Иван Костов и Свилен Спасов представят „Епохата на революциите“ на 2 октомври
Премиерата на изданието е от 18:30 ч. в Литературен клуб „Перото“
Утвърдената поредица „Власт и отговорност“ на издателство „Сиела“ се завръща с тринадесетото си заглавие – блестящия политически анализ „Епохата на революциите“ от един от най-влиятелните анализатори на нашето време – Фарийд Закария.
На 2 октомври 2025 г. от 18:30 ч. в Литературен клуб „Перото“ изданието ще получи официалната си премиера с участието на министър-председателя на България (1997-2001) Иван Костов и създателя на поредицата „Власт и отговорност“ – Свилен Спасов.
Повече информация за събитието може да откриете тук:
https://www.facebook.com/events/3233142693506886
Американският журналист Фарийд Закария е познат на милиони зрители по света като водещ на програма за международни новини по CNN и главен редактор на Foreign Affairs. Книгата му „Епохата на революциите“ е отличена като една от най-добрите нехудожествени творби за 2024 г. според Wall Street Journal и New York Times.
Първите десетилетия на 21. век може и да ни се струват като най-революционния период от модерната история, изпълнен с популистка ярост, пропаст между идеологиите, войни, икономически и технологични сътресения. Но човечеството и преди е преминавало през подобни кризи и трусове – и е процъфтявало след тях.
В „Епохата на революциите“ Фарийд Закария доказва, че можем да осмислим турбулентното настояще именно през уроците от изминалите революции. С ерудиция и историческа прецизност журналистът изследва големите пренареждания в човешката история, периодите на революционни вълнения, последвани от насилие и често реакцията на контрареволюцията.
В първата си част книгата ни връща назад във времето, за да ни помогне да разберем произхода и последиците на революциите – от тази, която превръща Нидерландия в най-богатата държава в света; през кървавото наследство на Френската революция и главозамайващата скорост и мащаб на Индустриалната революция, която отвежда последователно Великобритания и САЩ до глобална доминация.
Втората част на „Епохата на революциите“ обръща поглед навътре към настоящето и описва подробно революциите, които разтърсват нашето време: ускорената глобализация, дигиталната трансформация, демократичния упадък и последвалия възход на популизма, завръщането на политиката на Великите сили в лицето на Русия и Китай и кризата на идентичността, която все по-често се превръща в бойното поле на политиката на 21. век.
„Епохата на революциите“ отчита сеизмичните последици от Четвъртата индустриална революция, на която сме свидетели в момента, като доказва, че песимизмът за бъдещето е преждевременен.
Съчетавайки задълбочен анализ с разбираем и увлекателен стил, Фарийд Закария преосмисля настоящето ни и посочва, че ако действаме разумно, либералният международен ред може да бъде възроден, а популизмът да бъде изпратен в историята.
Навременно, смело и вдъхновяващо, това четиво е задължително за всеки, който иска да придобие обективен поглед над съвременната политика отвъд крайните полярности.
Из „Епохата на революциите“ от Фарийд Закария
Въведение
Множество революции
Комедийният актьор Робин Уилямс понякога говореше за политика в стендъп представленията си. В началото припомняше на хората произхода на думата. „Политика – казваше той – идва от „поли“, което е латинската дума за „много“, и „тикс“, с което на английски се назовават едни създания кръвопийци – кърлежите1. Винаги пораждаше голям смях. Всъщност, уви, думата идва от старогръцки, от „политес“, което означава гражданин, а тя самата идва от думата „полис“, значеща град или общност. „Политика“ на Аристотел, написана през IV в. пр. Хр., е книга за това как се управляват общностите и се обсъждат всички елементи на политиката, които и до ден днешен звучат познато – природата на властта, видовете политически системи, причините за революциите и т.н. Политиката е едно от малкото човешки начинания, които не са се променили особено през хилядолетията. Външните ѝ форми са се изменили, но същината ѝ е останала една и съща: борбата за власт и какво да се прави с нея. През 64 г. пр. Хр. най-великият оратор на Рим, Цицерон, се кандидатира за длъжността „консул“. Малкият му брат решава да му напише нещо като ръководство как се печелят избори – набор от практични уроци за своя на моменти твърде идеалистично настроен роднина. Някои от предложенията му включват: обещавай всичко на всеки, винаги се появявай публично, обграден от най-ревностните ти привърженици, и напомняй за секс скандалите на твоя съперник. Повече от 2000 години по-късно политическите консултанти вземат тлъсти хонорари, за да дават същите съвети.
Въпреки тези устойчиви елементи през последните векове политиката придобива особена идеологическа форма, която би била чужда на жителите на античния или средновековния свят. Съвременната политика по света се окачествява като състезание между „лявото“ и „дясното“. Простото разграничаване на ляво и дясно традиционно казва много за това за какво се застъпва някой, независимо дали е в Бразилия, Съединените щати, Германия, или в Индия: отляво – по-силна държава с повече икономическо регулиране и преразпределение; отдясно – по-свободен пазар с по-малко държавна намеса. Това разделение между ляво и дясно дълго време господства над политическия облик на света, дава отражение върху изборите, обществените дебати и политиките, като дори предизвиква насилие и революции. Но в наши дни това фундаментално идеологическо разделение се е разпаднало.
Да вземем за пример Доналд Тръмп и кандидатурата му за президент през 2016 г. Тръмп се отклонява от миналото в много отношения – странната му личност, непознаването на обществената политика и пренебрежението му към демократичните норми. Но може би най-същественият смисъл, по който Тръмп се отличава, е идеологическият. В продължение на десетилетия Републиканската партия отстоява набор от идеи, които могат да бъдат описани като „формулата на Рейгън“. Роналд Рейгън става изключително популярен републиканец, като се застъпва за ограничаване на правителството, ниски данъци, намаляване на държавните разходи, силна армия и насърчаване на демокрацията в чужбина. Той също така се кандидатира с платформа, която е социално консервативна – например в подкрепа на забраната на абортите, но често омаловажава тези части от програмата, особено след като встъпва в длъжност. За многобройните си почитатели Рейгън изглежда като лъчезарна, оптимистична личност, която възхвалява свободните пазари, отвореността на Америка към търговията и щедрата имиграционна политика и иска да разпространи демократичния модел на Америка в останалата част на света.
Тръмп се противопоставя на повечето елементи от формулата на Рейгън. Макар че се застъпва за някои от същите политики – ниски данъци и ограничаване на абортите, – той посвещава по-голямата част от времето и енергията си на съвсем различен дневен ред. Едночасовите предизборни речи на Тръмп могат да се сведат до четири реплики: Китайците отнемат фабриките ви. Мексиканците отнемат работните ви места. Мюсюлманите се опитват да ви убият. Аз ще ги победя и ще направя Америка отново велика. Това е послание на национализъм, шовинизъм, протекционизъм и изолационизъм. Тръмп скъсва с много основни елементи на републиканската икономическа ортодоксалност, като обещава никога да не отнема социални придобивки като Social Security и Medicare[1], с което прави рязък завой от доминиралия в продължение на десетилетия републикански финансов консерватизъм. Заклеймява военните намеси на Джордж У. Буш в Афганистан и Ирак и осъжда неговия геополитически проект за изнасяне на демокрация. Всъщност Тръмп се нахвърля върху почти всеки виден републиканец в новата история. Всички живи президенти от партията и почти всички живи кандидати го отхвърлят. Макар и наглед да се прекланя пред мита за Рейгън, Тръмп не би могъл да бъде по-различен – гневна, песимистична фигура, която предупреждава, че Америка е обречена, и обещава завръщане към едно митично минало.
Тръмп не е единственият представител на десницата, който скъсва с традиционната дясна идеология. Всъщност той е част от световна тенденция. Във Великобритания Консервативната партия под ръководството на Борис Джонсън открито възприема политиката на големи разходи. Той и други привърженици на Брекзит не обръщат внимание на консервативните икономисти, които твърдят, че Обединеното кралство ще пострада от загубата на свободната търговия с Европейския съюз. Популисткият лидер на Унгария Виктор Орбан свободно смесва големите правителствени програми с нападки срещу имигрантите и малцинствата. Италианската дясна лидерка Джорджа Мелони осъжда консуматорството и пазарния капитализъм, като същевременно изгражда ново националистическо движение, основано на идентичността – етническа, религиозна и културна. Извън Европа Нарендра Моди в Индия насърчава икономическия растеж и реформите, но той и партията му също така ревностно следват индуистка националистическа програма в ущърб на мюсюлманите, християните и други малцинства. В Бразилия дясната партия на Жаир Болсонаро открито описва проекта си като връщане на страната към християнското ѝ минало, от което е била отклонена от космополити, левичари и малцинства. Появяват се и леви движения, които споделят с десните си аналози презрението към статуквото и желанието да се премахне съществуващият ред. Личности като Бърни Сандърс в САЩ и Джереми Корбин в Обединеното кралство не успяват да се доберат до властта, но леви популисти печелят контрол над латиноамерикански държави с дългогодишно доминиращи консервативни партии като Чили, Колумбия и Мексико.
Политическите програми на десните и левите популисти варират в различните страни, но всички те критикуват норми и практики като свободата на словото, парламентарните процедури и независимите институции. Либералната демокрация се гради на правила, а не на последствия. Защитаваме свободата на словото, вместо да предпочитаме някое определено слово. Искаме изборите да бъдат свободни и честни, а не да се отдава предимство на един кандидат. Приемаме закони чрез консенсус и компромис, а не чрез указ. Но все по-често се появяват хора, които – разочаровани от този процес, уверени в своята добродетел и ненавиждащи другата страна – искат да забранят това, което смятат за „лошо“, да правят политика, като раздават заповеди, или дори да манипулират демократичния процес. Целта оправдава средствата. Този опасен нелиберализъм е по-разпространен вдясно, но има примери и от двете страни на оста – Андрес Мануел Лопес Обрадор в Мексико е класически нелиберален популист от левицата.
През 2006 г. министър-председателят Тони Блеър прозорливо отбеляза, че през ХХІ век се наблюдава избледняване на „традиционното разделение на ляво и дясно“. Вместо това голямото разделение сега е „отворено срещу затворено“. От едната страна на това разделение са тези, които възхваляват пазарите, търговията, имиграцията, разнообразието и отворените и свободно действащи технологии, а от другата – тези, които гледат на всички тези сили с известно подозрение и искат да ги затворят, забавят или закрият. Това разделение не се вписва лесно в старото разделение ляво–дясно. Един от признаците на революционната епоха е, че политиката при нея се измества и поема по нови траектории.
[1] Програми за социалното осигуряване и здравеопазване. – Б. пр.
Можете да откриете книгата ТУК.
