Четем „Цивилизации“ от Лоран Бине

Facebook

Twitter

Linkedin

email

Издателство „Парадокс“ предлага на читателите удостоения с Наградата за роман на Френската академия за 2019 г. трети роман на френския писател Лоран Бине, „Цивилизации“.

Едновременно с него излизат нови тиражи на вече познатите на българската публика „HHhH. Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих“ и „Седмата функция на езика“, а библиотечното оформление на трите книги е дело на Кирил Златков.

Ок. 1000 г.: Фрейдис Ериксдотир се отправя на юг от Гренландия

1492 г.: Колумб не открива Америка

1531 г.: Инките завладяват Европа

В третия си роман „Цивилизации“, удостоен с наградата на Френската академия за 2019 г., Лоран Бине се заиграва с въпроса какво би станало, ако… инките притежаваха желязо, коне и антитела? В продължение на този мисловен експеримент, авторът намира начин чрез дребни (и нетолкова) „корекции“ на историческите реалии да ги снабди с тези три неща и да ги изпрати да завладеят Европа.

В този Нов свят инкският император Атауалпа заварва Инквизиция и Реформация, зараждащ се капитализъм и чудото на печатарската преса и нейните „говорещи листове“; монархии, изтощени от безкрайни междуособици и под постоянна заплаха от турците; море, гъмжащо от пирати, континент, разкъсван от религиозни и династични кавги. Но преди всичко – жертви, гладуващо население, на ръба на бунта, евреи от Толедо, маври от Гранада, немски селяни – потенциални съюзници на инките.

По познатия си блестящ начин Лоран Бине преплита измислени персобажи и реални исторически личности, преработва тезите на Лутер, „обръща“ „Лузиадата“ на Камоинш, построява в двора на Лувъра (ацтекска) пирамида, въвежда религиозна свобода в Свещената Римска империя и провежда поземлена реформа. След „Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих“ и „Седмата функция на езика“, Бине отново се впуска в оригинален, провокативен и забавен танц с историята, едновременно ерудиран и закачлив.

Из „Цивилизации“

Площад „Сан Мартин“

Щеше ли да дойде? И кога? Обзети от съмнение, жи­телите на Саламанка, разтревожени от мълвата, започнаха да напускат града.

Атауалпа свика съвета си, където се роди идеята, че най-добрата възможност за китанците с оглед на не особе­но изгодното им и, тъй да се каже, отчаяно положение е да направят засада на този испански крал. Впрочем и без това нямаше къде другаде да отидат, така че беше по-добре да останат тук – всички се съгласиха с това. Атауалпа напомни, че в миналото вече на няколко пъти е залагал всичко по вре­ме на борбата срещу брат си Уаскар и че винаги ги е измък­вал от положението. Но никой измежду неговите пълковод­ци, жени и мъже не възнамеряваше да сравнява смъртната заплаха, в която се бяха озовали сега, с която и да било от предишните, от които се бяха измъквали невредими. Бяха стигнали до края на пътя, това е, и можеха да се надяват единствено на славна смърт. Подземният свят ги очакваше.

През това време Руминяуи се захвана с приготовленията за битката. На Пука Амару повери грижата да събере стоманени топчета за прашките, стрели за лъковете, както и всички видове метателни оръжия, за предпочитане къси двуостри брадви, които стига да бяха хвърлени силно и сръчно, можеха да пробият и най-здравата броня. След това разположи хора върху покривите на къщите, гледа­щи към площада, но и върху тези, които бяха по уличките, водещи към него. Нареди да се сложат звънчета на конете, за да се всее ужас сред левантинците, а след това ги скри в черквата „Сан Мартин“. Заповяда да се насочи цялата на­лична артилерия към враговете, разположени в равнината. И препоръча Карл да бъде заловен жив.

На Чалко Чимак му се щеше да вярва във възмож­ността за някакво решение чрез преговори, но Руминяуи го прекъсна: „За какво искаш да се договаряш? За какво решение говориш? Нямаме какво друго да предложим, освен да се предадем. И какво условие възнамеряваш да изтъкнеш? Да ни удушат преди кладата ли? Подземният свят няма да приеме пепелта ти“.

Тогава Атауалпа осъзна, че е настъпил мигът да се обърне с реч към хората си, без да се крие зад було, без протокол, без посредник, понеже в крайна сметка всички щяха да умрат, след като бяха преминали заедно през тол­кова много изпитания. Ето защо се обърна към тях като към спътници. „Кой си мисли, че войникът, който е пръв на стълбата, мрази най-много живота?“. Историята, каза им той, ще запомни, че в тази далечна страна една шепа хора са се изправили срещу цяло множество. Явно не беше пропилял времето си в манастирите на Саламанка. Разказа им за Роланд в Ронсевалския проход, за Леонид на Тер­мопилите. Но също така им разказа как Ханибал победил римските легиони при Кана. Умрат ли, подземният свят на бога-змия ще ги посрещне като герои. Или пък исто­рията ще отдаде почит на сто осемдесет и тримата, които повалят една империя и се къпят в слава и богатства. Раз­палените от речта хора нададоха радостни викове и зара­змахваха брадвите си. След това всеки отиде на поста си.

На сутринта градът беше опустял, ако се изключат ня­колко просяци и шепа конверсос. Безлюдието изпълваше с почуда бездомните кучета. Тишината по улиците напом­няше на Лисабон преди бурята. Очакването тегнеше като товар върху раменете на хората. Лично чух как мнозина китанци несъзнателно се напикават от страх.

Големият площад „Сан Мартин“ беше очертан от постройки в полукръг, разположени срещу черквата от южна­та страна. Северната и западната страни бяха затворени от каменни къщи, а тези от север се извисяваха над аркади. Източната страна беше по-отворена, просто преградена от сергии и кула с часовник, който разделяше деня на дванай­сет части. Именно тази страна тревожеше пълководците. Те биха предпочели напълно затворен площад с тесни из­ходи под каменни арки, какъвто например беше площадът в Кахамарка. Но вече нямаше време да се мисли за това. Съгледвачи съобщаваха, че Карл V се задава.

Пехотинци с копия, чиито остриета бяха много дълги, отваряха пътя пред императора, който се приближаваше, яхнал кон и придружен от придворните си, като всички се намираха под сянката на обширен платнен балдахин, разгънат от слуги, които ходеха пеш. Отстрани се движеха две колони войници в униформи с ширити и въоръжени с алебарди и аркебузи. Обозът, съставен от каруци, тегле­ни от коне, затваряше строя. Всичко на всичко около две хиляди души. Основната част от армията, която според изчисленията на Кизкиз и Чалко Чимак наброяваше чети­рийсет хиляди, беше останала в равнината. Значи, съот­ношението щеше да е само един на десет. Но за разлика от Толедо, където населението беше изненадано в съня си, този път насреща си имаха въоръжени войници, които бяха нащрек.

Карл V носеше броня в черни и златни цветове и язде­ше кон с червено покривало.

Игенамота беше изпратена да го пресрещне, и то сама. Кубинската принцеса бе захвърлила наметалото си от прилепова кожа и крачеше гола под слънцето, което бе в най-високата си точка. Глъчка разлюля войниците. Един остриган, дошъл с левантинската войска, тръгна към нея и ѝ подаде говорещото си ковчеже. „Reconoces el dios único y nuestro señor Jesús Christ?“ („Признаваш ли Единния Бог и Господа наш Иисуса Христа?“ (исп.). – Бел. прев.).  Игенамота взе ковчежето и понеже този род речи ѝ беше познат, отговори: „Reconozco el dios único y vostro señor Jesús Christ“ („Признавам Единния Бог и ваш Господ Иисуса Христа“ (исп.). – Бел. прев. ). После тя хвърли ироничен поглед на свещеника и отвори безценното ков­чеже. И прочете: „Fiat lux, et facta est lux“ („Да бъде светлина. И биде светлина.“ (лат.). – Бел. прев.). И пръстът ѝ посочи слънцето, което грееше над главите им.

Тогава на площада се разнесе свистене и една стре­ла се заби в шията на коня на Карл V. Веднага след това се разнесе още едно, по-тежко и вибриращо, и главата на коня бе улучена от желязно топче, съвсем малко по-голя­мо от възглавничката на човешки пръст. Скоро небето се нашари от стрели и топчета, всички насочени срещу кон­ниците. Стрелците, прикрили се по покривите, имаха за задача най-напред да убият животните. Със своите лъкове и прашки се целеха в муцуните им. Един след друг конете се строполяваха със сърцераздирателно цвилене. Отекна общ вик: „Salva el Rey!“ („Спасете краля!“ (исп.). – Бел. прев.). И мъжете от гвардията образува­ха каре около Карл. Това беше първата им грешка.

Втората беше извършена от стрелците с аркебузи, които се прицелиха в китанците по покривите, но в тази си позиция и от такова разстояние изпразниха оръжията си, без да улучат никого.

Тогава се отвориха вратите на черквата и оттам изник­наха китанските конници, водени от Атауалпа. Прастаро­то ездаческо изкуство ги беше превърнало в изключител­ни конници. Тактическият им усет и дързостта, която бяха придобили по време на пътешествието си, им подсказа­ха кога е подходящият миг за атака. Копитата на конете чаткаха по паветата, докато те обкръжаваха плътния блок левантинци, които се сгъстиха още повече под ефекта от изненадата до степен, че стрелците с аркебузи вече не раз­полагаха с необходимото пространство, за да презаредят, понеже всички се бяха скупчили един в друг, затънали в конските трупове. Тъй като в същото време частите от кралската гвардия, които формираха външния кордон, на­сочиха копията си, за да се опазят от всеки един набег, целият строй заприлича на армия струпани един връз друг таралежи, разтърсвани от гърчове.

Можете да поръчате „Цивилизации“ ТУК.