„Когато вярвахме в сирени“ от Барбара О’Нийл: Дълбок разказ за пречистващата сила на истината 

Две сестри търсят пристана на истината в океан от лъжи и разочарования сред страниците на този семеен разказ за обичта и прошката

Право в урагана от емоции на едно разбито семейство ни пренася преведеният на повече от 20 езика роман „Когато вярвахме в сирени“ от бестселъровата авторка Барбара О’Нийл, която прави дебюта си и у нас.  

Обагрен със соления вкус на тъгата, „Когато вярвахме в сирени“ е умело изплетен разказ за две сестри, разделени от трагедия и събрани отново от съдбата, които откриват, че миналото не винаги е такова, каквото изглежда.

„Сестра ми е мъртва от петнайсет години, а ето че я виждам в новините по телевизията.“

Джоузи Бианки загива във френски влак по време на терористична атака преди много години. Тялото ѝ никога не е намерено, но предвид обстоятелствата е невъзможно да е оцеляла. Или поне в това вярва по-малката ѝ сестра Кит – лекарка в спешното отделение на Санта Круз, чийто живот остава безвъзвратно белязан от загубата на най-важния за нея човек.

Някога била целият свят на Кит, Джоузи изчезва завинаги, а след нея остава само болезнения спомен за слънчевите дни на калифорнийския бряг от детството им и истинското щастие. До момента, в който Кит не я зърва в телевизионен репортаж за бушуващ пожар в Окланд, Нова Зеландия.

Няколко секунди са нужни на жената да разпознае красивите черти на сестра си. Приликата е невероятна и недвусмислена. Няколко секунди, които променят всичко и донасят водовъртеж от емоции  – скръб и загуба; гняв, разочарование и объркване. 

Възможно ли е Джоузи да е била жива през всичките тези години? Каква е причината да се крие от Кит – сестрата, която я е обичала безрезервно, с всяка своя молекула?

Решена да открие отговорите на тези въпроси и най-после да се освободи от задушаващата хватка на несигурността, Кит тръгва към Нова Зеландия, знаейки, че пътуването ѝ през океана ще я отведе право при болезненото ѝ минало.

Семейни тайни от детството, неподозирани трагедии и спомена за едно момче, което се появява от нищото и става част от малкия и самодостатъчен свят на двете момичета, изплуват на повърхността, заплашвайки да събудят отдавна заровени призраци. 

В океана от лъжи, в който са се превърнали животите им, двете сестри ще трябва да се изправят срещу опустошителната истина, в опит отново да намерят път една към друга. В опит отново да повярват в силата на омайната песен на сирените… 

В духа на романите на обичаната у нас Елин Хилдебранд, „Когато вярвахме в сирени“ на Барбара О’Нийл е много повече от мистерия за безследно изчезнал човек. В дълбините на този майсторски изплетен роман за изгубеното детство и невинността, за прошката и изкуплението, за белезите, които всеки един от нас трупа по пътя си, читателите ще открият невероятна гама от емоции и герои. И ще станат свидетели на пречистващата сила на обичта.

Из „Когато вярвахме в сирени“ от Барбара О‘Нийл

Кит 

1

Сестра ми е мъртва от петнайсет години, а ето че я виждам в новините по телевизията.

Работих шест часа без прекъсване в интензивното отделение, правих първични прегледи за класифициране по спешност на случаите върху млади човешки създания, докарани от плажно парти, на което бе настанало сбиване. Две прострелни рани, при едната пробит бъбрек; смазана скула; счупена китка; многобройни лицеви травми с различна степен на сериозност. 

И това бяха само момичетата. К

огато приключихме с триажа, вече бях зашила и успокоила извадилите късмет. Разминалите се с късмета бяха пратени в операционна зала или по отделенията, а аз взех да ровя в хладилника в стаята за почивка за „Mountain Dew“ – любимото ми средство да се заредя със захар и кофеин. 

На монтирания на стената телевизор върви репортаж за случило се някъде бедствие. Взирам се невиждащо в екрана, докато гълтам лепкавата от сладост газирана напитка. На фона изригват пламъци. Хора тичат и крещят, а водещият на новините с разбъркана в модния стил коса и класическо кожено яке съобщава новините с подобаващо мрачен тон. 

И точно там, над лявото му рамо, се появява сестра ми. 

Джоузи. 

В продължение на поне цяла една секунда тя гледа в камерата. Достатъчно дълго, че да няма как да я сбъркам. Тази 8 много права руса коса, сега подрязана на черта до раменете, скосените тъмни очи, издадените скули, плътната като на Анджелина Джоли уста. Винаги всички са ахкали пред красотата ѝ, дължаща се на съчетание между тъмно и светло, между ъгловатост и мекота. Тя е поравно смесица от двамата ни родители.

 Джоузи. 

После се отърсвам от впечатлението. Това се случва непрекъснато. Всеки, изгубил обичан човек, го е изживявал – глава сред тълпата на оживена улица, някой в супермаркета със същата походка. Бликналият стремеж да се добереш до нея, облекчението, че все пак е жива… 

Всичко това помръква смазано, когато самозванката се обърне и лицето изобщо не е това. Очите са други. Устните. 

Не е Джоузи. 

Трябва да ми се бе случвало поне сто пъти през първата година – особено след като така и не открихме тялото ѝ. Бе невъзможно предвид обстоятелствата. Също толкова невъзможно бе и да е оживяла. За нея не бе достойна някаква си обикновена кончина след тежка автомобилна катастрофа или след скок от мост, макар че точно с такъв край бе заплашвала твърде често. 

Не, Джоузи се бе изпарила от европейски влак, взривен от терористи. Нямаше я вече, нямаше я. 

Ето защо са ни нужни погребенията. Изпитваме отчаяна нужда да видим истината с очите си, да зърнем лицето на обичания човек, та макар и да е обезобразено. 

Вдигам кутийката с „Mountain Dew“ до устните си и отпивам дълга глътка от напитката, която споделяхме с нея, този само наш си знак за близостта ни, и си казвам, че всичко е плод на пожелателно мислене.

Когато си тръгвам от болницата сред пълната тишина преди зазоряване, съм едновременно изтощена и превъзбудена. За да мога да поспя малко преди следващата си смяна, трябва да предприема сериозно раздвижване, та да загърбя ужасната нощ. Спирам пред малката си къща в Санта Крус с разгъната площ от сто двайсет и пет квадратни метра, съседстваща с малко подозрителен район, навличам неопреновия си костюм, нахранвам най-проклетия котарак на света с порцията му от половин консерва, като я разбърквам с пръсти в купичката. Той мърка благодарно, а аз подръпвам гальовно опашката му. 

– Гледай да не пикаеш по нещо важно – заръчвам. 

Хобо примигва. 

Качвам сърфа си в джипа и подкарвам на юг, без да си давам сметка, че съм се отправила към заливчето, докато не се озовавам там. Спирам на уширение край магистралата, паркирам колата и гледам надолу към водата. Излезли са само неколцина сърфисти в този ранен час преди съмване. Водата е студена, типично за Северна Калифорния, единайсет градуса в началото на март, но е набраздена от вълни до самия хоризонт. Идеалните условия. 

Пътеката тръгва от някогашния тротоар към ресторанта и се вие в зигзаг надолу по стръмния склон само на метри от скалата, където някога имаше стълби, и тя е нашият частен достъп до скритото изолирано заливче. Склонът е нестабилен, а местните са убедени, че тук витаят духове. Сама съм по време на слизането. Но аз ли не ги знам духовете? 

По средата на спускането спирам и поглеждам назад, където някога бяха къщата ни и ресторантът с прочутото му патио, от което се разкриваше най-прекрасната гледка на света. И двете сгради сега са руини от гниещи греди и отломки, разхвърляни по хълма, повечето отнесени от бури през годините, а онези, които са останали, са почернели от морската вода и времето. 

Във въображението си ги виждам непокътнати и красиви, каквито бяха някога – разпрострения на широка площ „Рай“ с великолепното му патио, а над него малката ни къща. С Джоузи деляхме обща стая след идването на Дилън и нито едната от двете ни не възразяваше. Виждам призраците на всички нас, когато бяхме щастливи – лудо влюбените ми един в друг родители, сестра ми, ведра и кипяща от неизчерпаема енергия, Дилън с прибраната му назад коса с кожена лента, хукнал заедно с нас надолу по стълбите, та да идем да си запалим огън на брега, да си печем маршмелоу и да пеем. Той обичаше да пее, имаше хубав глас. Винаги сме вярвали, че ще стане рокзвезда. А той казваше, че не иска нищо друго освен „Рай“, нас и заливчето. 

Виждам и себе си като седемгодишно хлапе с твърде буйна коса да тичам по брега под синьото небе, изпъстрено с бели облаци. 

Беше преди милион години. 

Семейният ни ресторант „Рай“ беше едновременно ексклузивен и гостоприемен, често посещаван от хипи кинозвезди и наркодилърите им. Родителите ни също бяха част от този свят – звезди посвоему, излъчващи власт при свои си условия. Баща ми, веселият и радушен главен готвач със сърдечния си смях и екстравагантни навици, майка ми, чаровна кокетка, уловила го с обич под ръка. 

С Джоузи търчахме наоколо като палета, заспивахме на брега, щом ни налегнеше умора, напълно забравени. Майка ми била голяма красавица, дошла да вечеря в ресторанта с кавалер, и се влюбила в баща ми от пръв поглед или така поне разправя легендата. Но ако го бяхте познавали, щеше да ви се стори напълно правдоподобно. Татко беше завладяваща личност, прочут шеф от Италия, макар че в онези дни хората му казваха просто „готвач“. А всъщност той бе най-вече ресторантьор. Майка ми го обичаше до лудост, много повече, отколкото обичаше нас. Неговата страст към нея бе огромна, сексуална, властна, но дали това е любов? Не знам. 

Знам, че е трудно за децата на родители, обсебени един от друг. Джоузи се стремеше към драматизъм също като майка ни и баща ни. 

Наследила бе забележителните личностни качества на татко и красотата на мама и тази комбинация я правеше уникална. Безброй пъти хора – мъже и жени – я скицираха, снимаха, рисуваха и неизменно се влюбваха в нея. Винаги съм си мислела, че ще стане кинозвезда.

 А вместо това тя, също както сториха родителите ни, превърна живота си в съсипваща драма с подобаващо катастрофален край

Можете да поръчате книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *