„Звездната пустиня“: Нов сборник с неиздавани у нас разкази, приказки и фантастика от Андрей Платонов

 „Звездната пустиня“ е новия сборник с неиздавани на български разкази, приказки и фантастика от Андрей Платонов, който излиза с логото на издателство Изток-Запад.

„Гениалността на Платонов не подлежи на съмнение или на обсъждане. Платонов не е просто личност, той е явление,“ казва критикът А. Н. Варламов.

Андрей Платонов е ярък представител на руския авангард. Сравняват го с Джойс, Кафка, Достоевски, Йонеско и Бекет. В произведенията му има елементи на гротеска и утопия. За него казват, че изобразява реалистично абсурда на живота в СССР. Използва потресаващ език. Успява да съчетае несъчетаеми понятия и внушенията му притежават страшна сила. Често подбира думите така, сякаш минира текста с експлозиви.

Много от разказите на Платонов, както и приказките му, се възприемат като притчи. В настоящия сборник специално са включени неизвестни на българските читатели творби, които са лирични и драматични, затрогващи и пълни със състрадание. За пръв път на български език се публикуват негови приказки. Фантастичните разкази в книгата са продължение на възторжените мечти на писателя от неговата младост за по-добър живот с помощта на научния прогрес и опитомяването на природата, пише Огняна Иванова.

По-долу четете откъс от книгата:

Вълчо

Дворът се намираше в края на града. В него имаше две къщи с пристройки, порта към улицата и ограда с подпори. В едната къща живеех аз. Влизах си през оградата. Портата и вратникът винаги бяха залостени, но бях свикнал с това. Дори когато се катерех през оградата, оставах минута-две на нея и гледах от там полето, пътя и още нещо – тъмно като ниска мъгла. А после изведнъж тупвах на земята в лепките и репеите и идвах на себе си.

Вълчо вървеше насреща ми, без да бърза – знаеше, че това съм аз. Поглеждаше ми с кротките си човешки очи и си казваше нещо.

И аз винаги го гледах дълго, защото той всеки път изглеждаше по-различно, отколкото сутрин.

Както веднъж вървях по двора, видях, че Вълчо спи в тревата. Тихо го приближих и застанах до него. Рижият Вълчо похъркваше и опрените му в земята ноздри раздухваха прахоляка. Върху козината му крадешком се наместваше попското куче.

Утрото беше тихо и безцветно. Слънцето се издигаше в топлата мъгла, която не спираше да се разнася, сгъстяваше се в сините висоти и ставаше на облак.

Далече край спуснатата стрелка на семафора виеше локомотив, от църквата се разнасяше звън на камбани. Тънките стебла на лепките стърчаха право нагоре. Не се чуваше шум, нямаше и вятър. И деца нямаше.

Вълчо се събуди, но не помръдна, а остана да лежи с отворени очи, вперил поглед в тъмната влага под репеите.

Аз се наведох и замрях. Вълчо изглежда не съзнаваше, че е куче. Живееше и мислеше като човеците, а животът както го радваше, така и го угнетяваше. И той като мене нищо не разбираше, измъчван от размисли и от живота. В сънищата също имаше живот, но в тях животът се изкривяваше, беше обърнат наопаки, плашеше и беше по-светъл, по-прекрасен и по-неуловим, ако се намираше на черната стена на мрака и тайните.

Отпред, пред мене и пред него, всичко се радваше и блестеше, но отзад винаги имаше чернота, която най-добре се вижда насън, а денем се намира по-далече и човек забравя за нея.

Вълчо се задушаваше от съня, който му се яви. В него видя същите репеи и тъмната влага по корените, но там те и бяха, и не бяха същите. И ето че той отново се загледа, без да разбере нищо.

На двора имаше още едно куче – Чайка. Дойдеше ли времето на кучешките сватби, кучетата пощуряваха и преследваха Чайка, само Вълчо оставаше такъв, какъвто беше винаги и не се караше за Чайка.

Стопанинът си мислеше, че е болен и след вечеря му даваше повече кости и зелева чорба. Но Вълчо беше здравеняк, нищо му нямаше.

Ако идваха чужди деца, за да играят на двора, той не ги хапеше по прасците, а удряше с опашка по земята и ги гледаше смирено и с уважение.

Не смятах Вълчо за куче, а по тази причина той ме обикна така, както ме обичаше майка ми.

И аз нищо не схващах, нищо не разбирах и щом заспивах, ми се явяваше тихият и блед образ на живота. В небето потрепваха размазани облаци, вятърът подмяташе цели дъбове, сякаш бяха сухи клони, а аз стоях в някаква градина, без да чувам шума, но тутакси с изненада установих, че това е сън и се събудих.

Беше пълнолуние, подът в стаята беше огрян от бледа светлина. Протегнах се и докоснах студените дъски.

