Ивайло „Нойзи“ Цветков: Вместо да ни научат да общуваме по-смислено, социалните мрежи задълбочиха разломите

Сметнахме, че мирът и потребителският императив вече някак ни се полагат априорно – и това може да се окаже огромна грешка, казва в интервю Ивайло „Нойзи“ Цветков

– Наскоро излезе първата Ви книга „Диалози“. Думата „диалог“ е ключова. Диалози трябва да водим не само със съмишленици, но и с хората, с които не сме съгласни. След пандемията и войната това сякаш стана още по-трудно. Как да разговаряме с тези, които отричат нашата концепция за света, нашите ценности и устои?

 Георги Господинов написа традиционната препоръка на задната корица на книгата. И в нея казва, че живеем във времена, в които диалогът е счупен. Тоест, аз и тези 26 събеседници се опитваме да слепим парчетата му отново. Разделението се подсили от войната в Украйна: за кой ли път в българската история се разпаднахме на прозападни и произточни групи. Но винаги има нужда да се разговаря. Бахтин казва „да бъдеш – това означава да общуваш диалогично“. Още древните гърци са открили, че през диалога може да се стигне до някакво съгласие за истината. Как да стане? С донякъде мисионерски и образователни действия. Това се опитвам да постигна с книгата. Давам пример с тези 26 човека, които са изключителни съвременни мислители. Вярвам, че с тези хора сглобяваме смисъл, главните герои в книгата са моите събеседници, аз съм просто посредник между тях и читателя. В тази книга, казано най-общо, ние заедно произвеждаме смисъл, тази така дефицитна „стока“ напоследък.

– Хем сме в Европейския съюз, хем не ни искат в Шенген. Хем сме със Запада, хем една част от обществото „разбира“ Путин. Хем сме индивидуалисти, хем очакваме спасители. Научихме ли нещо повече за идентичността на българите тази година?

Корицата на книгата Диалози от Ивайло ЦветковКорицата на книгата „Диалози“ от Ивайло Цветков

 Не съм сигурен дали сме научили нещо ново. Преповтаряме едни и същи модели, за които е писал още Иван Хаджийски преди почти век. Нишката, която минава през всичките ми беседи, е свързана с българската съдба. Къде бъркаме? Защо бъркаме? Какви сме ние всъщност като идентичност? Говоря си с писатели като Георги Господинов и Алек Попов, с представители на културата като Явор Гърдев, със социолози и мислители като Андрей Райчев и Харалан Александров, с един човек от поп културата – Ицо Хазарта. Диалогът за българската идентичност е безкраен, но това не пречи да се опитваме да дълбаем и да достигнем до някаква твърд, както Господинов казва. Но дори да не можем – това също е поучително. Тази книга протяга ръка към читателя в стил „помогни ми да те възвися“.

– Къде виждате основните дефицити и предизвикателства в интелектуалното общуване днес?

 Основното предизвикателство е огромното разделение, което се простира от геополитиката до душевността ни. Не става въпрос само за България. Оказва се, че социалните мрежи и дигиталната революция като цяло, вместо да ни научат да общуваме по-разумно и по-смислено, дори задълбочиха разломите. Когато добавим и едно трагично геополитическо събитие, каквото е войната на Русия срещу Украйна, тези разломи допълнително се разширяват. Мразя да говоря за „ние, българите“, но ако приемем, че имаме общи черти, ние не целим да разминираме полетата, а се ожесточаваме в разломите си по най-различни теми. Това ми се вижда като голямо предизвикателство, включително в световен мащаб. Когато в този разлом се намесят и медиите, за които априорно се приема, че се хранят с такива разломи, защото преследват по-широка аудитория, те допълнително подсилват този процес.

Как да се обърне тенденцията? Не можем да стигнем до математически верен отговор, когато става въпрос за антропологични особености. Отговорът не е 5. С моите събеседници предлагаме всеки да потърси този отговор в себе си.

– Отговорът не е 5. 42 е.

 Без съмнение. Въпросът си остава какъв е въпросът. Но да, 42 е. Забравих!

– Думите и начина, по който ги ползваме, са основна ценност за Вас. Кои са думите от 2022-а, които няма да забравим?

 Сложно, макар и съвсем валидно питане. На българска почва една от думите е „избор“. Дори не само в политически план. Избор всеки трябва да направи. Макар като антрополог да мога да положа избора в по-широк контекст, детското ми учудване си остава все така непосредствено: Как е възможно изобщо да поставяме на масата въпроса за нашата геополитическа ориентация? Дали сме част от Европа или сме част от нещо друго? Или пък сме нещо по средата, когато често е дори много по-вредно? Външнополитически ние се държим като онези, които все още не са направили този избор. Върхът на българския политически цинизъм: Военната помощ за Киев „удължавала войната“, сякаш украинците са я започнали…

– И това е дълбоко свързано с поредните политически избори, към които сме се запътили.

 Да, няма как да се пропусне и този аспект. Нещата пак отиват към нов избор. Не ми се дълбае в българската политика, защото тя ми се струва в ситуация на цуг-цванг – не виждам полезния ход, който ще доведе до обществено полезен изход от ситуацията. Но и там ще стане въпрос за избор, поредните избори, на които вече изглежда сигурно, че ще отидем.

– Научихте ли някоя нова дума през 2022 година?

 Не минава и ден, без да съм научил нови думи. Прекарвам повечето си време в четене и самообразование – това е императив за мен. Новите ни думи са свързани най-вече с идеята за възможност отвъд възможностите, търсенето през диалога на възможност за излаз от всяка ситуация, на всяка цена.

– А коя си пожелавате да е думата на следващата година?

 Мир. Или поне някаква версия на мир, на взаимно удържане. Той е непостижим като цяло – по ред социокултурни причини, но в случая ще го огранича до тази война, която се води в момента на украинска територия. Да стигнем до нещо, което да прилича на разумен край. Не знам дали когато говорим за руския империализъм в момента, можем да включим думата „разум“, но ако трябва да си пожелая коя да е думата, очевидно е тази. Не си даваме сметка за нещо много важно – приключва най-дългата „Бел Епок“ в европейската история. 75 години без войни, ако не броим югославските. Сметнахме, че мирът и потребителският императив вече някак ни се полагат априорно – и това може да се окаже огромна грешка.

Ивайло Цветков е философ и културен антрополог. Наскоро излезе първата му книга “Диалози”, издадена от “Книгомания”. Тя беше представена на Панаира на книгата в София.

Автор на интервюто: Александър Детев, Deutsche Welle

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *