„Нямата рече 2“: Автентичните летни обичаи, песни и поверия, разказани от Галина Танева
С „Нямата рече 2: Кръвта вода не става“ писателката отново ни повежда в приключение в родното ѝ село Устрем
Вероятно всеки човек е оставил сърцето си някъде… А талантливата българска писателка Галина Танева, която от години живее извън България и чийто роман „Нямата рече: Сърцето що дума, право е“ стопли сърцата на хиляди българи по света, не крие, че е оставила своето в родното си село Устрем – сред митичните зелени поля на Сакар планина.
Автентичните летни обичаи, песни и поверия на устремци пребъдват в докосващото и още по-дъхаво продължение на тази чудотворна приказка за българското – „Нямата рече 2: Кръвта вода не става“.
Готови ли сте отново да пристъпите в магичната прегръдка на свят, в който забързаното ежедневие рязко сменя темпото си, въздухът се изпълва с аромата на свежа мащерка… а една счупена любовна история от миналото чака да бъде поправена?
Първата книга на Крум Иванов може и да е пожънала невероятен успех, но младият писател е напълно наясно, че това, което ще определи траекторията на кариерата му, е последвалият го втори роман. Роман, който понастоящем Крум все още не е написал.
Търсейки така нужното вдъхновение, мъжът решава да захвърли всичко и да потегли към забравеното от Бога село Устрем, родното място на баща му.
За своя изненада в това красиво и мистично кътче Крум открива колоритна общност, запазила традициите си. Запленен от задружността на устремци – и най-вече от красивата и магнетична Керана, внучката на Велика Нямата – писателят решава да се включи в кипящия живот на селото.
По пътя си той ще се озове в манастира „Св. Троица“ – сърцето на Сакар планина. Ще се впусне по следите на родово проклятие, свързващо него и любимата му. И най-накрая ще разбере, че преди да може да напише нечия чужда история, той трябва да опознае своята собствена. Защото „кръвта вода не става“.
Специфичните обичаи за Лазаровден, Гергьовден и Еньовден, някои от най-красивите народни песни на югоизточна България, традиционни ястия, диалекти и хора̀ – Галина Танева запечатва автентичния дух на любимото си село и го пренася в домовете на своите читатели.
Още по-топъл, уютен и пропит с тиха мъдрост, „Нямата рече 2: Кръвта вода не става“ отваря вратичка към един прелестен свят на спомени, сред които винаги можем да избягаме, да потърсим утеха и да сгреем сърцата и душите си. Защото България и българското са любов.
Галина Танева е израснала в село Устрем. Омъжена е, има три деца и живее в чужбина, но любовта към родното гори в сърцето ѝ. През 2021 година на бял свят се появи първата ѝ книга – „Шепот от Сакар“, сборник с разкази за живота на село през XIX век, a топлият читателски прием я мотивира да излее душата си в „Нямата рече“, една чудотворна приказка за българското…
Из „Нямата рече: Кръвта вода не става“

ПО ДИРИТЕ НА ЕДИН
ЗАБРАВЕН КЛЮЧ
Kрум Иванов натискаше последователно спирачката и газта на автомобила си и наум ругаеше разбития път. Очевидно бе оставен на грижата на природата поне за няколко десетилетия, защото бе в толкова окаяно състояние, че скоро щеше да е непроходим. От време на време край него се мяркаха ръждясали, нагризани от времето пътни знаци и табели, уведомяващи го, че до крайната му дестинация оставаха още няколко километра.
Опита да се съсредоточи върху озъбения асфалт и отново рязко натисна спирачката. Гумите изсвириха уплашено и колата спря точно на милиметри от голям кратер, зейнал в неговата половина на пътя. Превключи на задна, оттегли се на няколко метра от чудовището и го заобиколи.
Ако някой му бе казал какъв път го очакваше в последните петнадесетина километра, сериозно щеше да се замисли дали да поеме в тази посока. Ала стигнал до тук, реши, че е безсмислено да се връща. Пък и нали търсеше вдъхновение. Може пък някой от зейналите кратери тук да го вдъхнови за нещо…
Животът му бе преминал обичайно нормално. Голям град, училище, гимназия, университет… И тъкмо когато се чудеше накъде точно да поеме, ето че съдбата му се усмихна, и то широко. Откри в себе си таланта да пише и дебютната му книга пожъна истински успех сред родните читатели. Романът му, посветен на най-тъмните кътчета на човешката душа, бе най-четената книга втора година поред. Името му стана известно и опашките от почитатели не намаляваха в столичните книжарници.
Обаче с успеха дойде и тежестта. Всеки го гледаше с очакване и безмълвен въпрос: „Кога?“. Литературните критици не спираха да повтарят, че очакват с нетърпение следващата му книга и постоянно му напомняха за проклятието на втората книга – хиляди популярни автори претърпяват пълен провал с втората си книга. Сега този дамоклев меч висеше и над неговата глава и заплашваше да го превърне в своя жертва.
Опита какво ли не. Алкохол, екскурзии, авантюри, дори прибегна до някои забранени стимуланти, но без успех. В главата му само монотонно бучеше сигналът на правата линия – липсваше каквато и да била дейност. Нито проблясък на идея, камо ли цялостна концепция за книга. Думите отказваха да се покажат, където и да бяха се скрили, и засега всичко сочеше, че след първоначалния си невероятен успех писателят Крум Иванов щеше да се окаже един най-обикновен провал…
Тогава из ръцете му се завъртя остарял, ръждясал ключ. Припомни си, че това бе ключът от бащината му къща в един забравен от Бога край на България. Не бе стъпвал там десетилетия, откакто е бил малко бебе. Родителите му починаха преди години, а баба си и дядо си откровено не помнеше. Обаче, незнайно как, помнеше къщата, изпъчила белите си дувари в центъра на селото, окичена с метални огради. Помнеше също, че селото се намираше буквално в сърцето на Сакар планина, място, подходящо за една от големите му любови – лова. И тогава му дойде идеята да зареже света с неговата превзетост и суетност, да грабне пушката си и да потегли на юг, към онзи затънтен край, в търсене на вдъхновение.
И ето го тук, заобикалящ на зигзаг големите дупки по пътя, стискащ волана с ръце и внезапно натискащ педала на спирачката, и току-що подминал табелата с надпис „Устрем 1 км“. Завой и само метри след това пред него се откриха първите къщи на селото в далечината. Точно в този момент, докато все още се рееше някъде сред мислите си за обратите на съдбата, пред колата му изскочи животно. Това бе млада кошута, която притича по пътя току пред него и бързо се шмугна в храсталака край пътя. Крум инстинктивно, без да има време да осмисли, натисна спирачката и гумите пронизително изсвириха. Успя да овладее колата и спря точно секунда преди да навлезе в нивата край пътя.
Изруга наум дивото животно. То му се бе изпречило само за секунда, но достатъчна, за да стане някоя беля. Все пак бързите му реакции спасиха и двамата с кошутата, която само след миг се бе изгубила от поглед. Ала този миг за Крум бе напълно достатъчен, за да съзре очите ѝ. Големи, тъмни очи, пламтящи, пълни сякаш с горещи въглени. Толкова необичайни очи за една кошута…
Пое си дъх няколко пъти и веднага щом намали адреналина в тялото си, продължи по пътя си. Премина през мост над някаква река и влезе в селото. Издължената сянка на висока сграда край пътя го погали нежно. В следващия миг реши рязко да завие край овехтяла чешма, въпреки че идея си нямаше накъде точно го води тази улица. Някакъв инстинкт вътре в него – същият, който се събужда в гърдите му, щом помиришеше смазката на оръжието си и го насочваше по следите на жертвата му, същият, който само преди минути го спаси, сега го водеше по улиците на селото.
Можете да поръчате книгата ТУК.