Страстта и омразата горят еднакво силно в историческия романс „Благородството задължава“ от българската муза Ангелина Ангелова
Обичаната писателка и книжен блогър поднася майсторска литературна наслада за почитателите на романите в духа на поредицата „Бриджъртън“
В страстен танц от изкуство, история и романтика ни понася новият роман „Благородството задължава“ от талантливата българска писателка, книжна блогърка и авторка на исторически романси Ангелина Ангелова („Сърцето помни“, „Любовта на музата“).
От Ню Йорк в средата на XIX век, до аристократична Англия и чувствена Франция „Благородството задължава“ разказва пищна, мащабна и завладяваща история, която поднася изтънчен и стилен литературен ордьовър на влюбените в историческите драми в стил хитовата поредица „Бриджъртън“.
Вадете ветрилата, защото към вас се е запътил пламенен ураган с невероятен размах!
На въпроса какво може да търси в Америка английски благородник, изправил се пред банкрут, може да има само един отговор. Богата съпруга. Дори това да значи, че той трябва да се срещне с безвкусицата на новия континент и неговите липсващи маниери, изтънченост и класа. Да обикаля от семейство на семейство, провеждайки безсмислени разговори с посредствени млади дами, чиито бащи обаче предлагат солидни зестри.
Това е целта на виконт Габриел Бърн, който пристига в Ню Йорк, за да се запознае с новата госпожа Бърн, да я отведе обратно в Лондон и да овладее прииждащата финансова катастрофа. Или поне това е целта му, докато не се изправя лице в лице с Исабела Луис.
Огнена стихия с очи, черни като нощта, коса като разтопен карамел и височина, идеална за целувка, Исабела прокарва огнена линия право до сърцето на Габриел и го пленява на секундата, изкарвайки го от пътя на здравия разум. Защото никой рационален благородник в неговото положение не би предложил брак на жена, чието семейство се оказва на ръба на фалита.
„Благородството задължава“ Габриел да се ожени за Исабела, която далеч не е еталонът за покорна и хрисима съпруга и веднъж научила плана му да забогатее чрез брака, събира багажа си и заминава за Франция.
Три години след женитбата им двамата са почти непознати с ужасна непоносимост един към друг. Но пред виконт Бърн се отваря нова възможност да върне богатството на семейството си и за тази цел с Исабела ще трябва да успешно да изиграят ролята на млада влюбена двойка.
Но може ли страстта да бъде само театър? Възможно ли е да простиш на някого, който е разпилял сърцето ти на безброй счупени парченца? И може ли разумът да се противопостави на онази любов, която идва като гръм и не оставя капчица съмнение, че те е покосила?
С богат литературен изказ и смайващи детайли, които изграждат жив и автентичен образ на света на висшето общество от XIX век, „Благородството задължава“ от Ангелина Ангелова е великолепен и пълнокръвен роман, достоен да се нареди сред емблематичните творби за жанра в световен мащаб.
А обяснението в любов на Габриел Бърн може да сложи виконт Антъни Бриджъртън в малкия си джоб!
За омразата, страстта и пожара помежду им ще си говорим на живо с авторката по време на тазгодишната Алея на книгата – Варна! На 3 август от 19:00 ч. на откритата литературна сцена в рамките на фестивала Ангелина Ангелова ще потопи почитателите на вълнуващите романтични истории в света на своите многопластови и завладяващи персонажи.
Из „Благородството задължава“ на Ангелина Ангелова
Първа глава
Май 1858 г., Ню Йорк
– Невероятно, милорд! Може ли да кажете още нещо? Каквото и да е! Акцентът ви е удивителен! – Елизабет Братфорд беше увиснала като пале на ръката на Габриел и го гледаше с огромни очи, изпълнени с обожание. Той с мъка устоя на желанието да откъсне момичето от себе си и да отстъпи няколко крачки назад.
Дискретното проучване на Уилбърт беше открило, че семейство Братфорд бяха многократно по-богати, отколкото беше открил първоначално. Но щом пристъпи прага на огромната им къща, Габриел се убеди, че парите не можеха да купят добър вкус. Личеше си, че са новобогаташи. Домът им бе изцяло белязан от напъните им да покажат колко са влиятелни. Всяка стая преливаше от кадифе, злато и мрамор. Можеше да си представи как Братфордови бяха видели плановете на клетия архитект, когото бяха наели, и бяха отсекли – Само толкова? Не, още, още, ооооооще!!!!
Домакинята вървеше наперено напред, следвана от двете си по-малки дъщери. А Елизабет, най-голямата, ситнеше до виконта, вкопчена в ръката му. Жените говореха една през друга, надпреварваха се за вниманието му и сякаш не знаеха мярка. Не се впечатляваха изобщо, че го виждат за първи път и никой не ги е представил един на друг.
Когато прекосиха коридора и стигнаха до приемния салон, всички сетива на Габриел молеха за пощада. За първи път си даде сметка колко много стил и сдържаност бе проявила майка му, когато бе мебелирала фамилния им дом. В семейното му имение също имаше копринени тапети, но те бяха в светли цветове с едва прозирни златни нишки, докато у Братфордови по всяка стена имаше огромни златни орнаменти, които на всичкото отгоре бяха и релефни. Мама Братфорд, както госпожа Братфорд беше настояла да я нарича Габриел, дори го подкани да ги погали. Покъртително! Ако Малкълм или Хенри чуеха за това, щяха да го подиграват, докато е жив.
– От Флорънс са! – избумтя неочаквано ентусиазирано жената, която държеше всеки един гост да научи колко пари бяха пръснати за този дом.
– Извинете, откъде? – позволи си да попита Габриел с надеждата, че ще му се размине галенето на тапети.
– Флорънс, Ваше Величество! В Италия!
– „Милорд“ е достатъчно, госпожо. „Ваше Величество“ се използва само за короновани лица.
– Но вие нали сте аристократ? Нямате ли си и вие корона? – възкликна Елизабет.
– Мис Братфорд, не всеки благородник носи корона. Това се отнася само за херцозите и за маркизите. И техните корони са много по-малки от тази на Нейно Величество и се използват само при сватби.
– О – разочарованието се плъзна по лицето ù и чертите ù увиснаха застрашително надолу. – А аз се надявах, че ще дойдете у дома с корона!
– Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, госпожице – зъбите му щяха да се протъркат от стискане. Ако и останалите девойки бяха толкова интелигентни, до края на посещението си в Америка Габриел сигурно ще развие язва от преглъщане на възкиселите си реакции.
– Е, няма нищо, просто ми говорете. Този ваш акцент е очарователен! Мисля, че вече съм малко влюбена във вас.
– Елизабет! – сгълча я майка ù, но после смигна свойски на Габриел. Той се направи, че не я е видял.
Беше запомнил къде е изходът, и бе на ръба да им обърне гръб и да изчезне в нощта. За съжаление обаче, кредиторите в Англия сигурно вече бяха разпределили мизерния остатък от наследството му и Габриел си наложи да се държи учтиво. Възнамеряваше да убие простотията с възпитание, или поне да опита да я отблъсне. Едва от половин час беше в дома на Братфордови, а вече се притесняваше, че това ниво на безпардонност може да е заразно.
– Е, млади господине, какво знаете за дърводобива? – Братфорд, изглежда, бе решил да изпита Габриел, преди да му позволи да опита вечерята. Вече второ ястие беше отнесено от прислугата, без Габриел дори да е успял да го преполови.
– Опасявам се, че не знам абсолютно нищо, господине. Семейството ми се занимава с отдаване на земя под наем – опита се да отбие разговора Габриел, но очите на домакина му светнаха заинтересовано.
– Добра ли е земята? Имате ли много гори? От колко време сте във владение на имотите?
– От приблизително двеста и петдесет години, господине.
Оглушителната тишина, която настъпи на масата, беше достатъчна да повдигне настроението на Габриел. Той неслучайно бе споменал подобна цифра, разговорите с Уилбърт го бяха научили, че нищо не респектираше един американец повече от историята, с която разполагаха европейците. Господин Братфорд леко се прокашля, след което се загледа в салатата си и глухо отговори:
– Това трябва да са много стари гори, господине.
Габриел се изкуши да му обясни кое е правилното обръщение, което трябва да използва. Отвори уста, но после премисли:
– Така е – кимна му великодушно и опита от салатата.
Абсолютно богохулство!
Кой, кой, за Бога, бе решил, че аспержи, царевица и репички си отиват? Поляти с някакъв неподходящ леко кисел, леко сладък сос. Преглътна с мъка и се опита да се разсее. Може би щеше да е по-добре да продължи разговора си с господин Братфорд на тема дърводобив.
– Татко, не намираш ли акцентът на негово… на сър Бърн за очарователен? – изчурулика Елизабет, която, изглежда, не беше в състояние да прецени кое беше подходящо поведение за официална вечеря.
Макар да се беше подготвил за невежеството на американците, Габриел с мъка сдържаше раздразнението си. Не беше свикнал да търпи толкова безпардонно поведение. Шеговитите подхвърляния, отвратителната храна и неспирните въпроси го изнервяха и той нервно пружинираше с крак под масата. Нямаше търпение вечерята да приключи, за да се сбогува с Братфордови и да не ги види никога повече.
Когато стана време да се прибира, Габриел изпитваше силен повик за повръщане, зараждащо се главоболие и леко съмнение дали не беше направил огромна грешка, когато реши да прекоси океана, за да си потърси съпруга.
Със сигурност това семейство беше изключение, успокояваше се той. В този град имаше някакво подобие на аристокрация и той просто трябваше да получи покана за някакво събитие. Веднъж смесеше ли се с тези хора, той щеше да избере най-богатата наследница и животът най-накрая щеше да се върне в обичайното си русло.
Нямаше как да е иначе.
Можете да откриете книгата ТУК.
