НовиниОткъси

Красимира Кубарелова с обяснение в любов към българката

„Стари шлагери и крем брюле“, „Розов храст и сладко от смокини“ и „Кръстина и райските ябълки“ са дъхавите истории на щастието, което идва, дори след като си го загубил

Антидот към всяка сивота – варненската писателка Красимира Кубарелова отдавна се е утвърдила като майсторка на литературните деликатеси.

След грандиозното ѝ завръщане с живителната „Верчето, Надежда и Любов“ на пазара с обновени визии се появяват първите три книги на авторката със сърце на трепетлика и душа на боец – дъхавите „Розов храст и сладко от смокини“, „Стари шлагери и крем брюле“, „Кръстина и райските ябълки“, които ѝ завоюваха титлата „орисница на женската душа“.

Обяснение в любов към българката, която може и заслужава да е героиня на роман, тези три романа обединяват истории за мечти, в които се намесва съдбата; истории за любовта, която започва с втория шанс и истории за щастието, което идва дори след като си го загубил… Истории, които улучват право в читателското сърце със своите светлина и лекота.

В „Стари шлагери и крем брюле“ една жена, която мечтае за дете и сродна душа, ще се сблъска с по-млад от нея мъж, а тяхната случайна среща, полята с много коктейли и танци, ще даде начало на разказ, който точно като в стар шлагер, ще поеме в неочаквана посока.

„Розов храст и сладко от смокини“  е апотеоз на втория шанс, в който в раненото сърце на едно морско момиче на средна възраст със ситни стъпки се промъква надеждата – да изживее любовта отново, този път завинаги с улегнал мъж с важни дела и сериозен бизнес. Дали обаче поръбените сърца и позаоблените от  годините тела помнят как се обича?

А мечтателната „Кръстина и райските ябълки“ пренаписва формулата на „идеалното семейство“ и помага на една жена да засее вярата в живота си отново. 

Написани с много хумор и нежност, книгите на Красимира Кубарелова подслоняват сред страниците си смели и не толкова смели хора. Герои, които търсят „похлупака за своята тенджерка“ и понякога го намират. Герои, които са готови на всичко, за да открият своето щастие. 

Заповядайте от 18:00 ч. на 25 януари 2023 в Книжен центърГринуич (бул. „Витоша“ 37), където ще отпразнуваме грандиозното завръщане на орисницата на женската душа и в книгите с найромантичните имена с новите издания наСтари шлагери и крем брюле“, „Кръстина и райските ябълкииРозов храст и сладко от смокини“. Модератор на разговора ще бъде отговорният редактор Милена Ташева.

https://www.facebook.com/events/719528156188567

Входът е свободен!

Из „Розов храст и сладко от смокини“ от Красимира Кубарелова

Казвам се Карамфила Маслева. Кръстена съм на любимия ми дядо поради липса на внук. Страдах от това цветно-маслено име, докато не научих всички, даже и роднините ми, да ми викат Кара. Дори не празнувам именния си ден на Цветница, въпреки че ми е любим празник. Слагам пръст върху името си, когато се налага да показвам личната си карта, така както майка ми слага пръст върху първите цифри на ЕГН-то си. Няма да е лошо и аз да започна да скривам своето. На четиридесет и осем години съм, но не задълго, защото съвсем скоро ще навърша четиридесет и девет. Налага се да остарея, ако искам да доживея до дълбоки старини.

Освен пъстроцветното име и… годините ми, друг комплекс ми е едрият бюст. Но благодарение на фолкпевиците, които извадиха модата на големите бюстове, аз успях да преодолея и този си комплекс. Както една популярна телевизионна героиня казваше: „Аз не съм дебела, а ниска за своите килограми“, но пък килограмите ми са съблазнително разположени. Хубавичка съм в доста от дните в годината, освен ако не се задълбоча в обстойно оглеждане в огледалото. Тогава виждам бръчици, малките ми отиват и си ги харесвам, какво пък – мои са си; големите обаче се старая да не забелязвам. Знам хиляда и една рецепти за разкрасяване, но по-често ползвам готварската книга. През последните години всеки понеделник, поне до обяд, съм на диета или разкрасяващи процедури, които по замисъл трябва да продължат до края на живота ми. Тези ми брилянтни идеи добре си пасват с понеделнишкото отказване на цигарите, което си обещавам, след като съм препушила в неделя. Такава съм си аз. Най-доброто ми качество е безхарактерността.

Бях омъжена до една Бъдни вечер преди няколко години, когато обърках броя на гозбите за празничната трапеза, което се оказа лош късмет. А всичко трябваше да бъде както винаги – мила семейна вечеря в тесен кръг, пожелания, които, за да се сбъднат, трябва да са скромни. Но в суматохата преди празника се бях поувлякла и направих тринадесет постни манджи. Докато се чудех какво да махна от софрата, от фурната замириса на загоряло. Втурнах се да видя какви са „пораженията“ върху тиквата, пълнена с ошав, мед и ядки – беше доста голяма и трябваше да внимавам да не изгори отгоре, а пък отдолу да остане сурова. Все си мисля, че се разведохме с Радо само защото не умея да броя.

Но тогава имах толкова много работа, че въобще не ми беше до броене. „Въртях се на пета“, както казваше баба ми. Бях решила да бъда образцова домакиня – поне за една вечер. Постлах покривката, трудно, но все пак успях да събера на масата всички гозби, чинии, чаши, сребърни прибори, салфетки, златни панделки, елхови шишарки, орехи и запалени свещи. Останах много доволна, че натъкмих всичко, а на места даже се виждаха парченца от новата ми коледна покривка. Оставаше да запаля камината, без съседите да извикат пожарната, както стана миналата година. В плановете ми влизаше и да приготвя хубава жар за бъдника. Извадих глиненото съдче за прекадяването на софрата. Не биваше да забравям, че бях решила да бъда и красива съпруга – да се облека подобаващо за вечерта. Напъхах се в една страхотна зелена рокля, дълга до земята, с умопомрачително деколте, изключително неподходящо за семейно тържество, но великолепно за следващата ми роля на изкусна прелъстителка. Подчертах очите си, мацнах блясък на устните, минах през облак от последния си любим парфюм, пръснах на шията и китките. И ето че вече бях неотразима! Остана ми малко време да се полюбувам на себе си и на милата коледна приказка, сътворена от моите ръце.

Мъжът ми на празник гледа да не е пред очите ми, все си намира работа навън. Твърди, че по-миналата година съм го била пратила до магазина седем пъти поотделно за черен пипер, червен пипер, ронена чубрица, канелени корички, заквасена сметана, сушени сливи, бяло брашно. Може и да е вярно, бях леко разсеяна… голяма работа!

Радо обаче е Тома Неверни. Не вярва, че някога ще стана истинска домакиня – като майка му. Рано сутринта предвидливо излезе да пусне тотофиш – имаме традиция веднъж в годината – на Бъдни вечер – да пускаме семейно тото. Дали защото предварително разпределяме печалбата, но повече от тройка не сме печелили.

В онзи празничен ден телефонът звънна, беше около шест следобед, помислих, че е свекърва ми. Тя е точен човек, въпреки че според мен час по-рано на мястото на събитието не е точност. Не познах, някаква жена търсеше Радо. Странно, каза да я потърси, а не остави телефон. Защо ли не го е потърсила на мобилния? Не чух името ѝ. Сигурно има нещо спешно за превод. Така е, всички хора се шашкат по Коледа – помислих си разсеяно.

Най-сетне Радо се върна и ми подаде фиша.

– Радо, къде ходиш цял ден? От сутринта те няма! Не ми давай този фиш, а го остави на масичката до телефона. Разръчкай камината или сложи дърво, но внимавай да не опушиш стаята. Изхвърли и кофата със смет, че е препълнена. Не, първо измий сребърната пapà за питката. Ама трябва да слезеш до магазина за фолио, че е свършило. И виното приготви! – занареждах аз. – Да не забравя, майка ти поръча да я вземеш навреме, а и някаква жена те търси, каза да ѝ се обадиш, но забрави да си каже името, а и аз не я попитах. Нахални хора, празници са все пак, работата може да почака! – започнах нервно да изреждам като в скоропоговорка. Но се сетих, че според статистиката по празници и в почивни дни стават най-големите кавги, и бързо-бързо смених тона и темата: – Радо, виж какво съм приготвила! Радо, виж само колко красиво подредих масата… и камината запалих. Радо, погледни ме, имам нова рокля – завъртях се аз, да ме забележи.

– Деколтето ти е много голямо, накиприла си се като селска даскалица… Защо не облечеш нещо по-топло? Навън е минус десет градуса, само като те гледам с тези голи ръце и деколте, ми става студено.

– Аз пък се харесвам! Суетата ме топли…

Радо сви рамене, погледна ме още веднъж с критичен поглед и продължи:

– Прибрах фиша, първо ще сляза да хвърля боклука и да купя фолио, после ще се обадя на онази жена, а накрая ще взема мама.

С прозаичните си планове и безразличен поглед Радо довърши остатъците от празничното ми настроение. Но аз лесно не се отчайвам, щом съм решила да празнувам, ще празнувам, само трябва бързо да загладя нещата, че Радо е нещо крив.

– От собствен мъж комплименти да чакаш, все едно от чичо бохем наследство да получиш! – Смигнах му закачливо и продължих: – Съгласна съм с теб, тези празници са досадна работа – първо ходиш по магазините като преял кон, после тьтриш покупки като шерп, крак не подвиваш, да приготвяш храна, която изхвърляш след няколко дни. Ще пошетам още малко, довечера ще изтърпим милата семейна вечеря, а утре ще си отспим и ще отидем на басейн, нали, Радо?

Подканих мъжленцето си да се облече. Той е далтонист и винаги му приготвям дрехите, откакто на сватбата ни цъфна, пременен самостоятелно – обут с един зелен и един оранжев чорап, на фона на черния костюм. Изпратих го до входната врата с кофата за смет и списъчето за пазаруване. Не ме целуна… Преди години на всяко изпращане до входната врата получавах поне една целувчица. Понякога дори с една целувка от вратата го връщах. Спомените и празниците ме разнежиха, понечих да го прегърна, но той бързо се изниза и хлопна вратата.

По празниците е така, какво да се прави, самоуспокоих се.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *