История за страховити престъпления и силата на човешкия дух в „Пепел в снега“ от Рута Сепетис

Авторката на „Фонтани на мълчанието“ и „Сол при солта“ възкресява спомена за съдбата на Литва под ботуша на Сталин

 

Историята и литературата често ни карат да си задаваме трудни въпроси – каква е цената на човешкия живот? Как любовта към родината се превръща в престъпление? 

След като американската писателка от литовски произход Рута Сепетис завладя сърцата на българските читатели с романите „Сол при солта“ и „Фонтани на мълчанието“, писателката, номинирана за медала „Карнеги“, ще разкрие и своята лична семейна история в романа „Пепел в снега“. Роман за едно  мъчително пътешествие, проточило се над 10 години и на хиляди километри. 

През 1940 година Съветският съюз окупира Литва, Латвия и Естония. Малко по-късно Кремъл изготвя списъци на хората, за които се смята, че са настроени срещу съветската държава, за да бъдат екзекутирани, хвърлени в затвора или пратени на заточение в Сибир. Първите депортации започват на 14 юни 1941 година.

Лина е обикновено петнайсетгодишно момиче – рисува, заяжда се с брат си, влюбва се силно. Докато една съдбовна нощ офицерите на чудовищната съветска военна полиция – НКВД, нахлуват в дома ѝ и разбиват на парчета семейството ѝ и живота, който познава. 

Баща ѝ, уважаваният ректор на университета в столицата Вилнюс, изчезва безследно, а Лина, майка ѝ и по-малкият ѝ брат са натъпкани във вагон за добитък заедно с други жертви, сред които адвокати, учители и лекари. По заповед на Сталин безкрайният влак поема на север, към Сибир. Пътешествието е бавно и мъчително, мнозина умират – убити от глад, изтощение или ликвидирани от безмилостните руснаци. 

Лина намира утеха само в рисуването. С риск за живота си и въоръжена с парченца въглен, тя документира зловещите събития около себе си. 

„Този исторически период ме засяга лично, тъй като баща ми е син на офицер от литовската армия. Както Йоана, той успява да избяга със семейството си през Германия. След като напуска Литва, прекарва девет години в бежански лагери. Както Лина, някои от членовете на семейството му са депортирани или хвърлени в затвор“, разказва Сепетис, която предприема две дълги пътувания до Литва, докато пише романа. По време на престоя в бащината си родина, авторката се среща със семейства, оцелели от депортациите, от ГУЛАГ, психолози, историци и държавни представители. Много от ситуациите и събитията, описани в книгата, са разказани от очевидци или техните семейства. 

Вдъхновена от семейството на Сепетис и техния сблъсък със сталинисткия режим,  „Пепел в снега“ разказва за страховити престъпления и силата на човешкия дух, за надеждата и за спасителната мощ на изкуството. История, която смразява дъха и разтопява сърцето.

Из „Пепел в снега“ от Рута Сепетис

Може да бъде изображение с книга

1

ОТВЕДОХА МЕ САМО ПО НОЩНИЦА.

Щом се върна назад, виждам, че знаците бяха там – семейните снимки, изгорени в камината, мама, която заши семейните бижута в хастара на палтото си; посред нощ, и

татко, който не се върна от работа. По-малкият ми брат Йонас задаваше въпроси. Аз също задавах въпроси, но може би отказвах да разпозная знаците. По-късно разбрах, че мама и татко са планували да избягаме. Не избягахме.

Отведоха ни.

14 юни 1941 година. Бях по нощница и пишех на бюрото писмо до братовчедка си Йоана. Отворих новата си подложка за писане от слонова кост и кутията с моливи и химикалки, подарък от леля ми за петнадесетия ми рожден ден. Вечерният бриз повяваше през отворения прозорец над бюрото ми и танцуваше със завесите. Във въздуха се усещаше момината сълза, която с мама бяхме засадили преди две години.

Скъпа Йоана.

Не беше тропане. Беше настоятелно блъскане, което ме накара да скоча от стола. Юмруци заудряха по вратата ни. Никой в къщата не помръдна. Станах от бюрото и надзърнах в коридора. Майка ми стоеше облегната на стената срещу рамкираната ни карта на Литва, очите ѝ бяха затворени, а по лицето ѝ пълзеше такава тревога, каквато никога дотогава не бях виждала. Молеше се.

– Мамо – каза Йонас. Само едното му око се виждаше през процепа на вратата. – Ще отвориш ли? Май искат да разбият вратата.

Майка ни се обърна към нас, а ние се взирахме в нея зад вратите на стаите си. Насили се да се усмихне.

– Да, миличък. Ще отворя. Няма да позволя на никого да я разбие.

Токчетата ѝ отекнаха по дървения под на коридора и дългата ѝ, тънка пола се изви покрай глезените ѝ. Мама беше елегантна и красива, всъщност бе прелестна с необичайно широката си усмивка, която озаряваше всичко около нея. За мой късмет бях наследила медената ѝ коса и ярките ѝ сини очи. Йонас имаше нейната усмивка. От фоайето прокънтяха гласове.

– НКВД! – прошепна Йонас, който ставаше все поблед. – Тадас каза, че откарали съседите му в камион. Арестуват хората.

– Не. Не и тук – възразих аз.

Тайната полиция на Съветския съюз нямаше работа в нашата къща. Тръгнах по коридора, за да чуя какво си говорят и да надзърна зад ъгъла. Йонас беше прав. Трима мъже от НКВД бяха обградили мама. Носеха сини шапки с червени кантове и златни звезди над периферията. Висок войник държеше паспортите ни.

– Трябва ни още време. Утре сутринта ще сме готови – каза мама.

– Двадесет минути… или няма да доживеете до сутринта – каза мъжът.

– Моля ви, по-тихо. Имам деца – прошепна мама.

– Двадесет минути – излая мъжът. Хвърли цигарата си върху чистия ни под в хола и я стъпка върху дървото с ботуша си.

Бяхме напът да се превърнем в цигари.

Можете да поръчате „Пепел в снега“ ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.