„Кралят“: За мафията Ндрангета и тъмната страна на успеха разказва Том Егеланд
На български език излезе новият хит в жанра на трилъра на популярния писател
Един от най-четените автори – норвежецът Том Егеланд, популярен с романите си за исторически и библейски загадки и предходник на Дан Браун, сега фокусира новата си книга „Кралят“ (изд. „Персей“) върху глобалните финансови измами и дългата ръка на италианската мафиотска организация Ндрангета, която е плъзнала пипалата си в цяла Европа – от Балканите до Скандинавието.
Една от съществените линии в новия му роман е за калабрийската мафия Ндрангета (базирана в италианския регион Калабрия), която засенчи по влияние прочутата сицилианска Коза Ностра. Тя е единствената престъпна групировка, стъпила на всички континенти. Смята се, че това е най-мощната мафиотска организация в Европа днес. Основната й дейност включва международен трафик на наркотици, пране на пари и търговия с оръжие. Структурата на организацията се основава на кръвно родство – така трудно в нея може да проникне агент под прикритие. През последните години бяха разрити и връзки на Ндрангета в България.
Да припомним, че преди да се отдаде изцяло на литературната си кариера, Том Егеланд е известен журналист и заема висок пост в най-голямата частна телевизия в Норвегия. Затова не е изненадваща неговата осведоменост за случващото се в задкулисието на политиката, финансите и организираната престъпност.
Калабрийската престъпна група Ндрангета днес е смятана за една от най-богатите и мощни престъпни организации в света, специализирала се в международния трафик на наркотици, както и във финансови измами.
„Кралят“ е най-вече роман за тъмната страна на успеха. Среща с герои, притиснати до стената от собствените си грехове и амбиции. Защото парите невинаги купуват безопасност – понякога те са причината да я загубиш.
Една сутрин съпругата и дъщерята на крупен финансов магнат са отвлечени от дома им в Осло. Със случая се заема отговарящият за сигурността в компанията – бивше ченге.
Основният заподозрян е мафиотски бос от пакистански произход, който се е превърнал в бос на подземния свят в Осло. Той е посредничил на магната да заеме огромна сума пари от фирма, базирана на Каймановите острови.
В играта обаче се намесва италианската мафиотска организация Ндрангета. Сблъсък между полиция, наемници от спецчастите и престъпници на фона на тайно разследване на финансови престъпления.
Докато полицията се опитва да следва правилата, една телевизионна журналистка усеща, че зад това отвличане се крие нещо много по-различно от искане за откуп, но от това мотивите и вероятните извършители стават твърде много.
Книга за богатството и цената му. За тайните, които не могат да останат погребани. Но и за лоялността, вината, любовта и отчаяната нужда човек да намери спасение, преди всичко да бъде изгубено.
Минутите изтичат. Градът е затаил дъх. А някъде в мрака някой дърпа конците на игра, много по-голяма, отколкото изглежда.
Кой всъщност е Кралят на Осло, който в задкулисие дирижира големия бизнес, политиката и мафията…
Отзиви:
Криминален писател от най-висока класа. […] Том Егеланд е от онези автори, за които просто знам, че винаги предлагат качество. […] Том, кралят на криминалния жанр, отново е на върха. Тор Хамеро, Nettavisen
Ужасяващо реалистично. […] …добре изградено напрежение, бързи смени на сцените, много драма и разнообразен набор от герои. Катрин Крьогер, Dagbladet
Впечатлена съм от вълнуващото развитие на сюжета. […] Всичко е завладяващо. Малин Крутмейер, VG
По-долу четете откъс от книгата:
Мъжът с пистолета беше силен, висок и маскиран.
Моника изтръпна и застина на място. Сякаш най-малкото движение щеше да го накара да дръпне спусъка.
Той тъкмо беше паркирал стар американски ван точно до нейната кола – „Ягуар“. Дразнещо близо. Толкова близо, че тя едва беше успяла да се измъкне.
Тъмносин гащеризон. Балаклава. Слънчеви очила. Тиксо, увито около китките, където ръкавиците срещаха гащеризона.
„Възможно ли е? – помисли си тя. – Обир? Тук? На паркинга на CC Вест?“
Часът не беше даже девет. Паркингът беше празен. Нямаше жива душа. Повечето магазини щяха да отворят едва след час.
Тя вдиша киселите изпарения на газ и бензин, усещаше меката сутрешна светлина, отдалеченото бучене на трафика, суровата есенна хладина ѝ щипеше кожата. Маскираният мъж направи крачка напред измежду колите.
– Какво искаш? – попита тя.
Навън се чуваха няколко грачещи свраки.
Беше тръгнала от вкъщи в девет без петнадесет. Утрото бе мъгливо, въздухът миришеше на дъжд. Срещата с „Дагбладет“ беше в девет часа. Фотографът ѝ се беше обадил предната нощ и я беше попитал дали може да я снима долу до реката Люсакер вместо у тях, каквато беше първоначалната уговорка. Щяха да направят снимки за по-голям репортаж в „Магасинет“. „Вероятно ще вали утре – беше казала тя, – снимките не стават ли сиви и скучни в дъждовното време?“ Навремето, преди да срещне Кристиан, тя се занимаваше с фотография като хоби и беше доста добра. Фотографът се подсмихна – няма проблем и да вали, беше отговорил, той обичал да снима в дъждовно време. Бе я помолил да вземе шарен чадър със себе си.
Крадецът размаха заплашително странния си пистолет.
„Ами ако стреля!“
За миг тя си представи Ингрид, Борд и Кристиан на погребението си.
„Не ставай глупава. Естествено, че няма да стреля!“
Тя подаде чантата си. „Шанел Винтидж“, класически модел. Кристиан ѝ я беше купил последния път, когато бяха в Монако. Тя се опита да си спомни какво има в нея. Телефонът. Портмонето с кредитните карти и няколкостотин в брой. Слънчевите очила, кутията с Циталопрам, крем за ръце. Връзката с ключове, разбира се. Резервният електронен ключ за мазератито на Кристиан. Пакетът с носни кърпички. Хапчетата. Нищо незаменимо.
– Ето! – размаха тя чантата си.
Крадецът поклати въпросително глава.
– Просто я вземи! – прикани го тя. – Струва повече от десет хиляди!
Тя сама чу страха в гласа си.
Мъжът направи още една крачка към нея.
– Съжалявам – каза той.
Гласът му беше дълбок и благ. Напомни ѝ на един професор от Блиндерн, от когото тя беше запленена.
Той вдигна пистолета си и стреля.
–-
Измежду капките роса, стичащи се по прозореца, и стърчащите клони по тресавището до брега Ингрид зърна фиорда, тих и студен. Беше казала на родителите си, че е болна. След цял един разпит ѝ бяха позволили да остане вкъщи и да не ходи на училище.
Гризеше я съвестта. Тя не беше наистина болна. Беше просто разочарована. Не беше на себе си. Баща ѝ беше обещал да дойде на танцовото представление предишната вечер. Но така и не дойде. Нещо било изникнало на работа. Както винаги. Толкова типично за баща ѝ.
От брега се усещаше миризмата на изгнили водорасли, носеща се на кисели вълни. Една чайка изкряка изнемощяло.
Майка ѝ тъкмо беше тръгнала. Имаше среща с „Дагбладет“.
Ингрид се довлече до банята, за да се гримира. Обикновено ѝ стигаха само спирала, гланц за устни и фондьотен. Беше наследила зелените очи и светлорусата коса на майка си. А от баща си бе взела острите черти на лицето. Изглеждаше по-голяма от четиринадесетгодишна.
Харесваше ѝ да бъде сама вкъщи. Къщата да е на нейно разположение. Да дъвче бонбони от чекмеджето, което майка ѝ наричаше „съботното чекмедже“. Да лежи на дивана и да гледа сериали по цял ден.
Тя слезе до всекидневната и запали ароматна пръчица. „Аромат на Индия“. Беше на четвъртия епизод от последния сезон на „Игра на тронове“. Обичаше този сериал. За трети път го гледаше.
Сладникав аромат на подправки се разнасяше из къщата, когато се звънна на вратата. Първоначално тя остана на мястото си. Спря сериала на пауза. И изчака. Никой не знаеше, че си е у дома. Така че можеше да се преструва, че е на училище. Сигурно беше само някакъв куриер. Звънна се още веднъж. Дълго и настоятелно. Сякаш някой знаеше, че тя е там. Колебливо се изправи. Затътри се по чорапи през голямата всекидневна, мина през коридора с полилея и продължи към антрето. През замъгленото стъкло отстрани на вратата тя забеляза силует. За трети път се звънна. Тя отвори.
