АртМрежата

Писателката Софи Дол: Вече не сме хора, а потребители

Автор: Даниел Димитров, БТА

За френската писателка Софи Дол казват, че е „изпрала“ лошите спомени чрез романа си „В голямата обществена пералня“. В него тя разказва за убиеца на майка си, осъден на доживотен затвор, но освободен заради медийна манипулация. „Самата книга представлява един вид реванш, отмъщение. Това лице се превърна в персонаж от роман, аз грабнах съдбата му и започнах да я управлявам. И го манипулирам като марионетка. Правя с него каквото пожелая. Той съсипа моя живот, обаче, посредством романа ми, аз си играя с неговия живот“, разказва пред БТА Софи Дол.

По думите ѝ е нужно човек да има известен талант, за да може да живее с белези, които никога не изчезват. „Правосъдието на боговете не съществува. Така че дълбоките, личните, интимните рани са непоправими“, казва още тя.

„Отне ми много време, за да открия мъдростта, която се криеше в мен. И смятам, че тази форма на мъдрост човек я открива, когато е бил много лудичък, когато се е доближил до опасни места, и когато е в състояние да хвърля върху света много широк поглед. Така че може да се каже, че съм мъдра, но не трябва непременно да бъда имитирана“, допълва Софи Дол.

„Песимист съм към всичко, което превръща живота ни в пазарна икономика. Цялото това икономическо напрежение, което ни кара непрекъснато да сме много рентабилни, много ефикасни, непрекъснато свързани – цялата тази дехуманизация на обществото, ме прави много песимистична“, казва още Софи Дол.

В голямата обществена пералня

Освен с писане, тя се занимава с театър – като професионална актриса, свири на пиано, пее, танцува. Романът „В голямата обществена пералня“ спечели Европейската награда за литература. Българският превод е на Румен Руменов, издател е „Персей“.

Софи Дол пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за мъдростта и лудостта, за атмосферата на Софийския международен литературен фестивал, за отмъщението и възмездието, за белезите, които никога не изчезват и за вярата в справедливостта, за царството на въображението и за слабостта й към страните от централната част на Европа. И още: Как се пише непотискащо за убийство? Има ли неща, които никога не трябва да минават през пералнята? Екзотична държава ли е България? За какво е песимист и за какво е оптимист в живота? Би ли се върнала у нас като актриса?

Името Ви означава мъдрост. Такава ли сте в очите на близките хора?

– Първо, искам да кажа, че съм в града, който носи моето име (Софи Дол беше гост на международния литературен фестивал в София – бел. а.). За мен това е много вълнуващо и изпълнено със скрит смисъл.

Отне ми много време, за да открия мъдростта, която се криеше в мен. И смятам, че тази форма на мъдрост човек я открива, когато е бил много лудичък, когато се е доближил до опасни места, и когато е в състояние да хвърля върху света много широк поглед. Така че може да се каже, че съм мъдра, но не трябва непременно да бъда имитирана.

А сега позволявате ли си да бъдете лудичка?

– (Отговаря, без да се замисля, на френски и на български – бел. а.) Да.

Харесвате ли фестивалния дух в София, усещате ли го?

– Това е четвъртият ми фестивал в Централна Европа – след Любляна, Белград и Нови Сад. Разбира се, има голямо вълнение и въодушевление, когато хората виждат как се кръстосват различни литератури от различни страни. И когато можеш да се потопиш в цяла една вселена, където участват автори, редактори, издатели, книжари, журналисти, преводачи – всичко това придава смисъл на моя труд.

Но винаги се опитвам да не вляза в твърде корпоративно измерение. Много лесно човек влиза в това затворено пространство, в тази затворена кула. И това, което е най-вълнуващо за мен, и вдъхновяващо, е да се запозная с един град и неговите жители. И да запазя открит духа си. И антените ми да са отворени.

У нас сте за представянето на романа „В голямата обществена пералня“. Как се пише непотискащо за убийство?

– Да се пише за такава трагедия, за такова събитие – това е един начин да се издигне този ужасяващ акт на убийство към нещо по-метафизично. Случило се е едно социално събитие. Обществото е свършило своята работа – хванало е престъпника, издало му е присъда, затворило го е в затвора, имало е и медийно покритие на тези събития. Така че, технически погледнато, става въпрос за един инцидент от черната хроника, който може да се случи във всяко семейство.

Но нещата стоят така, че лицето-жертва беше моята майка, която беше насилена и убита. Когато се ровех в тези интимни детайли от живота, целта ми беше да не търся отмъщение. Исках да опиша срещата между тези две действащи лица без никакъв филтър – без да намесвам вътре нито правосъдието, нито пресата, нито дори науката.

Казвате, че не сте търсила отмъщение, но отмъщението не лекува ли болката?

– Самата книга представлява един вид реванш, отмъщение. Защото това лице се превърна в персонаж от роман, аз грабнах съдбата му и започнах да я управлявам. И го манипулирам като марионетка. Правя си с него, каквото пожелая. И за мен е много вълнуващо и ликуващо усещането да знам, че мога да го манипулирам, да го поставя на едно или друго място, да го накарам да мисли едно или друго, да упражнява определен занаят, да ходи на едно или друго място – да бъда изцяло господарка на съдбата му. В известен смисъл той съсипа моя живот, обаче, посредством романа ми, аз си играя с неговия живот.

Как се живее с белези, които никога не изчезват?

– Мисля, че е нужно човек да има известен талант. Аз имам щастието да се занимавам много с изкуство – да го правя и да го използвам, както и да чета автори, чийто висок дух много ми помага. Ето, тук долу виждам един бръмбар, белезите са там (Показва бръмбар, който пълзи под масата – бел. а.). Винаги са нещо тъмно, което пълзи някъде долу.

Вярвате ли в справедливостта като социално явление – като нещо, което наистина съществува?

– Това е много голям въпрос, който би изисквал много голям дебат. Бих казала, че обществото има нужда от правила, от закони, за да насърчава собствената си стабилност – да има съдилища, затвори, издаване на присъди. И по този начин обществото да има възможност да поправи моралната несправедливост, която е причинило. Това е в името на съвместното съществуване, на съвместното съжителство.

В гръцката трагедия се говори за справедливостта, която е раздавана на човеците и от човеците, и справедливостта, която се раздава от боговете. Справедливостта, правосъдието извършва своята работа, благодарение на правната рамка, която е създадена. Правосъдието на боговете не съществува. Така че дълбоките, личните, интимните рани са непоправими.

Има ли смисъл да задавам следващия си въпрос – за възмездието, и дали вярвате в него?

– Не… Но ще се върна малко назад, по отношение на убийството на майка ми, когато говорих за правосъдието, за съществуването на съдилищата, на затворите, на присъдите. Има и една друга несправедливост, която се отнася до смъртта на моята дъщеря. Тя преживя една много силна треска, в продължение на четири дни, и внезапно почина. И в този случай задавам въпроса – къде е престъплението и кой е престъпникът.

Има ли неща, които никога не трябва да минават през пералнята?

– Не смятам… Мисля, че всички ние, в определен момент от живота си, имаме нужда да преминем през едно голямо пречистване. То прилича на барабана на пералнята ни – за да отмием всички нечистотии по себе си.

„Не казах извинявайте, казах благодаря“ е цитат от книгата. В живота налагало ли Ви се е да използвате това изречение?

– Ако се върнем отново към първия въпрос, това ще е върхът на мъдростта. Така че отговорът ми е: Защо не?…

Ако приемем, че въображението е личното царство на всеки човек, как изглежда Вашето царство?

– Нямам много въображение (Усмихва се – бел. а.). Не мога да кажа, че имам една такава спонтанна фикция, която да ми изважда на преден план герои, които правят героични подвизи. Не съм в състояние да измислям страни и епохи, както е в научната фантастика например. Така че моето въображение се развива въз основа на много лични преживявания. Истинското ми царство е френският език.

Защо във „В голямата обществена пералня“ няма повече диалози, както би се предполагало за такъв тип роман?

– Така, както нямам много голямо въображение, така и не умея много да диалогизрам. Но зная също така, че понеже съм актриса и театърът е именно царството на диалога, на репликите, на разговора – затова предпочитам да търся в играта, в музиката на синтаксиса, на лексиката, тези скрити зони, които ми позволяват да мина в дълбочина и да разгледам нещата. Предпочитам да мина през описание на физическо усещане, на миризми, допири – на нещо органично – за да стигна наистина до душевността на героите.

Това е въпрос на интуиция или на натрупване?…

– Това е, защото мисля, че моят начин да съпреживявам, е много физически. Имам близко и много напрегнато усещане на моето тяло с всичко останало – органично, във вселената. Мисля, че това е една сила за моя стил.

Когато Ви превеждат на непознат за Вас език, интересувате ли се от този език, как звучи той, как биха звучали Вашите думи…

– Да, за мен това е много важно. Защото има музикално и поетическо измерение в моето писане, а нямам абсолютно никаква власт върху езици, които не познавам.

Много често преводачите ми се обаждат, за да разберат как точно трябва да звучи дадено изречение, за да го приложат към техния език. Понеже говоря немски и италиански, общувам много с моите преводачи, и знам какво точно искам да се получи като резултат.

Как Ви звучи българският език от това, което чувате?

– В София се запознах с една учителка по български език, когато отидох на среща във френската гимназия. Тя прочете на глас, на български, две страници от моята книга. Пасажът беше избран от мен, защото е много специфичен за моя стил и много бях работила по него. Попитах я дали преводът е добър. Очите ѝ просто заблестяха, и тя каза, че наистина текстът звучи страхотно.

Екзотична държава ли е България – от това, което видяхте и усетихте?

– Според мен България е по-малко екзотична от Южна Франция. Аз съм родена в източната част на страната и мога да кажа, че градове като София, Любляна, Нови Сад, Белград са ми по-близки, отколкото градове като Бордо, Ница, Марсилия.

Наистина, много малко разбирам моята страна в южната ѝ част. Трябва да се запитам всъщност, защо е това странно усещане на близост, което имам към тези балкански страни, на какво се дължи това усещане?..

Имате ли такова усещане към друг регион от света?

– Не, само към Централна Европа. Може би в предишен живот съм била чехкиня или нещо такова…

Преди време цитирате Франсис Бейкън, който казва „Аз съм мозъчен песимист и нервен оптимист“. За какво сте песимист и за какво сте оптимист в живота – като човек?

– Това е отпреди три години, и причините за оптимизма ми намаляха оттогава (Смее се – бел. а.). Песимист съм към всичко това, което превръща живота ни в пазарна икономика. Цялото това икономическо напрежение, което ни кара непрекъснато да сме много рентабилни, много ефикасни, непрекъснато свързани – цялата тази дехуманизация на обществото, ме прави много песимистична.

За да обобщя, мога да кажа, че опустошенията на капитализма са много по-дълбоки, отколкото си мислим. Вече не сме хора, които участват в голямото човешко начинание, а сме се превърнали в потребители и консуматори. Така че да бъдеш песимист или оптимист в дълбочина – въпросът е изцяло политически. Но глобално погледнато, все пак, имам доверие в човечеството, в човешкия род.

Обичате ли да гледате встрани, когато всички около Вас гледат в съвсем друга посока?

– Това е мъдростта. Не само погледът, а стъпката настрани, както в танца се извърташ, за да излезеш от коловоза. Във френския език глаголът délirer – бълнувам, мечтая, има земеделски произход. Когато плугът излиза от полосата, се казва, че плугът бълнува. Това излизане настрани от полосата, всъщност е вибрацията, движението на истинското в живота. С’est la vie (Това е животът – бел. а.).

Театър, пиано, пеене, писане… Има ли продължение това описание на Вашата личност?

– Да (Отговаря, без да се измисля – бел. а.). Имах едно изключително натоварено юношество. Бях изключително любопитна и любознателна, алчна дори. Музиката извиква движението, но движението го откриваме и във фразата. Фразата може да се изговори на сцената с висок глас. И нищо не е по-вълнуващо и по-обогатяващо за мен от възможността да завържа всичко това, да го обединя ведно. Това е мястото, където може да се открие както красотата, така и силата.

Бихте ли се върнала в България като актриса? Какво бихте представила тук, при евентуална първа среща с публиката?

– Много бих искала и бих била много щастлива. Когато се разхождах, видях четири театъра само на една улица, и то в продължение на няколкостотин метра. Хубаво е, че София е толкова динамичен театрален град. От старогръцката трагедия насам, това е отражението на нашите общества.

Така че имам три идеи за спектакъл в България. Първото е гръцка трагедия за човешката и, по-специално, за женската участ. Като посланичка на френския език, бих изиграла „Федра“, което наскоро играх в Париж („Федра“ е трагедия в пет действия на френския драматург Жан Расин (1639-1699), написана през 1677 година – бел. а.).

По отношение на неотложните въпроси на нашия съвременен свят, имам приятелка, която пише театрални пиеси. Казва се Карол Тибо. Тя се ангажира с проблеми, свързани с феминизма, но с много хумор. Преработва и използва като основа приказки на братя Грим, Шарл Перо, Андерсен. Тя успява да хвърли светлина върху тези женски въпроси – чрез изказ, който не е така отблъскващ и тежък, а напротив – много лек и динамичен, така че да може да се постигне едно помиряване между половете.

През последните години във Франция живеят и творят не един и двама изявени и интелектуалци с български произход. Имала ли сте допир с някого от тях – Кристо, Юлия Кръстева, Цветан Тодоров, Силви Вартан…

– Много добре знам за тях, но не знаех, че са българи. Когато са били представяни, никога не е казвано, че са българи… Тоест, мислили сме си за тях, че се паднали от небето (Усмихва се – бел. а.). Това са хора, които значат много за мен…

Как бихте завършила изречението „Аз съм човек, който обича…“?

– Има прекалено много отговори (Смее се, след това се замисля – бел. а.). Колебая се между много тривиален отговор като „Обичам цветята“. Обичам българските колбаси (Смее се – бел. а.). Аз съм от областта Елзас, където се произвежда страхотна шунка, мортадела и всякакви колбаси. Затова обичам свинското.

Обичам да съм с хора, с които дискусията винаги е възможна, без непременно да сме съгласни по всички въпроси. Обичам пред мен да се намира кълбо от прежда, което цялото е оплетено, да открия едно конче и да дърпам, да дърпам, да разнищвам, и дори да се скъса, в един момент, откривам как да го разнищя…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *