In memoriam: Откъс от „Смешна метафизика (за забавноразвиващи се)“ от Иван Владимиров-Нав

Ново преработено издание на „Смешна метафизика (за забавноразвиващи се)“ от Иван Владимиров-Нав излезе през 2020 г. книжния пазар, благодарение на издателство „Парадокс“.

Тази книга е парче смях, съдържащо света. Тя отразява едно духовно пътуване, в което колкото повече разбирам света, толкова повече се смея. И обратното. Затова я прочетете като дневник – не само с ума, а със сърцето (Екзюпери), с петите (ако сърцето е там в момента), със стомаха (Древните китайци вярвали, че душата е скрита в стомаха. Ослушвайте се за послания.) или с какъвто орган можете най-добре, казва за книгата авторът.
 
Поради натиска на доброто ми възпитание започвам книгата на „вие“, но със страниците се надявам да минем на ти, пише той и пожелава:
 
Приятно преживяване.
 
От Петър Чухов:
 
Книгата на Нав ме изпълни с подозрения още от самото начало. Какво иска да ми каже? Разбира се – нищо. Преди години това би ме зарадвало, сега обаче ми се видя някаква измама. Някой да пише просто заради радостта от писането? И да описва как живее само заради радостта от живеенето?? Не, определено това не е възможно. Тук се крие някакъв трик. Стремеж към популярност (бих казал евтина, но може би авторът се надява и на известни финансови облаги)? Манипулиране на различни хора или групи от хора? Подготовка за някакъв следващ ход, в светлината на който смисълът на всичко това изведнъж рязко ще се рационализира?
 
Бил съм жертва на редица трикове, самият аз съм използвал много от тях доста често за различни цели и на базата на този опит смятам, че номерът на Нав е от висша класа. Съвсем невинно започваш да пишеш блог; дори още по-хитро, съвсем невинно се раждаш, започваш да живееш, достигаш до известна възраст и известна степен на грамотност и ерудиция, след което безскрупулно използваш всичко, което си научил и преживял, за да накараш хората да мислят, че писането и, което е още по-лошо, живеенето са едни прекрасни неща. Да им внушиш дори, че писане и живеене могат да бъдат едно и също нещо.
 
Според мен книгата на Нав е твърде опасна със скритите си внушения, които определено биха повлияли на някой по-неопитен от мен и биха го превърнали просто в един живеещ човек, вместо да го изграждат като произвеждащ човек, консумиращ човек, човек с ясно изразена гражданска позиция, с други думи, в една завършена електорална единица. На моменти, признавам, дори и аз самият се почувствах изкушен да се отдам на напълно немотивираната радост от живота, докато четях книгата.
 
С оглед на гореказаното смятам, че всички екземпляри от книгата на Нав трябва да бъдат изгорени веднага, а авторът, илюстраторът и издателят да бъдат наказани с принудително четене на протоколи от избирателни комисии за срок от една година.
 
Иван Владимиров-Нав има докторска степен по Психология на развитието от Университе­та на Лас Вегас. След 13 години в САЩ, където преподава, движи бизнес, пътува по света и пише, през 2020 г. се завръща у нас, за да развива образователни и култур­ни инициативи.

Страница.бг припомня откъс от книгата „Смешна метафизика – за забавноразвиващи се“, Иван Владимиров-Нав:

Животът в България е забавен

Животът в България е забавен. Разхождам се по улиците и на­блюдавам как течението от пешеходци бавно се носи. Колите също са застинали в прегръдката на задръстванията. В кафенетата време­то съвсем е спряло. Хората са засмукали мига и са го разтегнали до сладостта на лoкум. Вече за кой ли не ден вися пред Сфумато и се къпя в енергиите на множеството. Усмивките на околните са око­вали секундите, които удивени от безпричинната масова радост не смеят да изтекат.

Дискусия вурху Елфриде Йелинек. Баскет с Веско в 7:30 сутрин­та. Сто години самота на пейка в парка. Два часа на Витоша, отново съм сажда. Кожата ми се лющи и сладката Мони безкрайно дълго я отлепя от рамото ми, докато Цвети ми прави бавни плитки. Ми­ниатюрната чаша с еспресо няма дъно, цигарата гори цял следобед. Катеря се по дима є, разсейвам се все по-нагоре и ето, целувам не­бето в мига на изчезването ми.

Забавени са погледите на приятелите ми, не бързат да се извъ­рнат. Прегръдките им върху мен се бавят. Автобусът също се бави. Забавянето води до оргазъм. Семинар по холотропно дишане, за­бавя ме до безвремие. Ебавя се в несериозността. Баба ми е на бал с балнеоложки балтон.

Животът тук е истински забавен. Смея се. Дори мрънкащите са полазени от охлювите на смеха ми. Аз съм забавноразвиващ се.

…..

Пумпал

На Веси и Ники

Хубав ден, хубав ден. Почти красив. Седя си в болничното легло и съзерцавам как хлебарките препускат по олющената стена. Съ­щевременно практикувам умението да не мърдам, защото леглото закрещява почти без повод и изправя косите на пациентите през стая. На неговата възраст и аз ще съм така.

Обзема ме сюрреалистичност. Вечността у мен се смее, а на човека му е тъжно. Как може най-добрите уролози в страната да обитават този последен етаж. Последен, ти казвам. За тоалетната няма да споменавам нищо. Не за друго, а защото не помня, при­паднах от вонята. Къде е балансът между това да си над нещата и в нещата. Ако никой не се ангажира с проблемите, обществото би се разпаднало. Странното е, че откакто разбрах за рака, станах по-со­циално активен. Нула на квадрат. И все пак, наистина звъннах в полицията по няколко повода и подадох едно оплакване в медиите. Кой ли си ме е представял.

Голям мехур с въздух . . . пълен с малки мехури . . . пълни с въздух?

Сън, сън! . . . кой звъни? . . . обаждам се да ви напомня, че има опция сънят ви да бъде прекъснат преждевременно . . . така че съну­вайте съдържателно . . .

Знам го аз това, но едно е да знаеш . . . Виждам една усмивка, кацнала на масата. Промъквам се към нея с поглед, скачам обладава­що и пуф . . . става на прах. Оказва се отдавна мъртва, залепнала за мазно петно постно зеле. Тази комбинация винаги е фатална.

Е, ще трябва да се оправям сам. Обаче не си чувствам ръцете от упойката.

Точно тогава влизат ВесииНики заедно с ИлияниПетя. Каква страхотна изненада. Едни от малкото хора, които не уголемяват пи­рамидата от сокове, бонбони и банани. Вместо това ми носят жълт балон и пумпал, както и чудесна книга. Не ме разпитват, а ми се ус­михват. И аз се усмихвам. Завързваме балона за леглото, завъртаме пумпала . . . и се въртим, въртим в усмивките.

Ям сладолед. Не сега, а друг път. Но пак го ям. Ето ме отно­во магично усмихнат. Върти се пумпалът, смесват се цветовете ни. Взирам се в тях и стените избледняват. Шевовете по мен зъбато се хилят и ми смигат пиратски. Химиотерапията се превръща в забав­на различност.

Пиша весела пиеса по лицата на околните. Тумор се римува с хумор. Нека да е тумореска.

Върти се, заради мен се върти. Пумпал е светът, а аз съм пуму­къл. Върти се и разказва приказка. . .

„Когато първото бебе се разсмяло за пръв път, смехът му се раз­бил на хиляди парчета и се понесъл над света. Така се родили феи­те.“

Феите са светлинки, придаващи смисъл на мрака. . .

После, като лежах вкъщи, Веси ми донесе улична плочка, за да мога да се разхождам. . .

Може да поръчате книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *