Проф. Вили Лилков търси кои са били тези „Наши хора по класификацията на БКП“
Документалният разказ, базиран на около 1400 документа, разкрива кой работи срещу България между двете световни войни и кой поема властта в България в периода 1944-1989 г.
След разобличаването на репресиите по време на комунистическата власт спрямо т.нар. „Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност” в знаковото си изследване в съавторство с журналиста Христо Христов, проф. Вили Лилков се заема с нелеката задача да посочи кои са онези, които заемат мястото на българския елит с идването на комунистическия режим и които ръководят държавата в продължение на цели 45 години.
Задълбоченото и обстойно разследване „Наши хора по класификацията на БКП“ е своеобразно продължение на хрониката за съдбата на българското общество през XX век, поставящо фокус върху привилегированата каста на „безкласовото“ общество през мрачния период на репресии и пропаганда от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г.
А кой всъщност буни държавата в продължение на 20 години и идва на власт след 9 септември 1944 г.? Откъде се появяват тези хора и ръководните кадри в държавата? Как БКП от 7-8 хиляди членове към „девети“ за броени месеци достига до 200 хиляди? Кой овладява ръководните длъжности в армията, МВР, с какви хора се напълват министерствата и посолствата ни в чужбина? Що за личности са били лицата от президиумите на събранията и конгресите на БКП, от трибуните на манифестациите?
Вили Лилков работи със стотици документи от Комисията по досиетата и Държавна агенция „Архиви“, за да изгради достоверна картина на действителността преди и по време на социалистическия период в България.
В близо 600 страници пред очите на читателя рухва образът на така дълго издигания в култ комунистически рай в Републиката на народа, а наяве излизат секретността, в която българската власт живее, и цинизмът, с който тя се отнася към обикновените хора, докато бавно и методично задушава свободните воля и дух в паяжината на класова омраза, бруталност и терор.
„Наши хора по класификацията на БКП“ е безпощадна хроника, която разбива напълно митовете за героичната БКП, за стотиците хиляди невинни жертви на „българския фашизъм“, за робското тегло на българина преди 9 септември 1944 г., за законността на „народния съд“ и справедливата конфискация и национализация на собствеността „в името на народа“. Хроника на времена, привидно останали в миналото, но продължаващи да хвърлят сянка върху българската действителност и до днес.
*Книгата се издава с подкрепата на фондация „Конрад Аденауер“.
–
Вили Лилков е професор по физика, доктор на науките. Женен, с трима сина. Дългогодишен ръководител на катедра „Физика“ в МГУ „Св. Иван Рилски“. Проучва в архивите на ДС документите, които са пряко свидетелство за репресивната политика на БКП след „девети“ срещу националния елит и неговото ликвидиране. Автор е на книгите „Стопанските абсурди на българския комунизъм“ и „Доблест и наказание“, и е съавтор с Христо Христов на книгите „Бивши хора“ и „Погубената България“.
В настоящата книга, на основата на документи, той разказва за създаването на БКП като една от най-верните секции на Коминтерна, за парите от Москва за организиране на въстания, разбойничество и терор срещу буржоазната държава и за съветската агентура в България преди 9 септември 1944 г. Книгата отговаря и на въпросите кои са хората, които след „девети“ овладяват ръководните длъжности в армията, МВР, министерствата и посолствата на НРБ в чужбина, с какво заслужиха привилегиите си активните борци против фашизма и капитализма и защо от техните родове и семейства 45 години се подбираха най-верните кадри на комунистическата власт!
Из „Наши хора по класификацията на БКП“ от проф. Вили Лилков
1.3. За парите от Коминтерна, поръчаното въстание и терора
на Военната организация на БКП
Кулминацията на подготовката за революция е чудовищният атентат от 16 април 1925 г. в черквата „Св. Неделя“, организиран от БКП с пари от Коминтерна, при който 213 души загиват, а над 500 са ранени. Сред убитите са 13 генерали и 22 висши офицери. Толкова висши военни България не е дала като жертви в предишните четири войни. Атенататът води черната класация на световния тероризъм за целия ХХ век. Той е извършен под ръководството на офицера от външното разузнаване на СССР Борис Николаевич Иванов.
Марко Фридман – член на Военната организация на БКП и един от организаторите на атентата, получава заплата от 5000 лв. Само за месец преди атентата, по указания на Коста Янков, той разпределя над 400 хиляди лева. Марко Фридман е екзекутиран, а след 9 септември 1944 г. е обявен за жертва на фашизма.
От 30 юли до 15 август 1925 г. в Москва се провежда т.нар. Московска конференция (Московско съвещание на БКП), на която се анализира дейността на БКП и Единния фронт през периода от 1923 до 1925 г. Заседанията са ръководени от Васил Коларов, Георги Димитров и Гаврил Генов. Димитър Златарев описва подготовката за атената, която включва убийства, обири, доставка на оръжие и взрив, както и движението на парите сред нелегалните терористи и предателствата: „Иван Манев имал у себе си 4000 долара, които предал на Тодор Павлов, защото бил взел морфин… В квартирата заварват Иван Ценов и Асен Павлов, които не се съпротивлявали. И двамата са издали всичко, що са знаели. Стана разстройство на ЦК. На 30 март се разкриха и хората ни в армията… На 10 април Т. Димитров със 700 000 лв. МОПР-овски бива заловен.“ За всеки внесен пакет взрив в черквата „Св. Неделя“ клисарят Петър Задгорски, който е член на комунистическата партия, получава по 1000 лв. или общо 11 хиляди лв. „и обещание да дойде в Русия, гдето той искаше да стане чекист“. Златарев съобщава броя на жертвите и добавя: „След атентата един-два дена беше голяма радост всред другарите“.
Мозъкът“ на чудовищния атентат в черквата „Света Неделя“ и приносител на парите за атентата Петър Абаджиев описва терора на комунистите в доклада си пред своите началници в Москва:
„Първа задача се даде да бъдат убити началникът на Обществената безопасност Начев и двамата негови помощници. Ние тогава още нямахме група и първо ми предадоха другаря Васко. Другарят Минков искаше да бъдат убити всичките изведнаж, но това не можеше да стане, с което после се съгласи и той. В началото на декември един другар ми каза, че докато не унищожим Пане Бичев, ние не можем да направим нищо, понеже той е най-опитният полицай. През това време ме свързаха с двама другари, които трябваше да влязат в терористическата група. По-късно се разбра, че те са вулгарни убийци и те ме предадоха, но понеже не ми знаеха името, не можаха да ме заловят… Прокурорът Димчев биде убит и аз отидох на погребението му. Там бяха Митрето и Димитър Златарев и аз им казах какво готвя, че ще им устроя атентат на гробищата. Тогава Митрето се сети, че това може да стане в „Св. Крал“, гдето имал познат клисар, с когото ме свърза. Проучването на Бичев беше трудно. Дадоха нареждане да бъде убит Дацов – подначалник на Обществената, понеже държал в ръцете си възела на някакво важно следствие.“
„Гледах в черквата да се постави взривът в пода и да не остане нито един жив. После реших да се постави в тавана. Аз смятах, че Минков е по-опитен от мен и той каза, че зарядът трябва да бъде съсредоточен. Аз виждах, че там ще се събере отбор сволоч и че няма да бъдат избити. Исках да дадат гранати, обещаха, но не дадоха. Понеже искахме да ги избием с детонация, аз казах да се даде отровен газ и да ги изтровим. Дадоха един килограм димяща сярна киселина и казаха, че тя е достатъчна. И наистина много от ранените измряха вследствие отравянето.“
Георги Коев е друг участник в атентата, който работи за Коминтерна, когато живее и работи в Букурещ. За работата си получава пари от Коста Янков. Той укрива в кантората си след атентата терориста Иван Минков, който се самоубива, след като е обграден от полицията. Коев е осъден като укривател и обесен през май 1925 г., а на фасадата на кантората му на ул. „Искър“ в София след 9 септември 1944 г., е поставена паметна плоча.
Въпросът за атентата се разглежда на всички партийни форуми през периода от 1925 до 1928 г. Изработена е единна линия на поведение, която публично отрича каквото и да е участие на БКП. Свидетелство за наглостта на подбудителите са думите на Георги Димитров по време на Лайпцигския процес през 1933 г., който много добре знае кой и как го е организирал: „Взривният атентат, безчинството, извършено в Софийската катедрала … не бе извършено от БКП … тази провокация беше фактически извършена от българската полиция“. През 1948 г., забравил за изказването си преди 15 години, той признава, че атентатът е бил „крайно ляв уклон… акт на отчаяние, извършен под ръководството на Военната организация на Партията“.
За Георги Димитров, Васил Коларов и комунистите, които от Москва дават нареждания за въоръжена борба срещу България, комунистът Върбан Ангелов пише: „Всички тия герои имаха големи грехове спрямо партията и нашето движение. Та това са героите от Септемврийското въстание от 1923 г.; това са ония, които цялата 1924 г. обявиха и водиха „курс на въоръжено въстание“; това са най-после политиците, които наредиха от хиляди километри далеч атентата в „Св. Неделя“, който коства живота на много отлични другари… Колкото и да се крият виновниците за това страшно престъпление, положително се знае кои са те.“
След 9 септември 1944 г. някои от преките участници в атентата са увековечени с паметници и паметни знаци, на техните имена са наречени улици, фабрики, училища. Политбюро на ЦК на от БКП ги удостоява с народни пенсии, получавани от техните наследници години наред, дори и техни внуци се ползват с подобна привилегия .
……
След атентата в черквата „Св. Неделя“ Цола Драгойчева е арестувана и пише в показанията си пред полицията на 17 май 1925 г. :
„В качеството си на искрена комунистка и революционерка аз преценявам досегашната ми дейност в партията така:
Първо: Дейността на нелегалната компартия след септемврийските събития (работническо-селското въстание срещу правителство през 1923 г.) се изрази не в просветна дейност сред масите, а в бърза военна подготовка. На някои места в страната поради гористата местност и близост до границата тази дейност даваше вид на най-подходяща. А социалните условия и затрудненото международно положение на България идеха да насърчат една авантюристична тактика.
Второ: Зачестилите убийства, както от наша страна, така и от тая на властимащите внесоха в борбата разярение, помрачиха разума. Капка морал в борбата не остана, дори се стигна до взаимно изтребление. Големият брой на скъпите жертви не можеше да не спре вниманието на искрения общественик.
Трето: Понятието за революцията изгуби своята чистота поради изнасилването на събитията и преголямото желание на земеделците в единния ни фронт да завземат час по-скоро властта.
Четвърто: С нашата тактика ние заздравихме позициите на противника.
Пето: Четническото ни движение има големи отрицателни черти. В неговите среди често се вмъкваха криминални престъпници и вършеха деяния, които подравяха авторитета на партията.
Шесто: Парите в партията оказаха много пагубно влияние. И при най-елементарно възлагане на член на партията на каквато и да било работа той чакаше възнаграждение. Партийни членове гледаха на партията като на сиропиталище. Това създаваше дух на разложение. Комунистическата партия не можа да създаде свой морал, с който да се опълчи срещу буржоазния. Ето защо аз идвам до убеждението, че досега следваният път от партията е пагубен за работничеството и нацията. Да се кара по този път е безумие от политическо гледище.“
„Предназначението на четите беше да всяват смут у противника. Брациговската чета е вече избягала в чужбина. Стрелчанската сега е около Ихтиман. Хасковската, Митьоганевата, не ни е търсила, нито ние нея… За терористичната дейност получихме окръжно, че всеки окръг трябва да има от 3 до 6 души терористи. Тяхната дейност трябваше да се състои в пречистване на нашите среди от провокатори и избиване на по-видните личности от средите на управляващите. С тая работа беше натоварен Жорж, завеждащият въоръжението. Аз зная само, че търсеше терористи и поиска суми за издръжката на трима. Жорж ще каже какво е свършил. Минноподривното дело имаше цел да се разрушат мостове и сгради. Но аз не съм уреждала канали за оръжие и взривове. Жорж го правеше… Ние получавахме нареждания от Военния отдел на ЦК да започнем системен терор в дните, когато се разплиташе нашата организация. А от партийния отдел ни пращаха окръжни да не предизвикваме противника, тихо, внимателно да организираме работниците. От една страна – терор, от друга – внимателност. Имаше явен конфликт в ЦК.“
„Имах месечен бюджет. За Пловдивска област – по 3 хиляди лева за 4 души от областния щаб, 2 хил. куриерски, 3 хил. квартирни и 10 хил. непредвидени. За Пловдивски окръг – 9 хил. за щаба плюс куриерските и квартирните. За Стара Загора и Хасковско – пак така.“
„За организационни тройки се даваха по 1000 лв. на човек. Хасково имаше 4 тройки – 12 000 лв. Стара Загора – 4 тройки, пак 12 000 лв. Тези суми редовно ни се даваха и когато имаше извънредна работа, искахме допълнително пари.“
Можете да поръчате книгата ТУК.
