Четем „Финли Донован се справя убийствено добре“ от Ел Косимано
Романът предстои да бъде екранизиран от създателите на „Малки сладки лъжкини“
На всеки му се е случвало да преживее една от онези сутрини, в които всичко е толкова ужасно, че просто ти се иска да убиеш някого. Въпреки че никога не би го направил наистина… Дори ако ти се отдаде възможност…
„Внимавай какво си пожелаваш“, ни предупреждава невероятно забавният роман „Финли Донован се справя убийствено добре“ от световноизвестната писателка Ел Косимано. Книгата остроумно лети между жанровете, за да ни въвлече в шеметен трилър с елементи на комедия, в чийто център една писателка на криминални романи е въвлечена в истинско убийство.
Бърз, свеж, изпълнен с хумор и оригинални сюжетни решения, романът дава началото на поредица, завладяла сърцата на милиони читатели по света, и станала вдъхновение зад предстоящата екранизация от създателите на „Малки сладки лъжкини“.
„Финли Донован се справя убийствено добре“… но може би не точно в 8 без 15 сутринта в най-важния ден от седмицата ѝ.
Не и когато трябва да се бори с обилно омазания си с кленов сироп двегодишен син и междувременно да скрие голото петно на главата на четиригодишната си дъщеря, която изведнъж е проявила самоинициативата да се подстриже преди да отиде на детска градина.
Не и когато бившият ѝ съпруг – и настоящ задник, който не плаща издръжка – изведнъж е решил, че трябва да уволни детегледачката им (по идея на отвратителната си нова жена).
И особено когато Финли закъснява за среща с литературната си агентка, с която още веднъж трябва да обсъди защо за пореден път е пресрочила предаването на новия си роман. Роман, който Финли може би никога няма да довърши, имайки предвид джунглата в дома ѝ.
Но все пак – без кафе, недоспала и без задължителното за всеки млад писател вдъхновение – Финли потегля към срещата с агентката си.
Ако трябва да научите един урок от писателка на трилъри на половин работен ден, то това би било: никога не обсъждайте детайлите от сюжета на предстоящия си роман на публично място. Защото не се знае дали някой няма да си помисли, че говорите за истинско убийство. И дали няма да ви предложи торба с пари, за да премахнете един особено неприятен типаж.
И ако сте поне малко любопитни като нея – и наистина се нуждаете от парите – не се знае дали няма да се замислите. Все пак на Финли няма да ѝ навреди поне да проучи целта? А ако не извършиш убийството, а само го планираш, това не е престъпление, нали?
Остроумен и автентичен в представянето на разочарованията и триумфите на майчинството в цялата му бъркотия и веселие, „Финли Донован се справя убийствено добре“ е многопластов и шеметен трилър, който се намира някъде на границата между забавното и искреното – между сатирата и сериозността.
Едно е ясно, в невероятните герои на Ел Косимано читателите ще открият перфектната компания, която да ги разтовари, разсмее и разчувства.
Из „Финли Донован се справя убийствено добре“ от Ел Косимано
Влязох в ресторанта и надникнах през дългите руси къдрици на перуката, които се спускаха над очите ми. Силвия вече чакаше на опашката и изучаваше окаченото на стената зад касите меню така внимателно, сякаш е написано на някакъв екзотичен чужд език. Стоях до нея повече от минута, а сетне изрекох името ѝ и тя най-сетне ме погледна веднъж, след което втори път, за да се увери, че не бърка.
– Финли? Ти ли си?
Шмугнах се зад нея, дадох ѝ знак да мълчи и надзърнах над рамото ѝ, за да видя служителите зад щанда. След като се уверих, че сред тях не е нито мениджърката Минди, нито някой друг познат касиер, прибрах немирните кичури зад ухото си.
– Съжалявам, че не можахме да се срещнем в центъра. Сутринта ми се разби на пух и прах.
– Виждам. – Силвия престана да изучава менюто и премина към мен. Смъкна си очилата върху моста на носа с дългия си, лакиран в червено нокът.
– Защо носиш това?
– Дълга история. – Имах сложни взаимоотношения с Панера: харесвах супата им, а на служителите не им хареса, че я излях върху главата на друг клиент. В моя защита трябва да заявя, че Тереза започна скандала, когато се опита да ми посочи какви са оправданията ѝ да спи със съпруга ми.
– Имаш нещо върху панталона. – Силвия направи гримаса по адрес на покритото с косми петно от кленов сироп.
Стиснах здраво устни в опит да се усмихна. Силвия отговаряше напълно на представата за нюйоркчанките, създадена у онези, които гледат прекалено много телевизия. Може би това се дължеше на факта, че беше родом от Джърси. Офисът ѝ се намираше в Манхатън, обувките ѝ идваха от Милано, гримът ѝ изглеждаше така, сякаш е долетял на делориън в началото на осемдесетте, а дрехите ѝ спокойно можеха да са одрани от голям блатен рис.
– Мога да ви обслужа тук – извика един служител иззад работеща каса. Силвия пристъпи към щанда, разпита младежа за безглутеновите предложения и си поръча багета с риба тон и френска лучена супа.
Щом ми дойде редът, намерих най-евтиното ястие в менюто, сиреч супата на деня. Силвия подаде кредитната си карта и обяви, че черпи, така че добавих към поръчката си сандвич с шунка и бри, както и парче чийзкейк за вкъщи.
Занесохме подносите в салона и затърсихме свободна маса. Докато вървяхме, разказах на Силвия неприятните подробности от сутринта. Знаех, че някога, преди цяла вечност, е имала деца и затова прояви известно съчувствие, но не ми се стори особено трогната от изпитанията, превърнали самотното ми майчинство в пълен хаос.
Всички сепарета бяха пълни, затова се отправихме към последната свободна маса за двама в центъра на оживения салон. От едната ни страна колежанка със слушалки на ушите се взираше в екрана на своя лаптоп, а от другата страна жена на средна възраст без компания ядеше неохотно от купа макарони със сирене. Силвия се промуши между масите и се настани на стол с твърда облегалка; изглеждаше гневна. Пуснах портфейла си в чантата за памперси и я оставих в малкото празно пространство на пода до краката си. Жената до мен я погледна бегло и сетне примигна насреща ми. Усмихнах се невъзмутимо и продължих да си пия студения чай, докато тя не се върна към обяда си. Силвия се намръщи при вида на сандвича си.
– Припомни ми защо избрахме това място?
– Защото промиването на рани по главата отнема цяла вечност. Съжалявам, че закъснях.
– Докъде сме стигнали с крайния срок? – попита ме тя, докато дъвчеше голяма хапка риба тон. – Моля те, кажи ми, че съм пътувала с влака чак дотук заради добри новини.
– Не съвсем.
Погледна ме свирепо и продължи да дъвче.
– Поне ми кажи, че разполагаш с някакъв план. Приведох се над подноса и зачоплих храната ми.
– Донякъде.
– Предварително ти платиха половината хонорар за тази работа. Кажи ми, че скоро ще я свършиш. Наклоних се към нея, сниших глас и изпитах благодарност, задето колежанката до мен носи слушалки.
– Последните ми няколко убийства бяха като по калъп. Ставам прекалено предвидима. Имам чувството, че изпадам в рутина, Сил.
– В такъв случай смени подхода си. – Силвия размаха лъжица във въздуха, сякаш искаше да ми подскаже, че да напишеш роман, не е кой знае какво. – В договора не е изрично уточнено как трябва да приключи историята, стига да свършиш до края на следващия месец. Можеш да го направиш, нали?
Налапах голяма хапка от сандвича, за да избегна отговора на въпроса ѝ. При големи усилия можех да завърша груба чернова за осем седмици, а при пределни – за шест. – Чак толкова ли е трудно? Правила си го и преди.
– Да, но този път убийството ще бъде мърляво. – Опитах супата. Имаше вкус на картон както всичко друго, което бях вкусвала след развода си. – Бих убила за малко лют сос – промърморих и огледах съседната маса. Там имаше сол, пипер, захар и салфетки, но не и лют сос. Жената обаче изобщо не забеляза погледа ми. Тя се взираше в отворената ми чанта на пода. Пъхнах портфейла още по-навътре и вгънах дръжките на чантата, за да скрия съдържанието ѝ от поглед. Жената продължи да се взира и аз ѝ хвърлих недружелюбен поглед. – Не разбирам кое му е толкова трудното. Имаш красива, мила, симпатична жена, която трябва да бъде спасена от наистина гаден тип. Гадният тип си получава заслуженото, нашата симпатична жена показва дълбоката си признателност, всички заживяват щастливо до края на дните си, а ти получаваш тлъст чек.
Откъснах крайчето на багетата.
– Относно чека…
– Пълен абсурд. – Силвия размаха лъжицата срещу мен. – Не мога да отида пак при тях и да помоля за поредния аванс.
– Знам, но в този случай трябва да направя сериозни проучвания – отбелязах аз тихо. – Говорим за долнопробни нощни клубове, уреди за мъчения, тайни пароли… Тези неща са много далеч от компетентността ми. Обикновено съм доста спретната. Нали разбираш, консервативна. Не се впускам в нищо твърде ексцентрично. Но в този случай… – Отрязах хапка от края на чийзкейка. – Този път е различно, Сил. Ако успея да се справя, мога да стана следващото голямо име в занаята.
– Каквото и да правиш, действай бързо. Хайде да приключим с този и да преминем към следващия. Поклатих глава. – Не искам да прибързвам. Този път трябва да направя голям удар. Авансите по две-три хиляди долара не си струват времето и усилието. Следващата сделка трябва да тласне кариерата ми напред, в противен случай съм извън играта – обявих аз с издути от чийзкейка бузи. – Ако нещата с този се развият добре, за следващия няма да се съглася на цент по-малко от петнайсет хиляди.
– Добре. Избий рибата с този и тогава ще говорим за следващия. – Телефонът ѝ завибрира върху масата и тя сведе поглед, за да види номера на екрана. – Извинявай, трябва да вдигна – обяви тя и се запромъква между масите. Щом се извъртях, за да я пусна да мине покрай мен, срещнах погледа на жената от съседната маса. Държеше вилицата си над купата студени макарони със сирене и продължаваше да ме гледа неловко дълго, което ме накара да се запитам дали не ме е разпознала въпреки тежкия грим и перуката. Може би беше разпознала именно перуката. Никой досега не ми беше искал автограф и ако жената ме помолеше да се подпиша върху салфетка, щях да се задавя. Не можех да определя дали съм облекчена, или разочарована, задето тя отклони поглед от мен и посегна към чантата си.
Върнах се към сандвича и докато хапвах, проверих дали на телефона ми няма пропуснати съобщения. Имаше едно от Стивън, който се чудеше колко още ще се бавя, както и две от компании, издаващи кредитни карти, които ми напомняха за просрочени плащания. Беше дошъл и имейл от редакторката ми, която питаше как вървят нещата с новата книга. Имах странното усещане, че някой ме наблюдава, но жената до мен стоеше приведена над хартиено листче и химикалка.
След няколко минути токчетата на Силвия зачаткаха отново из салона. Сърцето ми се сви от факта, че тя не си направи труда да седне отново на масата.
– Съжалявам, скъпа, трябва да вървя. – При тези думи тя се пресегна към голямата си чанта. – Трябва да хвана обратния влак за града. Пристига важна оферта за друг мой клиент и крайният срок изтича след четиресет и осем часа. Налага се да действам бързо, иначе сделката ще се провали. – Тя си преметна чантата през рамо. – Ще ми се да имахме повече време да си поговорим.
– Не, всичко е наред – уверих я. Чувствах се зле. Тази ситуация не ми харесваше. – Вината е изцяло моя.
– Да, така е – съгласи се Силвия, сложи си дизайнерските тъмни очила и ме остави да отсервирам чиниите ѝ. – Сега се хващай да осъществиш удара и ми кажи, когато си готова.
Изправих се и лепнах усмивка на лицето си. Двете си разменихме неловки целувки по бузите и това ни придаде вид на приятелки, които всъщност се гнусят да се докоснат. Силвия притисна телефона до ухото си още преди да излезе от заведението.
Отпуснах се отново на стола. Седящата до мен жена я нямаше; сведох поглед надолу и с облекчение установих, че чантата за памперси и портфейлът ми все още са на пода. Отсервирах подноса на Силвия и изхвърлих разделно чиниите и приборите ѝ в контейнерите за боклук. Щом се върнах на масата, видях, че под чинията ми е пъхнато сгънато листче хартия. Огледах се за жената, която пишеше до мен, но от нея нямаше и следа. Разгърнах бележката.
$50 000 В БРОЙ
ХАРИС МИКЛЪР
НОРТ ЛИВИНГСТЪН СТРИЙТ
49 АРЛИНГТЪН
Отдолу беше добавен телефонен номер.
Смачках бележката и я вдигнах над кофата за боклук, но знакът за долар и всички съпътстващи го нули събудиха любопитството ми. Кой беше Харис Миклър и защо разполагаше с толкова много пари? И защо жената, която седеше до мен, бе оставила листчето на подноса ми, при положение че със същия успех можеше да го изхвърли сама?
Можете да поръчате книгата ТУК.