Веднъж, когато бях малък, попитах баща си, който ме обичаше и му беше жал за мене, дали не знае нещо, което не е известно на другиго и за което не пише в книгите. Той ми отвърна:

– Не, не зная. Все си мисля за Господ, но и него не мога да опозная.

На другия ден, докато обядвахме, допълни:

– Причината да не знаем нищо е в това, че, изглежда, няма какво да се знае. На тебе защо ти е да знаеш?

Тогава казах:

– А как иначе да живея? Има неща за научаване, най-малкото това, заради което искаме да знаем всичко. Ако не научаваме нищо, всичко остава да съществува в чернота и пустота. Защо наоколо има страдания и борба? Ето, поживяхме малко след революцията и вече видяхме колко е лесно всички да бъдат сити и доволни, стига да останем на власт самите ние. Но ни се прииска да знаем, и се прииска не само на нас.

Баща ми замълча и спря да яде. А вечерта каза:

– Цял живот, докато работих, храних ви и ви обличах, не ми беше възможно никога да не мисля, а сега свикнах с това. Животът вече е друг, а аз разпилях всичко. Но тебе те обичам и може би ти ще излезеш на широкия път. Тогава прави, каквото искаш, а аз не мога. Уморих се и заспивам, както седя. Непрекъснато чакам нещо хубаво, а какво е то, не ми е ясно. Цял живот чакам нещо хубаво и сега оставям тази надежда на тебе.

На другия ден отново прескочих оградата на връщане от работа. Вълчо ме гледаше с любов; в празните му воднисти очи се криеше мъртва, глождеща ме мисъл, като каменна планина на пътя за вкъщи.

Чайка се мотаеше в краката ми, а Вълчо стоеше надалече и гледаше. Едно му оставаше: или да издъхне, или да дочака първата кучешка сватба и да се сбие с другите песове за Чайка. Само че той не мръдваше ни насам, ни натам, а размишляваше. Очакваше го ужасна кончина, сънуваше, плашеше се и живееше по-лошо от умряло куче.

– Вълчо, Вълчо, Вълчо… – прошепнах аз и го погалих.

Кучето примижа, очите му светнаха. За миг се оживи и разбра, че го обичам и ми е жал за него, както на баща ми му беше жал за мене. Може би очите му светнаха, защото разбра съчувствието и любовта ми, проумя го и за пръв път зад сиянието на живота нямаше чернота и угнетение.

– Вълчо, Вълченце…

Кучето въртеше опашка от радост и скимтеше. Защо чак се сещах да го галя и да го прегръщам? Не, тогава той щеше да разбере, че го мамя и да загуби първото, което наистина бе научил: че в живота има любов и съчувствие.

Вълчо завъртя глава и видях, че тя съвсем не е кучешка, а е почти човешка – кръгла и замислена. Очите му не помръдваха, взираше се в мене. Животът му не беше по-добър от моя.

Вечерта тръгнах да скитам по улиците. Осветени от синята луна, белите градски къщи стояха и се взираха с прозорците си в тихо разхождащите се хора, до един изморени и умислени.

Който не обичаше, искаше да изпита любов. И никой нямаше никаква представа защо е това.

Срещнах Маня, в която бях малко влюбен. С нея вървеше щастлив наглед непознат.

– Това е Витя – каза ми Маня.

Тръгнах редом с тях. Изпълни ме тъга. Чувствах как пламти тялото ми. Но главата ми се беше прояснила и имах приятно усещане. Мислено се смеех и се измъчвах. Знаех на какво се дължи тъгата и защо вечерта ми прилича на замаяно, обичащо ме далечно същество, полегнало на земята. Знаех и се смеех. Знаех, че нищо не е такова, каквото изглежда. И че тази вечер, както и тази Маня не са унесени, обичащи създания, а нещо друго, което още не разбирам. Предвид истинската си същност тези неща вероятно бяха нищожни, жалки и отвратителни.

Ако всички осъзнаеха това, щяха да разберат, че няма нужда да обичат, че трябва да мразят и да се махнат надалече, където да променят всичко, започвайки отначало.

Как така всички ходят по Земята, а никой не знае какво представлява тя?

На другия ден не отидох да работя, а тръгнах да обикалям из полето. Легнах в ръжената нива и не спрях да мисля до вечерта къде човек може да открие истински хора, които всички познават. Къде има истински книги?

Самият аз за нищо не можех да се досетя и ако узнаех нещо, започвах да се съмнявам в него и започвах всичко отначало. А и за Вълчо би било непосилно да живее, без да знае. Аз трябваше ясно да си представя всичко до самия край и да живея уверено и упорито.

Преди на никого не му трябваше да знае, защото хората имаха нужда от хляб и да се размножават. Благото означаваше напълно да задоволят тялото си. Сега благото е в истината – това е единственото, което научих онзи ден, след което си тръгнах щастлив за вкъщи.

На двора легнах в тревата и се вторачих в пръстта. Прах, песъчинки, умряла мушица и мравешки пътеки.

Можете да поръчате книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *