„Френският фотограф“ от Наташа Лестър – роман за смелостта и ужаса да запечаташ невъобразимото 

Новата книга от авторката на „Тайната на Диор“ отдава почит на многобройните фотографки и журналистки, отразили Втората световна война

 

По време на Втората световна война образът на стереотипния военен кореспондент приема облика на силен и отдадени мъж. Но редом с тези смели сърца събитията на фронта са отразявани и от десетки смели жени. 

„Френският фотограф“ – новият роман на австралийската писателка Наташа Лестър, която завладя сърцата на българските читатели с „Тайната на Диор“, отново се впуска в завладяваща история, този път базирана на репортажите на реални журналистки и фотографки по време на войната.

Прототип на главната героиня става американската фотографка Лий Милър, известна със своите снимки от наскоро освободените лагери „Бухенвалд“ и „Дахау“. Лестър черпи вдъхновение и от истинските истории на военния кореспондент Марта Гелхорн, писателка и бивша съпруга на Хемингуей. 

Годината е 1942 и Втората световна война е в разгара си. Джесика Мей е известен модел в Ню Йорк и редовно се усмихва от корицата на Вог. Неочакван обрат в кариерата ѝ обаче я изпраща в Европа като фотожурналист.

Джес не може да стреля или да пилотира, но умее да пише и да снима. Тя се оказва лице в лице с най-страшното – бомбите, ужаса на концлагерите и невинните жертви. Където думите не стигат, снимките ѝ безмълвно разказват разтърсващи истории.

Но не само войната е единственото предизвикателство, пред което е изправена Джес. Тя бързо разбира, че една жена „няма право да бъде на бойното поле“ и дори в най-тежките моменти от нея се очаква по-скоро да пише за козметика и дрехи.

Но кой ще отрази тогава онези фотографии, които не разказват за мъже, куршуми и битки? А за последиците от войната, за тихия ужас, за анонимната храброст и загубените възможности.

Дали  Джес ще може да се освободи от оковите на обществените норми в търсене на истинското лице на войната? И как ще продължи напред след видяното? 

Разтърсваща, несправедлива, едновременно ужасяваща и красива, „Френският фотограф“ е сърцераздирателна история за раните от войната в душите на няколко поколения – рани, които не зарастват и разделят цели семейства дори десетилетия по-късно.

Из „Френският фотограф“  от Наташа Лестър

ЧАСТ ПЪРВА

Първа глава Ню Йорк, септември 1942

Джесика Мей разтегна устни в своята прословута усмивка и вдигна високо ръка. Механично повтаряше заучените движения на заварчик, на оксиженист, движения, заучени от всички онези дейности, с които жените се занимаваха в тези дни. С тази разлика, че не се намираше във фабрика и не носеше работна престилка. 

Вместо това стоеше върху бял подиум на фона на блестящо есенно небе, облечена в бяла копринена рокля, прилична на булчинска, съдейки по дължината. Беше скроена така, че вентилаторите, които духаха срещу нея, да я прилепват отпред по тялото, а след това изкуствено създаденият бриз да я издува зад нея – същинска богиня. Бялата пелерина, завързана на врата ѝ, също се развяваше, като усилваше внушението за нещо божествено. Два американски флага плющяха гордо от двете ѝ страни, а с протегнатата си ръка изглеждаше така, сякаш всеки момент ще оповести нещо важно. Но това също бе част от мизансцена – кога ли някоя манекенка можеше да каже нещо значително за патриотизма и войната? 

Навремето тя бе демонстрирала ентусиазирано по улиците на Париж в протест срещу фашизма, в началото, когато тази отвратителна идеология заля Испания, а след това превърна Италия и Германия в гротески. Но в този ден Джесика Мей бе просто фигура на носа на кораб. По-точно Тони Весел, фотографът, щеше да я превърне в такава, след като изрежеше и ретушираше снимката за корицата на Вог, корица, която щеше да бъде вдъхновяваща по начин, по който всеки изпитваше нужда да бъде вдъхновен в края на 1942 г. И никой никога нямаше да узнае, че не бе имало нито кораб, нито вода, нито морски бриз, нито богиня; само няколко предмета от реквизит в полето край Ню Йорк, разположени до стадо озадачени крави, които преживяха пред това нарушение на обичайната им пасторална гледка.

 Тони поиска от нея да промени израза на лицето си. Да изглежда тържествено. Да покаже уважение към флага, мъжете, своята страна и бойния дух. Джес се подчини. 

– Чудесно – каза Тони след малко. – Нямам нужда от повече кадри. 

Така че Джес слезе от подиума, като отблъсна асистентката, която искаше да ѝ помогне. Разкопча пелерината и влезе зад паравана, където асистентката ѝ подаде следващата дреха, бански костюм на Клеър Маккардъл, изработен от черно жарсе, с ниско изрязано остро деколте и ред телени копчета надолу по цялата предница. 

Този път, когато Джес се покачи на подиума, тя седна между флаговете и се престори сякаш потапя краката си във въображаема вода, която читателите на Вог щяха да сметнат, че е останала извън кадъра. Усмихна се и вдигна лице към слънцето, като се облегна на лакти. Някаква крава измуча одобрително и тя се засмя. Тони улови точния момент.

След това, по прашния път покрай полето, с висока скорост се приближи някаква кола. Белинда Бауър, редактор на Вог и приятелка на Джес, излезе от нея и закрачи през ливадата, облечена в тясна права пола и високи токчета, като се клатушкаше, явно решена да не изглежда нелепо като смокинг на морски бряг. Тони свали фотоапарата и Джес се изправи. Бел никога не се месеше във фотосесиите. Нещо се бе случило. Подозрение, което Белинда потвърди малко по-късно, когато дръпна Джес и ѝ показа цяла страница с реклама на „Котекс“ в списание Маккълс. Посрещнати с ентусиазъм от жените! пишеше в горната част на страницата. Под този слоган Джесика Мей позираше лениво във вечерна рокля, сякаш нямаше никакви грижи и най-вече такива, свързани с темата табу за менструацията.

– Дяволска работа! – каза Джес.

 – Дяволска – съгласи се Бел. – Сесията приключи – каза тя на гримьорите, фризьорите, на асистентката на Тони и на самия Тони.

 Тони прибра фотоапарата си, без да задава никакви въпроси. Но очите на останалите бяха все така приковани в Джес и Бел. Нямаше никаква основателна причина да се прекрати сесия, която според всички вървеше повече от добре. Освен ако Джесика Мей не бе сполетяна от някаква беда. И това бе едновременно вероятност и пикантна клюка, която никой не искаше да изпусне.

 – Това е работа на Емил – промърмори Джес, когато двете се усамотиха при кравите. – Той ми направи тази снимка миналата година. Сигурно я е продал на „Котекс“.

– Така си и помислих – отвърна Бел. – Опитах се да накарам Конде да промени решението си – знаеш, че той те обожава – но също така ни е известно, че рекламодателите ще ни зарежат по-бързо, отколкото Джоан Блондел би се разсъблякла.

Въпреки всичко Джес се усмихна на остроумната шега. След това въздъхна. Бел имаше право. Нито един от рекламодателите на Вог нямаше да иска неговите продукти да се появяват в списание, поставило момичето на „Котекс“ на корицата си. Защото от сега нататък тя щеше да бъде известна като момичето на „Котекс“. Дори фактът, че живееше с Емил, без да имат сключен брак, не изглеждаше толкова голям грях, колкото менструацията. 

– Колко дълго ще остана в черния писък? – попита тя.

 – Не знам – отговори честно Белинда. – Зависи от това колко време „Котекс“ ще използват рекламата. Конде се надява, че би могла да се върнеш да позираш за нас следващата година, обаче… 

– Дотогава трябва да убия Емил и да намеря някакъв друг начин да си плащам наема – заключи Джес. 

– Конде все пак иска да присъстваш на партито довечера. Няма да те уволни просто така. 

Само ще ми спре кранчето, помисли си мрачно Джес. На двадесет и две, след почти три години, стотици тоалети, безброй нанасяния на червило, безчет фотографии на Джесика Мей на страниците на Вог, Харпърс Базар и Гламър и безброй коментари относно русата ѝ коса, това бе краят. Повече нямаше да олицетворява илюзията, че независимо от войната, все още съществува един свят, в който жената може да си купи изрязан бански костюм и по време на морско пътешествие да срещне принц и да се влюби. 

– Освен това – продължи Бел, като отблъсна муцуната на кравата от дизайнерския си жакет на Мейнбокър със същата категоричност, с която се разпореждаше със злочестите стажанти – сега ще имаш повече време да снимаш за мен. И да пишеш за мен. 

– Дали Конде ще се съгласи? Бел изгледа Джес, която все още бе облечена в банския костюм, който така очарователно разкриваше цепката между гърдите ѝ. 

– Твоят подпис в никакъв случай няма да уплаши толкова рекламодателите, колкото полуголата Джесика Мей на цяла страница. 

Джес се разсмя толкова звънко, че всички от снимачния екип се извърнаха и погледнаха към тях. 

– Помисли върху това – настоя Бел. – Знаеш колко много харесах няколкото неща, които написа за мен. – Ще го направя – обеща Джес. – Обаче точно сега се налага да се преоблека, да се върна в града и да се оправя с Емил.

 – Какво ще му кажеш? – попита Бел, докато тръгваха към импровизираната съблекалня. Джес разкопча банския, без да обръща внимание на присъствието на Белинда, толкова бе свикнала да се разсъблича пред други хора, че вече ѝ се струваше странно, когато останеше сама в апартамента си и сваляше дрехите си без публика.

 – Нещо, което щях да му кажа още преди шест месеца, ако не се бе върнал от тренировъчния лагер без два пръста на ръката – отвърна студено тя.

Можете да поръчате „Френският фотограф“ ТУК.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.