разказите в този сборник разбиват предразсъдъците, познатите теории, предопределеността, която приковава героите към дадено място или дадена епоха.

Това са темите на Биой, винаги едни и същи, винаги различно разказани.

Прочитът на тези разкази, въпреки присъствието на фантастичното, въпреки честата ирония и тънкия хумор, винаги отвежда към дълбокото проникване в душевността на героите – противоречива и предсказуема, в която духът и материята са във вечно единоборство.

И трябва да се съгласим с мексиканския Нобелов лауреат за литература от 1990 година Октавио Пас, който обобщава, че Биой ни отвежда към метафизическите вълнения и към проникване в трансценденталното. Да, метафизика, но не педантична и отегчителна, а облечена в сюжети, които увличат читателите, като в най-добрите криминални или приключенски истории.

Лиляна Табакова

Можете да поръчате книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *