Книги

Ново фентъзи на хоризонта: „Тронът на Базилиск“ на Грег Кийс

„Тронът на Базилиск“ на Грег Кийс е най-новото фентъзи, което излезе на български език с логото на издателство „Ерове“.

Векове наред тези на Трона на Базилиск са управлявали всеки континент, брутално поробвайки човешката раса. Сега, след безкрайни войни, трите човешки империи Офион, Велеса и Моджал са отблъснали демоничните дреху обратно в родината им и са се обединили за една последна, епична битка, за да ги победят завинаги. Предишните им опити са били неуспешни и
дяволските оръжия и тъмната магия на дреху винаги са триумфирали. Базилиск остава незавладян.

Начело на своята търговска флота, в името на хората Аластор Невелон и неговият син Креспин отплават към врага – този път със свои собствени тайни оръжия. Дреху не са единствените, които използват измама или се поддават на амбицията. Аластор е принуден да изпрати дъщеря си Крисанта в столицата Офион Магне като „жест“ на лоялност. Сигурен в предателството в самата империя, на която служи, Аластор го прави, без да се съпротивлява. В края на краищата, който контролира Базилиск, контролира света.

Крисанта трябва да използва изключителния си интелект, за да открие какви заговори и тайни се крият в сърцето на Офион. Едно опасно място, където придворният етикет прикрива убийствени намерения.

Докато нациите се сблъскват и избухва война, истинският ключ към победата над дреху може да се крие в отдалечен планински замък в ръцете на разбойник, известен като Хрътката, и Амолита, младата робиня на магьосник, по-древен от всяка нация и чиято истинска лоялност е неизвестна.

По-долу четете откъс от книгата.

Тронът на Базилиск

Битката при Експири
988 Е.Н.

– Удар! – извика капитан Салемон, когато половината от носа им се пръсна в облак от дървени парчета. Моряците започнаха да крещят, когато ги пронизаха трески. Пред погледа на Аластор приятелят му Даниел покри очите си с две ръце и се препъна, докато кръвта изтичаше през пръстите му.
„Ларос“ се разлюля при втория удар, който беше толкова разтърсващ, че Аластор едва не загуби захвата си върху такелажа. Избухнаха пламъци, които плъзнаха по палубата като течност.
– Христос от Офион! – изкрещя Джакс. Аластор видя своя навигатор, който висеше на една ръка на шест метра над палубата. Той се протегна и хвана Джакс за ризата му, като го придърпа по-близо, за да го сграбчи с две ръце.
– Капитане, ако обърнем, няма да влезем в боя – сопна се капитан-лейтенант Ла Трейл. – Заповедите…
– Ние сме на сто и осемдесет метра от външната граница на обсега си – отвърна Салемон. – Ще станем храна на рибите доста преди да преминем това разстояние.
Дори Аластор, колкото и нов да беше, можеше да види истината в думите му. Всеки кораб във флота им беше ударен и няколко потъваха, докато тези на дреху бяха непокътнати в далечината. Каквито и демонични оръжия да използваха, имаха доста по-голям обсег от квиланите с копия, с които беше въоръжен „Ларос“. Флотата беше разкъсана на парчета, а все още дори не бяха стреляли.
– Те са демони – каза Джак.
– Хайде – отвърна Аластор, – трябва да вдигнем платната.
Движеха се срещу вятъра, затова бяха свалили платната и гребците се бяха включили в действие. Корабът обръщаше, но много бавно.
– О, merde ! – възкликна Джакс. – Капитанът ни е оставил настрани.
Грот-мачтата избухна в пламъци и това, което беше останало от нея, се подпали като факла. Корабът се заклати, докато левият борд беше обстрелван многократно от невидимите оръдия на дреху. Ла Трейл се изви в кръста и продължи да се върти, докато тялото му се разкъса и същевременно се подпали.
– Свършени сме – каза Джакс. Той изстена и Аластор видя, че от гърдите му стърчи прът от мачтата, дълъг колкото ръката му.
Докато корабът потъваше, Аластор се вкопчи в такелажа . Когато се наклони настрани, той го пусна и скочи в морето. Пламъците на дреху бягаха по повърхността на водата. Той плуваше яростно, докато огънят се носеше към него. Чувстваше се все по-тежък с всяко замахване, защото вълнените дрехи, които го бяха топлили по време на студения им път към тази битка, се бяха превърнали в мокра тежест, която го теглеше надолу. Дъхът стържеше в гърдите му. Ръцете и краката му престанаха да горят от усилията и започнаха да изтръпват от студената вода.
Главата на Аластор потъна под повърхността и солта прогори носа му. Ако не бяха многото часове в детството му, прекарани в плуване, вече щеше да е потънал в сивите дълбини. Това обаче не бяха топлите, слънчеви води на Коста де Сукре. Беше избягал от огъня, но въпреки това знаеше, че не му остава много време живот.
Забеляза някакви плаващи останки и се насочи към тях, хвана ги с вече безчувствените си пръсти и обви ръце около тях. Не бяха масивни, всъщност бяха недостатъчни, за да се измъкне напълно от водата, но го задържаха на повърхността. Почина си за момент със затворени очи, пое си дъх и после ги отвори отново, за да се огледа.

***

В далечината изглеждаше, че цялата флота гори. Четирийсет и пет военни кораба бяха превърнати в скрап за по-малко от час. Противно на всички очаквания, няколко бяха успели да се приближат достатъчно, преди да бъдат повалени от вражеските оръжия, но доколкото можеше да види, нито един от корабите на дреху не беше повреден. Не беше изненадан. Те нямаха мачти и бяха бронирани с метал.
Флотът на Офион нямаше шанс срещу тях в открито море. Пламъците на вълните трептяха и угасваха, докато не останаха само призрачни сини пари. Беше необичайно красиво, а след това и те изчезнаха, като оставиха след себе си само балончета в цвят на желязо.
Друг оцелял заплува към него.
– Нещо против? – попита мъжът, задъхан, когато се приближи. Имаше лице с лунички и кестенява коса.
– Качвай се – каза Аластор. – Казвам се Аластор Невелон от „Ларос“.
Той помогна на мъжа да се задържи и след това го изчака да събере достатъчно въздух, за да заговори отново.
– Анри Вале – каза най-накрая другият моряк. – Последният оцелял от „Делфи“.
– За мен е удоволствие – отвърна Аластор. – Ако двамата бутаме това нещо, може да успеем да се присъединим към онези отломки там – посочи той.
– О, имаме и подходяща лодка – каза Вале. – Съгласен съм.
Двамата заплуваха, ритаха силно, насочвайки парчето си от отломките, и късметът им се усмихна. Наградата им беше част от мачта, върху която имаше въже. Имаха чувството, че са минали часове, преди да успеят да направят сал, с който да се измъкнат от водата, а облачното небе не им помагаше много при определяне на времето. Щом стигнаха отвъд измиващото живота море, двамата седнаха мълчаливо и потриха подутите си ръце. Аластор беше изтръгнал три от ноктите си, но все още не усещаше пръстите си заради студа.
– Откъде си, Невелон? – попита Вале след известно време.
– Месембрия – отвърна той. – Място, наречено Порт Белшип.
Вале кимна.
– На Коста де Сукре. Хубаво малко място.
– А ти?
– Офион Магне – каза мъжът. – От града, но не от хубавата част.
Замълчаха. Можеха да видят други оцелели и да чуят още повече. Аластор бавно обърна глава и огледа хоризонта във всички посоки. Корабите на дреху се виждаха сред руините в центъра на флотата, но все още никой не се насочваше към тях.
На запад нямаше хоризонт, само странна сивота, като стена от облаци.
– Това е, нали?
– Експири – потвърди Вале.
– Нямахме шанс – въздъхна Аластор. – Каква лудост подтикна адмирала към това?
– Не това беше планът – каза Вале. – Сигурно го знаеш. Планът беше да се промъкнем на тяхното пристанище на Агат и да започнем атаката от там. Числеността ни щеше да е двойна на тяхната, плюс предимството от изненадата. Ето защо се отклонихме толкова много – толкова близо до края на света, – за да не ни забележат, преди да пристигнем. Но дреху разбраха за срещата ни тук, с гръб към Експири. Не ни оставиха друг избор, освен да се бием.
– Не знам нищо от това – каза Аластор.
– Само офицерите знаеха – отговори Вале.
– Вие сте офицер? – Аластор го гледаше изненадано. Не беше облечен с палто, нито имаше шапка. – Сър – добави той.
– Вече има ли значение? – каза Вале. – Трябва да бъда капитан на малкия ни кораб, докато все още съществува ли? Успокой се, Невелон. – Те замълчаха за известно време, след което Вале проговори: – Разкажи ми за Порт Белшип. Там ли си израснал?
Аластор кимна.
– Семейството ми има захарна плантация.
– Наистина ли? И ти си избрал да се присъединиш към пехотинците, вместо да останеш вкъщи и да пиеш ром?
– Предположих, че ще видя някакъв свят. Ще служа на императора си. Може би после да търгувам на корабите. – Той погледна към Експири. Вече беше убеден.
Течението ги носеше натам.
Вале кимна.
– Да – отвърна той, като потвърди очевидното. Не звучеше изплашен или дори притеснен. Само изморен. – Не съм бил по-близо.
– Казват, че разсича света на две.
– Простира се от Далечния север до Далечния юг, дотолкова знаем поне, че е истина – обясни Вале, – но дали другата половина от света се намира отвъд нея, кой може да каже? – Той кимна към сивата стена от мъгла, която се разстилаше, докъдето им стига погледът. – Никой, който е преминал, не се е връщал. Може и да е краят на света. Може и да е стена между нас и ада.
– Опасявам се, че ще разберем – каза Аластор, въпреки че се чувстваше твърде изтощен, за да се прояви ужасът на лицето му.
Вале погледна към корабите на дреху.
Два се насочваха в тяхната посока.
– Знаем каква е алтернативата – каза Вале. – Ако не ни убият, дреху ще ни поробят.
Напред, откъм Експири, Аластор чу един-единствен нечестив писък, последван бързо от друг, а после още един, докато не станаха цял хор.
– Това не звучи обещаващо.
Стената от мъгла, надвиснала над тях, изпълваше погледа им, така че беше невъзможно да кажеш колко далеч или колко близо е всъщност. По-близо имаше четирима моряци на друг импровизиран сал. Мъглата ги погълна и той очакваше да чуе писъците им, но не излезе и звук. Миг по-късно му се стори, че е чул нещо, но явно беше въображението му. Небето ставаше по-мрачно и приближаващите кораби на дреху се превърнаха в сенки в далечината.
Чуха се още отчаяни писъци и после други звуци – дълбоки, насечени щракания и странни ридания, ту по-силни, ту по-тихи и от високо пронизителни до толкова ниски тонове, че той по-скоро ги усещаше, отколкото ги чуваше. И слабо шумене, като променлив вятър, но и като далечен шепот на непознат език.
Спускаше се пълен мрак и той си мислеше, че вижда бледи, променящи се цветове в тъмнината.
– Кога ще се случи? – попита Аластор.
– Вероятно вече сме вътре – отвърна Вале.
– Не ми се струва по-различно. – Но докато го казваше, той започна да усеща как кожата му настръхва и сърцето му забива по-бързо. Имаше чувството, че нещо осветяваше едната му страна – тази, насочена към Експири. Светлина, която очите му не можеха да възприемат.
Имаше друг странен звук – смилащ, объркващ.
– По дяволите! – извика изведнъж Вале. – Зад нас.
Аластор се обърна. Той видя светлините и очертанията на кораб. Кораб на дреху. Ужасният звук идваше от тях. Някакъв фенер се насочи в тяхната посока и лъчът му падна върху импровизирания им сал. Вражеският кораб започна да обръща и се насочи право към тях.
На тази светлина Аластор можеше да види Експири на не повече от девет метра.
– Можем да плуваме – каза той, – да не се предаваме.
– Един роб може да избяга – каза Вале. – Може да избяга и да се върне в дома си, където да пие ром вечерта. – Той кимна към стената от мъгла. – От това няма връщане.
Аластор кимна. Вече ги виждаше да се движат на кораба. Нечовеци. По-едри и с по-широки рамене. Имаха по четири крайника като хората, но бяха дълги и вретеновидни. Приличаха му повече на паяци, отколкото на хора.
– Един роб може да избяга – съгласи се Аластор.

Книга 1
Цената на захарта

Глава 1
Амолита
1009 Е.Н.

Амолита се погледна в огледалото за първи път, когато беше на шестнайсет.
Тя повърна.
Амолита беше робиня. Тя не помнеше как майка ѝ я е продала, но Вюлх я беше уверил, че точно така се е случило.
– Едно сребърно кюлче и огърлица от стъклени камъни – осведоми я той. – Толкова струваш.
Разбира се, това стана, след като той започна да говори с нея.
Най-ранните ѝ спомени бяха как се скита из сияещите, слабо осветени коридори на замъка му; как стои сама на каменните балкони и пътува с поглед по заснежените върхове, които сигурно държат небето. По почти отвесната скална стена, върху която беше построен замъкът, до мистериозната зелена долина далече долу. Тя оставяше парчета храна на балкона за птиците и с течение на времето някои дори ядяха от пръстите ѝ. Тя си представяше, че са нейни приятели, и им даде имена.
Всеки ден една жена идваше, за да я нахрани, да ѝ чете и като порасна – да я научи да чете, но Амолита така и не узна името ѝ. Те не успяха да създадат някаква връзка помежду си. Жената вършеше работата си и почти не отронваше дума, ако не е написана в книгата. Щом Амолита се научи да чете задоволително, жената ѝ показа библиотеката и повече никога не се появи отново.
Нова жена ѝ носеше храната и не говореше изобщо. Никой от другите слуги не разговаряше с нея и тя разбра, че някои дори са неми.
Тя четеше и се взираше през балконите, преминаваше през света си почти като призрак. Въпреки че знаеше, че има господар, чието име е Вюлх, тя никога не го бе виждала.
Докато един ден това не се случи.

***

На стената в стаята ѝ беше окачен календар – кръгло, механично нещо от месинг и кристал, което отброяваше дните от живота ѝ. След като го разучи, тя разбра, че в даден момент е била на шест години и седемдесет и пет дни. Рядко се допитваше до него, защото всеки ден беше като предишния и броят им едва ли имаше значение.
Една сутрин календарът, докато тиктакаше по обичайния си начин, изведнъж издаде един-единствен красив тон. Тя вече беше будна и се загледа с удивление в устройството. Това беше нещо различно; нещо, което не се беше случвало досега. Изпълни я с неочаквано чувство на надежда и очакване.
Тя беше точно на шестнайсет години.
Преди да успее да стане и да се облече, една дребна, прегърбена жена, която не беше виждала до момента, влезе в стаята с черна копринена рокля в ръце.
– Ще облечеш това – каза жената.
Роклята имаше необичайно закопчаване, но жената ѝ помогна да я сложи. Дотогава дрехите на Амолита бяха обикновени и тя просто ги обличаше през главата, затова и не разбираше много от дрехи, но тази рокля изглеждаше твърде голяма за нея. Събираше се на пода и падаше от раменете ѝ. Тя се губеше в нея.
Тогава жената я поведе през замъка по коридори, които никога не беше виждала, до една стая с маса, достатъчно голяма да побере две дузини хора, но на която имаше само две чинии. Пред една от тях седеше Вюлх.
Тя беше малко изненадана от това колко млад изглеждаше. Знаеше, че е магьосник, и от книгите си беше разбрала, че отнема години да овладееш това изкуство. Беше дочула разговори между слугите и от думите им беше останала с впечатлението, че той наистина трябва да е много стар, но в тъмната му коса и брада нямаше никакви бели косми, а лицето му беше красиво и младо.
И все пак на нея не ѝ харесваше да го гледа. Имаше нещо в него, което я смущаваше.
Жената я поведе към мястото ѝ, което също като роклята изглеждаше твърде голямо.
– Амолита – каза той разсеяно. В началото тя не беше сигурна, че говори на нея, но после я погледна право в лицето. Макар чертите му да бяха спокойни, почти искрени, очите му бяха причудливи, сякаш гледаше отвъд или може би вътре в нея.
Жената донесе и на двамата по една чаша с нещо червено.
– Аз те кръстих така – каза Вюлх, докато отпиваше от червената течност, – Амолита.
Несигурна какво да направи, тя взе чашата си и отпи от съдържанието ѝ. Беше странно и силно, като плодов сок, но с нещо развалено в него.
Когато тя не отговори, той изви пръст към нея.
– Можеш да говориш – каза той.
– Не знаех, че вие сте ме кръстили – отвърна тя.
– Имаше друго име, преди да те купя – каза той. – Не помня какво беше. – Вюлх се усмихна. – Няма голямо значение, нали?
– Предполагам, че не, господарю – отговори Амолита.
Отпи още една глътка от червеното нещо.
– Това се нарича „вино“ – каза ѝ той. – „Вин“ на езика на Офион. „Наваш“ на моджали. Има други имена. Прави се от грозде.
– С магия ли се прави? – попита тя.
– Да – отвърна той, – има някакъв вид алхимия в това.
Тя отпи отново колебливо. Все още не ѝ допадаше вкусът.
– Споменах Офион и Моджал – продължи той. – Знаеш ли за какво говоря?
– Офион е империя – отговори тя. – Столицата се казва Офион Магне. Говорят, че бог с това име е умрял и е погребан там. Имат император и съвет с учени. Известни са със своите платове…
– И Моджал?
– Друга империя, на югоизток от Офион. И нейната столица е със същото име и със същата история, че древен бог почива там. Императорът им е известен като Кхо…
– Много добре – прекъсна я той. – Чела си книгите, които ти давах.
– Да, господарю.
Той кимна одобрително.
– Амолита, разбираш ли какво е да си роб?
– Означава, че съм ваша собственост – отговори тя.
– Точно така – каза Вюлх. – Като това вино и чашата, в която е налято. Ако искам да я хвърля в стената и да я разбия на парчета, това зависи от мен. Чашата и виното нямат право на мнение по въпроса.
– Разбирам, господарю.
Той допи остатъка от виното си на една глътка и после изви ръка назад, за да го хвърли в стената, но тогава се усмихна и остави чашата обратно на масата. Жената дойде, за да я напълни от една кристална кана.
– Чудила ли си се някога защо си тук?
Беше, но не му го каза. Тя поклати глава и отпи още малко от виното.
– Тук си – започна той, – както всеки друг роб, защото има една или повече задачи, които да изискам от теб.
– Разбирам, господарю – каза тя, – но аз не знам какви са.
– Допий си виното и ще ти покажа – отвърна той.
Той я гледаше мълчаливо, докато тя пиеше. С времето ѝ стана по-лесно. Топлина се разстели по нея и притеснението ѝ започна да изчезва.
Има магия в това, помисли си тя.
Искаше ѝ се той да говори повече. Харесваше ѝ да ѝ говорят.
– Чела съм и за Велеса – подкани тя. – Там се намираме, нали?
– Кой ти каза това? – попита той с леко рязък тон.
– Никой – отговори тя, – но книгите ви са предимно на велесански и слугите ви го говорят, а и тази нация е известна с високите си планини.
– Сигурна ли си, че не го е споменал някой от слугите ми?
– Сигурна съм, господарю.
– Е, грешиш – отвърна той. – Не се намираме там.
Той се отпусна в стола си, но леко намръщеното изражение остана на лицето му. Посочи към чашата ѝ в знак да я допие. Когато приключи, той направи жест към жената, която напусна стаята, и после той се изправи.
– Ела, Амолита – каза той.
Тя го последва, но се чувстваше малко мудна и непохватна. Леко ѝ се виеше свят. Той я поведе през една врата в стая, която беше почти изцяло обзаведена в червено, и я накара да седне на едно голямо легло. После коленичи пред нея и хвана ръцете ѝ. Това толкова изненада Амолита, че тя инстинктивно се дръпна – почти никой никога не я беше докосвал, тя също не го беше правила. Не ѝ харесваше. Пръстите му бяха топли, дори горещи, но бяха нежни и затова тя се опита да диша бавно и да го изтърпи, докато не приключи.
Той сложи длани на слепоочията си.
– Затвори очите си – каза той. – Погледни. Виж я.
Тя не знаеше какво има предвид, но затвори очи. В началото не виждаше нищо освен мрак, задната страна на клепачите си, но постепенно нещо се появи – мъгла, светлина.
Светлината се превърна в лице, лице на жена. Тя имаше тъмни очи и бледа кожа, а косата ѝ беше черна като дим. Тя трепереше, сякаш хиляди насекоми пълзяха по кожата ѝ и под нея.
– Ето – каза той, – отвори очи.
Тя го направи и се взря в лицето му.
– Орра – промърмори той. Очите му се промениха. Изглеждаха по-живи и пълни с емоция, която едва сдържаше. Докато тя се взираше в него, той започна да ридае.
– Трябва да кажеш, че ме обичаш – каза той.
– Аз-аз… обичам те – заекна тя. Внезапно се почувства по-изплашена от всякога. После той притисна устните си в нейните. Тя усети прилив на клаустрофобия, сякаш не можеше да движи крайниците си, и се опита да го отблъсне. Тялото ѝ сякаш беше… по-голямо. По-различно. Някак не нейното.
– Трябва да кажеш, че си щастлива – каза той. – Трябва.
Той започна да я докосва, да я докосва навсякъде. Пръстите му все още бяха нежни, но тя искаше да извика, да избяга.
– Толкова дълго чаках, Орра – прошепна в ухото ѝ той. – Толкова време те нямаше, но аз те пазех и пазех… – Той притисна устни в нейните отново, този път по-грубо, а после по врата и гърдите ѝ. Притисна я отново на леглото, докато вдигаше роклята ѝ.

***

Когато всичко приключи, тя все още не разбираше какво се бе случило, но я болеше и ѝ беше зле. Тя плачеше, но той продължи да ѝ говори, да я кара да му повтаря, че го обича и че е щастлива. Почти сякаш я молеше, и затова тя го направи през риданията си.
– Не разбираш, нали?
– Не.
– Отиди там – посочи той. – Обърни огледалото.
Тя го направи, щастлива да се махне от леглото, да се махне от него. Той беше посочил една дървена рамка, окачена на кукичка. Тя беше чела за огледалата и беше виждала слаби очертания на отражението си във водата в умивалниците и в полирания мрамор в някои от коридорите, но никога не беше виждала истинско огледало. Обърна рамката.
Амолита имаше млечна коса и малко, тясно лице. Мислеше си, че може би очите ѝ бяха бледосини или дори бели, но това, което видя в огледалото, беше жена с черна коса. Роклята не ѝ беше широка, изпълваше я с извивките на зрялата жена, която се беше грижила за нея. Когато Амолита премести ръката си, тъмнокожата жена в огледалото направи същото.
И тогава тя повърна.
Вюлх ѝ се смееше от леглото.
Когато приключи, трепереща, тя погледна обратно към огледалото и жената беше изчезнала, като на нейно място се беше появило шестнайсетгодишното момиче в рокля, която му е твърде голяма.
Искам да умра, помисли си тя.
И това нямаше да е последният път, в който го пожелава.

***

Тя не знаеше как се нарича това, което ѝ се беше случило, и нямаше кой да ѝ каже. Книгите в библиотеката съдържаха обширна информация по много въпроси, но нищо относно какво беше това и защо го беше вкарал в нея.
Календарът в стаята ѝ отброяваше дните и рождените ѝ дни – седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет, двайсет – и всичко започна да става поносимо. Тя ставаше по-добра и по-добра в това да казва нещата, които той иска да каже, и с тона, с който той искаше да го направи. Научи се как всичко да приключва по-бързо.
С времето той спря да ѝ дава каквито и да е инструкции, но започна да я гледа, все едно е единственото нещо, което има значение на този свят. Той ѝ повтаряше отново и отново колко я обича, но тя не знаеше наистина какво означава това. Накрая тя намери книга, в която бяха описани видовете любов. Един от тях – ерос, – изглежда, съдържаше нещата, които той правеше на тялото ѝ с неговото. Друг вид любов – прагма – обясняваше начина, по който се държеше, след като приключат с това.
Именно в тези моменти той ѝ говореше за неща, които с Орра бяха споделили преди много години – държавите, които бяха посетили, и места, на които отново иска да я заведе. Тя осъзна, че в ума на Вюлх тя беше двама напълно различни души – Амолита и Орра. Понякога се страхуваше, че същото разделение се случва и в собственото ѝ съзнание.
Като Амолита тя не можеше да понася докосването му. Беше по-лесно да се преструва на Орра, когато я водеше в леглото.
Освен за едно.
Орра – която и да беше тя – явно го е обичала, както я обичаше той. Амолита може и да имаше съвсем бегла представа какво е любовта, но знаеше, че не обича Вюлх. Всъщност тя дори не беше привързана към него, както го описваха в книгите, без значение колко смущаващо искрени бяха обещанията му за преданост към нея.
Имаше и друга промяна, от която тя се възползваше пълноценно. Всяка вечер тя беше Орра и спеше в покоите му, но през деня – като Амолита – можеше да ходи, където поиска в привидно безкрайния замък.
Освен стая и трапезария в покоите на Вюлх имаше кухня с балкон, който гледаше към планините. До нея се намираха сауна и баня, облицовани с тюркоаз и полиран червен корал, на които бяха изобразени делфини и морски змии. Това, което най-много я впечатляваше обаче, беше извитата стълба, която водеше нагоре. Когато се качи по нея, тя откри библиотеката на Вюлх, която беше много по-интересна от нейната собствена.
Имаше томове за алхимия и чудотворство, за отрови и киселини, за класификацията на Вселената и човешкото тяло, както и за атомите, които живеят в живата кръв. Много от книгите се отнасяха за времето и природата му, за света с неговите планини, реки и морета. Имаше томове, написани на езици, които тя не можеше да разчете, но чиито илюстрации подсказваха, че може да са книги със заклинания.
Първия път, когато Вюлх я завари в библиотеката, тя си помисли, че ще я накаже, но той сякаш не я забеляза. Също както някога, когато се бе чувствала като призрак, сега отново се беше превърнала в такъв, но за него. Когато беше Амолита, той почти не я забелязваше.
Един ден, малко след двайсетия си рожден ден, тя реши да види колко невидима е всъщност, да разбере дали може да намери изхода на имението и просто да си тръгне.
Ако имаше изход, тя така и не го намери.
Затова продължи да се образова сама. Опита се да разбере значенията на загадъчните символи в книгите със заклинания. Потърси някакво обяснение как Вюлх я превръща в Орра, но не намери нищо, освен че трансформацията беше една от най-трудните и опасни магии.

***

Отне ѝ две години да намери книгата – това, което търсеше, без да знае какво точно търси. По това време вече сама се беше научила на два от неясните езици, на които бяха написани много от текстовете. Беше трактат за синапсите – местата, където силите на света се пресичат или събират. Най-мощните сили бяха естествени, но можеха също да бъдат създадени.
Скоро след първата си вечер с нея Вюлх я заведе да види леговището, където създаваше най-силните си магии. Тя беше сигурна, че това беше такава място.
От книгата тя научи за друг вид връзка – такава, която чародеят извършваше за себе си. Беше нещо, наречено „сърце“ или „ядро“, и представляваше ключ, който се използва, за да отключиш други сили в света, посредник между воля и практика.
Това сърце беше също и слабост, когато бъде създадено, защото магьосникът не може да оцелее без него.
Само ако можеше да намери сърцето на Вюлх…
В началото едва се осмеляваше да мисли за това. Книгата не описваше как изглежда такова нещо, но няколко седмици след като прочете книгата, тя започна да търси. Предпазливо.
Леговището на Вюлх беше над библиотеката. Обширно пространство, издълбано в камъка на самата планина, но с една страна, отворена към вятъра. Подът беше вдлъбнат и толкова гладък, че тя почти се подхлъзна, когато стъпи там за първи път. Освен входа към стълбището там имаше две допълнителни врати – едната голяма, а другата с размерите на останалите в замъка. И двете винаги бяха заключени.
Понякога тя го наблюдаваше, докато работи. Никога не правеше едно и също два пъти. Понякога той беше обгърнат в облак от тъмни изпарения и пееше на гърлен език. Друг път пиеше отвари, пишеше символи на пода или във въздуха с горяща пръчка. Понякога не правеше нищо, а само заставаше в средата на стаята и стоеше мълчаливо.
Каквото и да беше поведението му, косъмчетата на врата ѝ настръхваха и тя усещаше странни вкусове в гърлото си. Светлината и цветовете ставаха странни и в главата ѝ звучеше слаб шум. Плашеше я, но същевременно беше странно привлечена от него.
Тя започна и да вижда какво му причиняваше това. Как всеки път след това той беше и повече, и по-малко себе си, отколкото преди да започне. Понякога лежеше в транс – нито буден, нито заспал – и потрепваше на неща, които тя не виждаше. Когато това се случваше обаче, Кос – капитанът на гарваните му – винаги беше наблизо, заедно с още четирима или петима от стражите. Гарваните бяха облечени в карирани костюми в червено, тъмнокафяво и черно и въоръжени с меч и кама.
Те не бяха роби. Плащаше им в злато.
Понякога вратата към стълбището беше заключена. В много от случаите, когато беше изтощен, тя не можеше да види какво е правил. В тези дни самите основи на планината се тресяха, сякаш гръмотевица бушуваше вътре в тях. В началото това я притесняваше, но накрая го прие за нормално.
– Защо го правиш? – попита го тя една вечер, докато беше с облика на Орра. Беше пила повече вино от обичайното и беше разговорлива.
– Защото мога – отговори той. За момент тя не беше сигурна дали той разбра въпроса, но после той се завъртя на една страна и я погледна в очите: – Принцове молят за услугите ми – каза той. – Императори хвърлят злато в краката ми и въпреки това не коленича пред никого.
– А Криптархия? – попита тя.
Нетърпение се появи на лицето му.
– Какво знаеш ти за Криптархия? – попита той.
– Това е нещо като гилдия – отговори тя. – Гилдия на магьосниците.
– Тази крякаща група кокошки – въздъхна той. – Съобразявам се с техните правила, когато ми е удобно, но отдавна съм над тях. Аз съм самостоятелен. Криптарите – политици, библиотекари и техните кучки, които смъркат стрига. Едва ли можем да наречем това, което практикуват, магьосничество. Има много малко от моя вид, Орра. Аз съм един от последните.
– Но има и други?
– Неколцина – отговори той. – Никой от тях не е толкова могъщ, колкото мен. И сега не трябва да говорим повече за това.
Тя познаваше настроенията му и затова не го притисна повече. Няколко месеца нещата продължиха постарому.
Тогава календарът отброи нейния двайсет и първи рожден ден.

Можете да откриете книгата ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *