Всички разкази на Андрей Велков излизат в сборника „Пак ще се усмихвам“
След успеха на излезлия миналата година роман на Андрей Велков „Реквием за една държава“ екипът на издателство „Фама I” си постави задача да издири всички негови разкази и текстове, писани през последните петнайсет години, с цел да ги събере в едно издание.
Нелеката мисия завърши с успех и резултатът е сборникът „Пак ще се усмихвам“, който излиза от печат за първите дни на Пролетния панаир на книгата и скоро ще бъде във всички книжарници. Шестата книга на Велков съдържа 26 текста и много от тях ще бъдат отпечатани на хартия за първи път, защото са били публикувани само онлайн или са били четени единствено пред публика. Интересното за сборника е, че освен произведенията с характерното за него остро и сатирично звучене, читателите ще имат възможност за първи път да прочетат негови разкази, написани в други жанрове и в друг стил. Две истории са написани специално за изданието и са жест от Велков към дългогодишните му читатели, защото представляват своеобразни продължения на двата му най-популярни романа – дебютния „Български психар“ и гореспоменатия „Реквием за една държава“.
Ето какво казва за „Пак ще се усмихвам“ ръководителят на Националния център за книгата към НДК Светлозар Желев: „Разказите на Андрей Велков ни посипват със звезден прах, сред който се крият витошки морени. Откровена и честна проза, максимално изчистена от натруфеност и финтифлюшки. Богатството на жанровата палитра на тези истории, познатият ни оголен до порязване език, лекотата на играта с пространства, стилове и образи, разкриват в най-висока степен таланта на Андрей Велков като разказвач. Във всяка от тях откриваме неговото израстване, но и запазената автентичност, и особено много усещането за свобода и безграничност на въображението, напомнящо за разказите на Алек Попов. Имаме огромна нужда от такава литература, за да отклоним погледа си от абсолютната бездна, в която се е втренчило човечеството. Прочетете тези разкази, те хапят.“
А самият Велков в предговора се обръща към читателите си така: „Тук са събрани всички разкази и текстове, които съм написал през последните петнайсет години – повечето са публикувани в сборници, списания, сайтове, някои са четени пред публика, някои не са издавани, а финалните два са специално написани за този сборник.
Винаги съм бил широкоспектърен автор, така че тук ще откриете различни жанрови и стилови експерименти. Никога, когато пиша, не съм си поставял ограничения или съм се самоцензурирал, така че четете на собствена отговорност. Тези, които са запознати с творчеството ми, знаят какво да очакват, но предупреждавам новодошлите, че моята литература има бодли, шипове, хапе, удря и като цяло не е за всеки.
Приятно четене и благодаря за доверието! А сега затегнете коланите и се подгответе за сблъсък!“.
„Пак ще се усмихвам“ е кръстен на едноименния разказ, излязъл преди години в списание „Гранта“. В сборника читателите ще имат възможност да прочетат и неиздаваната досега антиутопия „Зад оградата“, както и цял цикъл истории, написани специално за „Пощенска кутия за приказки“.
АНДРЕЙ ВЕЛКОВ е роден през 1977 г. в София. Политолог и маркетолог. Автор на романите „Български психар“, „Хрониките на звеното“, „Няма закога“, „Ерата на паниката“, „Реквием за една държава“ и няколко филмови сценария.
Откъс от разказа „Да откриеш правилната скорост“
– Не те обичам вече. Сбогом. – Правя ѝ се на Натали Портман от „Closer“, но жената, с която съжителствам от девет години, едва ли го е гледала, защото си пада само по тъпи безсюжетни френски филми или депресарски скандинавски кримки, така че не разчитам да схване хумора. Междувременно си събирам багажа в малкия сак, който по принцип ползвам, когато ходя на фитнес. Усещам се, че съм с дрехите от работа и ритуално захвърлям вратовръзката, смъквам сакото, изхлузвам шибания панталон. Сигурно така се чувстват змиите, когато си сменят кожите – приятно е. Слагам си любимите камуфлажни бермуди, които не съм обувал от години – имат много джобове и не забравям да пъхна в един от тях пликовете с боливийския прашец на Шефа – ще е доста тъпо да го забравя тук. Ровя в дълбините на гардероба, където под няколко пласта официални дрехи съм заровил останките от истинската си същност. След малко намирам тениската, която търся. Тя е на Фейт Ноу Мор и е с корицата на албума от 92-а – „Angel dust“ – тематично та дрънка. Изритвам и костюмарските обувки, които струват майка си и баща си, и ги заменям с леко окъсани, класически черни чък тейлърки, които май също съм пренебрегвал цяла вечност заради естеството на работата си, ангажиментите и другите простотии, на които съм станал роб. Мярвам се в огледалото и установявам, че приличам на себе си. Отдавна не съм приличал на себе си.
Мятам боксерки в сака, още няколко тениски – все тематични, едни дънки, суитчър и плажни бермуди. Затискам всичко с кейс неслушани от отдавна дискове и затварям сака.
Фокусирал съм се напълно върху багажа, защото не ми се виси и секунда повече тук и затова досега съм успявал да не чувам как бившата уж любов на моя живот не спира да мели. Тя обаче е доста упорита и за съжаление, думите ѝ успяват да пробият менталната ми бариера:
– ….хайде стига се лигави, омръзнало ми е от твоите циркове. Все си мислиш, че имаш велико чувство за хумор, ама супер много грешиш – не ти е такова, а ти е доста тъпо и посредствено. И какви са тези дрехи сега, защо не си ги изхвърлил? Искаш да ме изложиш след малко на дегустацията, нали? Аз трябваше отдавна да ти ги изхвърля тези парцали. Да не си тийнейджър? Хайде стига сега се превзема, а си сложи някакви нормални дрехи, защото трябва да тръгваме, а искам да минем през майка да ѝ оставя нещо…
Може и да е права, че чувството ми за хумор е посредствено, но това е положението. В случая обаче явно хич не зацепва, че не се шегувам, толкова ме е взела за даденост. Изкушавам се просто да изцепя без да ѝ се обяснявам, но няма как – все пак сме живели толкова години заедно, а някога, много отдавна, май имаше замесени и чувства. Споменът за това обаче е като от стар и не особено интересен филм, който съм гледал по телевизията и все едно не се е случило на мен, а на някой съвсем чужд човек. А после годините компромиси, инерция и безразличие са изтрили и обезцветили всичко. Вземам сака, който съвсем не тежи и я поглеждам:
– Млъкни малко и ме изслушай.
– Ама аз… – май чак сега се сеща, че съм сериозен.
– Няма „ама аз“, чуй ме внимателно, защото след минута ще съм излязъл и най-вероятно няма никога повече да ме видиш.
– Ама…
– Тихо! Слушай ме. Ние двамата с теб отдавна нямаме нищо общо – не сме любовници, не сме и приятели, дори и познати не сме. С теб се превърнахме в някакви шибани съквартиранти с малко по-разширени социални функции, които по инерция продължават да се правят на двойка. Нито ти ме обичаш, нито аз теб, уверен съм, че не ме и харесваш. Някога си бях въобразил, че те обичам, но всъщност това, в което съм бил влюбен, е била само проекция, а не твоето истинско аз, което аз категорично не харесвам. Така че изчезвам. Завинаги. Това е. Взел съм половината кинти от банката. Може да останеш да живееш тук – казвам ѝ това, защото апартаментът е мой, наследствен – колкото си искаш. Аз едва ли някога ще се върна. Сбогом.
Обръщам се и тръгвам. Тя говори нещо, но не я слушам – не ми дреме какво има да казва, а и от предишната ми лицемерна учтивост не е останала и следа – нямам вече никакво намерение да отделям време за каквито и да е глупости. Правил съм го достатъчно, живеейки подобието си на живот – бъди добър ученик, студент, учи като идиот, имай отлични оценки, дръж се добре с хората, бъди толерантен, търпелив, щастието ще дойде утре, бачкай като луд, катери се по шибаната корпоративна стълбичка, вземай кредити, плащай кредити, не бързай, инвестирай настоящето си за хипотетичното бъдеще, което всъщност никога няма да дойде, отлагай щастието, наслаждавай се на малките неща, яж бавно, живей бавно, бързай бавно, превърни се в шибан охлюв, зеленчук, забрави кой си, загаси огъня в себе си, стани роб, без да знаеш, че си роб, превърни се в колелце на системата, която някога си ненавиждал, всеки ден губи късче от своята индивидуалност, затъни в битовизми, два-три пъти годишно отпускарски се самозаблуждавай, че си свободен и успял, че знаеш как се живее и после пак се мятай обратно в центрофугата, превърни целия си живот в една голяма лъжа, забави, забави, не се напрягай, всичко е наред, инерцията е хубаво нещо, омммм, тъпак, омммм, превърни се е ходещ консуматорски зеленчук, произведи, евентуално, по някое време с някой друг зеленчук още няколко малки зеленчучета, мариновай се във фалшиво щастие и по някое време учтиво и ненатрапчиво пукни.
Дочувам, докато тичам надолу по стълбите, прескачайки през две стъпала:
– Слънце, слънце, моля те върни се, нека да поговорим…
Тая за толкова време така и не разбра, че мразя да ми казват „слънце“. Първи етаж, партер, изход, качвам се в импалата и потеглям. Не знам накъде.
Карам бързо към морето по Подбалканската, поддържайки оптималната за такъв окаян път скорост. От време на време ме изпреварват разни мутри, чобани и всякакви други модели авто дебили, които не осъзнават, че има сериозна разлика между готино бързо и малоумно бързо. Количката на Шефа обаче въобще не е лоша, направо си ме кефи. Никога не съм имал бензин в кръвта и не ми дреме особено много за колите като цяло, но сега съм впечатлен. Последните години все пасати съм карал – и защото са лесни за поддръжка, и защото съквартирантката ми (дори наум не искам вече да ѝ казвам „жена ми“) винаги мъкнеше поне по пет куфара багаж. Усещам, че съзнанието ми ненужно задълбава в автомонтьорската тема и се спирам. Решавам да пусна музика. Шефа е меломан и държи да има сериозни уредби в колите си. Натискам няколко копчета и започва онзи ултра шлагер на Вълдобрев за морето – онзи за по-по-лекото и за „забави, забави“. Ей сега ще забавя, пич, ей сега. Вадя диска и го хвърлям като фрисби по стадо овце, които точно подминавам. Не че е лоша песента, първите три пъти, когато я чуеш, дори е приятна, но сега съм в съвсем различно настроение и хич не ми се слушат хипарски напеви. Вадя кейса от сака и след секунда гръмват басовете на „Diesel power“ на Продиджи, което вече е съвсем различна работа. Забави, забави – никога повече, никога, достатъчно се бавих цял живот. Стига вече…
Можете да откриете книгата ТУК.
