Захари Карабашлиев се завръща с „Последният ловец на делфини“
Романът ще бъде официално представен на 2 декември в София и предпремиерно във Варна – на 27 ноември
Авторът на „Рана“, „Опашката“, „Хавра“ и други произведения, отличени с множество награди като „Роман на годината“, „Елиас Канети“, „Хеликон“ и „Златен лъв“, Захари Карабашлиев се завръща с нов мащабен исторически роман – „Последният ловец на делфини“!
Книгата ще се появи на пазара на 22 ноември в две издания (с твърди и с меки корици). Сред страниците ѝ Захари Карабашлиев продължава разговора за забравените глави от родното минало, който започна с „Рана“. Сега писателят обръща погледа си към събитията в следвоенния период на България и извайва изящна книга пътуване, призив към паметта и търсенето на истината независимо от цената ѝ.
Официалната премиера на „Последният ловец на делфини“ в София ще се състои на 2 декември 2025 г. в Младежкия театър „Николай Бинев“, а заедно със Захари Карабашлиев на сцената ще застанат литературоведът проф. Пламен Дойнов и журналистът и водещ Бойко Василев.
Блестящите Явор Гърдев и Алек Алексиев ще влязат в ролите на герой и антагонист с четене на част от романа.
А преди това Захари Карабашлиев ще посети родния си град Варна за специална предпремиера – на 27 ноември, от 18:30 ч., в Campus 90 (бул. „Цар Освободител“ 90), с участието на актьора Симеон Лютаков и Недялко Стефанов. Модератор на събитието ще бъде Даниела Цочева.
„Последният ловец на делфини“ преплита настояще, минало и митология; стремително действие се редува с лиричен изказ в един колкото дълбоко личен, толкова и правдив исторически разказ за бащи, синове, делфини и свобода.
В прашния мрак на малък киносалон един мъж ще се запознае с млада жена, дошла в България, за да изследва колективната памет на делфините. От нея ще научи, че само допреди десетилетия тези забележителни създания са били масово избивани в Черно море, и ще предприеме дръзко пътешествие в миналото на своето собствено семейство.
В разгара на Втората световна война един учител по история ще срещне във влака любовта на живота си. Малко след венчавката им обаче той ще бъде пратен на фронта, където дългът към Родината ще се сблъска с една нова политическа реалност. България, заради която воюва, ще се промени завинаги, на власт ще дойде терорът, а след него – тиранията.
От зората на времето – в множество легенди на антични цивилизации и в приказки на аборигенските племена – хората разказват за загадъчната си връзка с делфините като за наши родственици, божествени създания и символи на добродетел и спасение.
На места изящен, другаде суров, „Последният ловец на делфини“ е разказ за синовна вина, за колективна забрава, за границите на човешкото и простора на духа. И за светлината, която – понякога трудно, но неизбежно – триумфира над мрака.
Ето какво пише за книгата самият автор:
Тази книга започна с един въпрос от моя колега Миро Александров: „Какво знаеш за лова на делфини в Черно море?“ Най-краткият отговор беше: „Нищо.“ Но в съзнанието ми изплува едно стихотворение от Веселин Ханчев — „Лов на делфини“ — което помнех от гимназията, без да подозирам, че е било нещо повече от алегория. Ловът на делфини обаче се оказа факт. До средата на 60-те е бил промишлен и безпощаден. И въображението ми — кой знае защо и как — заработи на пълни обороти.
Тогава още пишех „Рана“ и паралелно работех върху ръкопис, свързан с някои от най-тъмните страници в историята на страната ни – края на Втората световна война, участието на българите в нея, съветската окупация, комунистическият преврат от 1944… Беше и семейна история. Но не просто моята – а такава на безброй българи, история на няколко поколения, премълчавана, прекъсвана, удавяна от политическо насилие и дългогодишни репресии.
Какво се е случило с тези преди нас? С тяхната любов, с техните ценности и добродетели? Как се отблагодаряваме на онези, на които дължим живота си? Какво знаем за нашите бащи – и какво ще предадем на нашите деца?
Когато Мирослав спомена за делфините, аз пишех историята на един обикновен учител по история, който неволно попада в необикновено време — от бойните полета на Втората световна война до терора на Държавна сигурност. Бях изчел хиляди страници — книги, досиета, архиви, спомени — и се опитвах да не се отклонявам, да не се поддавам на изкушението да чета за делфините. Но, честно казано, това е трудна работа, когато нещо ти се забие в мозъка. И колкото повече опитвах да се отърва от тази „натрапчива“ тема, толкова по-силно тя се вкопчваше в мен.
Така, паралелно с изследването на периода на вкореняващия се с терор комунистически режим, започнах да чета и научавам все повече за тези удивителни създания – делфините. Четях всичко, което успявах да намеря – отпреди Аристотел (и след него), етнографски проучвания на коренното население на Северна Австралия (племената Арунда), Жак-Ив Кусто, д-р Джон Лили, та до най-новите невронаучни изследвания. И не спирах да се удивявам колко малко всъщност сме научили за тях за последните двайсет и няколко века.
После започнах да виждам делфини там, където никога преди не бях – във Варна например. Бяхме с жена ми и децата и видяхме делфин на Централния плаж! (Това не ми се беше случвало никога.) После в Созопол видяхме делфин, после и в Егейско море. И винаги имаше свидетели — не е като да кажеш, че са ми се привиждали.
И така, докато пишех роман за един учител, за неговата любов и съдба в комунистическата тирания, делфините пъргаво заплуваха в мислите ми.
После дойде моментът, в който осъзнах, че няма смисъл да разделям двете теми. Както и друг път преди, неслучайно се бяха сблъскали в мен.
Започвах романа няколко пъти, изоставях го, бавех го, забързвах го, накрая го написах — и после го захвърлих в коша. И го пренаписах изцяло. Съвсем друг. Напълно различен. Този роман си има отделна, своя история – но тя няма значение тук.
Благодаря на Мирослав, който не само ми „показа“ делфините, но беше винаги наблизо, когато се отдалечавах от брега.
На Веселина Седларска — за приятелството, редакцията, грижата към думите, за точния морален компас, за вълнението.
На Мария Венедикова — за прецизността, отзивчивостта и отношението.
На Дамян Дамянов — за вълните, делфините и лекотата.
На Темз Арабаджиева — за всичко, което прави за книгата оттук-нататък.
Признателен съм на Борето Скочев, Радослав Симеонов, Даниела Горчева и на още много скъпи хора, за които съм писал специално в края на книгата.
Благодаря на Верa – за винаги първия, най-внимателен и най-съпричастен прочит.
И така – моят път с тази книга приключва дотук. Сега е време делфините да поемат към читателите.
Вълнуваща среща пожелавам!
Можете да откриете книгата ТУК.