Бяха двама.
Двама маскирани мъже в гащеризони.
Огромни. Високи, с широки рамене, едри.
Изглеждаха объркани. В продължение на няколко секунди и тримата стояха и се гледаха втренчено. Неподвижни. Сякаш изпаднали в транс. Никой от тях не разбираше какво се случва.
Нито Ингрид. Нито двамата мъже, застанали на калдъръмените стълби.
Алармената кутия на стената до вратата имаше код, с който можеше да се свърже с охранителната компания. Така те щяха да изпратят охранител и щяха да повикат полицията. Майка ѝ я беше научила как да задейства беззвучната аларма. Трябваше да натисне две копчета едновременно.
– Здравейте? – поздрави единият мъж въпросително. Прозвуча като здравеите.
Само два бутона. Но кои бяха?
„Здравеите?“ Този беше чужденец.
През дупките на маските тя видя очите им. Студени. Тъмни. Напомниха ѝ на очите на животно, което беше виждала в зоопарка.
С дясната си ръка тя държеше бравата на вратата. С едно движение Ингрид се опита да тресне вратата и да побегне. Мъжът, който стоеше по-близо, успя да спре вратата с крака си. Но Ингрид беше бърза. Вече беше на средата на коридора, преди двамата гиганти да влязат с гръм и трясък.
На телевизионния екран във всекидневната трептеше картината на ледената стена на север от Вестерос.
Тя се втурна надолу по стълбището. Вземаше по три стъпала наведнъж. Държеше се за парапета от двете страни, докато завиваше около стълбищната площадка, и прескочи последните стъпала. Продължи покрай коридора на мазето и влезе в хола на подземния етаж с билярдната маса и бара.
Чу как тежките им ботуши влизат в дневната и как слизат надолу по стъпалата.
„Къде, къде?“ Вратите към домашния фитнес и киностаята бяха отворени. Нямаше къде да се скрие. Продължи да бяга – накъде? – покрай спа салона, пералното и хладилното помещение, заключената паник стая с всичките апарати за сигурност, винената изба, килерите, музикалната зала, трите гостни стаи и в най-вътрешния дрешник.
Лампата беше изгасена.
Тя се шмугна измежду дрехите, които висяха на дълги закачалки, покрай стойките с бели телени кошници, в които държаха кърпи и чаршафи, и се скри зад зимните палта на майка си и саката на баща си. Прилепи се до най-вътрешния ъгъл, плътно до стената, зад всички дрехи.
Опитваше се да овладее дъха си, хлипайки за въздух.
Сигурно бяха дошли за баща ѝ. Защо не се обърнаха и не си тръгнаха, след като видяха кой отвори вратата?
Тишина.
Никога нямаше да я открият.
Дали се бяха отказали? Дали бяха напуснали къщата?
Чу стъпки. Тежки, бавни стъпки. Сякаш разполагаха с цялото време на света. С ниски, дълбоки гласове мъжете си измърмориха нещо един на друг.
Защо не си бяха тръгнали?
Внимателно клекна до пода и притисна коленете си към брадичката. Опита се да бъде възможно най-незабележима. Пулсът ѝ биеше в ушите. Страхуваше се да не я чуят. Когато се опитваше да диша през носа си, имаше чувството, че се задушава. От палтото, което висеше пред лицето ѝ, усещаше уханието на парфюм. Аромата на майка ѝ.
Гласовете им… Чуваха се по-близо сега. Някъде в коридора пред килера.
Тя не разбираше какво си казваха. Кои бяха те? Търсеха я. Това го разбираше добре. Но защо? „Със сигурност баща ми е този, когото издирват всъщност.“
За да я открият, трябваше да разберат, че тя се е скрила точно в това помещение. Един от четирите дрешника. Но това не беше достатъчно. Те не можеха да я видят. Тя седеше на пода, прилепила се до стената в най-вътрешния ъгъл, зад стойките с телени кошници, зад няколко метра с дрехи. Трябваше да свалят всичките якета, палта и сака на земята, за да я открият.
Тя ги чу точно пред дрешника.
Светнаха лампата.
Но не можеха да я видят. Зад всичките дрехи цареше полумрак. Светлината не стигаше чак до нея.
Единият мъж каза нещо. Другият се засмя, преди да отговори. Звучеше, сякаш говорят на датски или нещо подобно.
Започнаха да тършуват из дрехите. Чуваше как прокарват ръце измежду палтата и саката.
Дали можеше да се обади на някого? На полицията? На майка си или на баща си? Дали можеше да изключи звука на телефона си и да се обади на полицията, без да казва нищо? Или да изпрати SMS? Но телефонът ѝ беше в задния джоб, а тя не успяваше да го измъкне оттам.
Можеше да е навсякъде. Тази мисъл накара сърцето ѝ да затупти триумфално.
„Никога няма да ме намерят!“
В този момент телефонът ѝ звънна.
Палта, сака и якета полетяха във въздуха, закачалки заваляха по земята.
Ингрид погледна нагоре и присви очи. Силуетите на двамата мъже се издигаха на фона на неоновата светлина от таванската лампа.
Все още бяха с маските си.
Гърлото ѝ се сви.
Единият от мъжете се засмя:
– Ама, за бога! – изкикоти се той. – Там ли си се криела!
Датски. Без съмнение.
Мъжът с по-дълбокия глас каза нещо, което тя не разбра. Беше раздразнен.
– Хайде! – каза другият.
Тя неохотно се изправи на колене и пропълзя из купчината с дрехи.
– Хайде, ела де!
Единият я хвана за ръката и я задърпа по пода. Силно. Болезнено. Миришеха лошо. На бира и пот или нещо подобно.
Когато срещна погледа на по-едрия, тя си спомни на кое животно ѝ напомняха очите му. Онова, което беше видяла в зоопарка. Очите на чакал.
Тя се разплака.
Мъжете я измъкнаха от дрешника и започнаха да я влачат по подземния етаж. По стълбите нагоре към приземния етаж тя усети как телефонът ѝ се измъква от задния джоб. Там тя държеше целия си живот – всичките приятели, снимки, които е правила, видеа, които е публикувала в ТикТок, музиката, която харесваше. Всичките социални мрежи – Снапчат. Инстаграм. Йодел. Вои. Ютюб. Тъмблър. Спотифай.
Телефонът ѝ се тресна на площадката между етажите със силен удар. Мъжете не се трогнаха.
Изнесоха я извън къщата, навън на дъжда. Косата ѝ се намокри. Леденостудени капки се стичаха по челото и бузите ѝ. От фиорда тя чуваше равномерните удари на двигателя на кораб. Огледа се за съседите си. Някой, който да се намеси или поне да види какво се случва. Дали да не извика? Не, не смееше.
Колата беше паркирана до желязната порта. Бял бус. Стар и ръждясал. Дъждът барабанеше по асфалта.
По-едрият я държеше здраво за ръката. Другият отвори вратата, която се плъзна със скърцащ звук.
Сълзите ѝ се сливаха с дъжда по лицето.
Натикаха я в багажното отделение, пълно с празни картонени кутийки. Сложиха я на кафява кожена седалка. Дунапренът излизаше от цепките и дупките. По-едрият обви китките и глезените ѝ с изолирбанд.
– Хайде, тихичко!
Мъжът с дълбокия глас знаеше какво да стори в случай, че тя започне да вика – щеше да залепи устата ѝ също.
Тя кимна през сълзи.
Затвориха плъзгащата се врата и отвориха предните. По-едрият седна зад волана. Нещо в двигателя издаде свистящ шум, щом запали.
Спуснаха се надолу към кръговото в края на пътя. Шофьорът включи чистачките.
През предното стъкло Ингрид видя един от съседите си, който беше слязъл до фиорда да разхожда кучето си. Тя беше погалила кучето един път. Фия.
Помощникът на шофьора се обърна към нея.
– Сега си дръж езика зад зъбите, миличка!
Дали съседът можеше да я види през прозорците на колата?
Долу на кръговото шофьорът обърна. Колата зави рязко. Амортисьорите издадоха стържещ звук. Съседът хвърли бърз поглед към тях и после извика кучето.
Колата продължи по пътя.
Гледайки как къщата ѝ изчезваше в задния прозорец, Ингрид имаше чувството, че напуска този свят.
