„Тайфун над Такарадзука“ от Александър Димитров с премиера на 27 октомври

октомври 9, 2026 Аврора

Днес към българските книжарници се насочва стремглаво „Тайфун над Такарадзука“ (232 стр., цена: 12 евро), първият роман на Александър Димитров, автора на сборника с разкази „Силуети в Япония“. Художник на корицата е Теодора Югова.

Премиерата на романа ще се състои на 27 октомври от 19:00 ч. в клуб Грамофон.

От нощта, в която тайфун оцветява небето в лилаво, Кадзуки е посредник на полусвета – пространството на ръба между реалността и илюзиите. Хора от цяла Япония търсят услугите му. Хора, които са в плен на битката между съзнателното и подсъзнателното. Хора, на които само той може да помогне.

В приглушената атмосфера на неговата къща случаите на клиентите му оголват неочаквани фрагменти от японското ежедневие. Верен на призванието си, Кадзуки навлиза в територията на настояще и спомени, възможно и невъзможно, обяснимо и необяснимо. Някъде там лежи и тайната на собственото му съществуване…

Александър Димитров е роден през 1991 г. Завършва специалност „Международни отношения“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Награден е с отличие от Националния конкурс за поезия „Веселин Ханчев“, 2013 г. Печели японската държавна стипендия MEXT и през 2016 г. заминава за Осака, където живее шест години. Интересува се от съвременна японска литература и манга, малко по-тежките проявления на японската музика и окономияки. Онлайн е познат под псевдонима Чарли Паркър.

През 2025 г. „Колибри“ издаде дебютния му сборник с разкази „Силуети в Япония“, описващ крехката граница между реалност и илюзия. Под булото на привидното ежедневие историите в него разкриват една различна, пълнокръвна Япония.

Из „Тайфун над Такарадзука“

Пролог:

В окото на „Хагибис“

Казвам се Кадзуки Сано и съм посредник на необяснимото.

Доколкото знам, съм единственият приемащ и разрешаващ случаи от пространството, което наричам полусвят. С други думи – граничната линия между реалния свят и този
на сънищата, на илюзиите. Между праволинейната вселена на съзнателното и усойните реки на подсъзнанието, наводнили съществуването ни.

Не казвам това с цел да се хваля. Може някъде да има някой като мен. А и ако трябва
съм честен, на моменти със сигурност ми се е искало да не изпълнявах отредената ми функция. Да си бях останал обикновен.

Ще бъда кратък.

„Хагибис“, известен още като „Тайфун № 19“, връхлетя Япония в средата на октомври 2019 година. Най-чудовищният тайфун, бушувал през острова ни от четири десетилетия насам. Сякаш за да балансира предизвиканите щети и жертви, стихията оцвети небето в най-поразителното лилаво, което някога бях виждал. Дори световните новинарски агенции обърнаха внимание на сюрреалистичната гледка, предизвестила разрухата.

Запасих се с вода и храна и се настаних у дома, за да наблюдавам възхитителния виолетов купол отвъд прозореца. Небето беше потъмняло. Нощта настъпи с ветрове, изтъкани от свистяща свирепост. Пищният цвят завладя мислите ми. Когато заспах, сънищата ми бяха обагрени в палитрата му.

Щом се погледнах в огледалото на сутринта, видях нещо, което сякаш бележеше началото на новия ми живот – сериозен участък от предната част на косата ми бе придобил същия лилав цвят.

Бях се променил безвъзвратно.

Кичурът остана така – всякакъв опит да го боядисам в естественото черно на косата
ми се провали. С времето разбрах как, завещан ми от тайфуна, понякога той беше основополагащ за новопридобитата ми мисия.

Знам, че описаното от мен звучи налудничаво. Но точно в подобни дефиниции се корени подмолността на ежедневието ни, на границите между възможното и невъзможното, които са по-размити от очакваното.

Именно затова някои хора прибягват до услугите ми.

Оттук тръгва и тази хроника на определени случаи, възникнали по време на посредничеството ми.

Започвам я в навечерието на нещо, което пробягва по японското небе и е още по-страховито от „Хагибис“. Един непознат хоризонт, който освен мен кара дори полусвета
да затаи дъх.

Отломка в обектива

Клиент:
Кадзума Сакураи, 39 години
Декември 2019 г.

Пронизителният писък на железопътния прелез и групичката превъзбудени ученици огласяха северния изход на гара „Кийошикоджин“. Мушнах се между тях и си купих телешки крокет от любимата ми месарница. Отхапах нетърпеливо от парещото месо и се запътих нагоре по свечерените улици.

Когато се преселих в тази част на Такарадзука, се притеснявах, че ще ми бъде скучно.
Нали замених Централна Осака – хаотична и нестихваща дори в малките часове на нощта, с мудния ритъм на живота тук. Година и половина по-късно от моите първоначални съмнения нямаше и следа.

Промяната беше продиктувана от тайфуна отпреди два месеца. От периферията
на цивилизацията можех по-умело да се съсредоточа върху призванието си.

Същевременно отдалеченото спокойствие на „Кийошикоджин“ не създаваше транспортни главоболия на посетителите ми. Половин час с влак от центъра на Осака до гарата и после десетина минути пеша. Нищо работа.

И така – старата къща, чиято порта отварях сега, се оказа много далновидна покупка.
Клиентът ми щеше да пристигне скоро, така че се заех с приготовленията. След това
открехнах прозорците и поканих мекия декемврийски въздух да влезе.

Ритуалите имат огромно значение за човешкото съзнание, колкото и глупави да изглеждат. Какво съдържат невинаги играе толкова важна роля, колкото самото им присъствие.
Правилата ми бяха простички. Първо, всеки клиент трябваше да реши какво ще пие. Предлагах асортимент от три вида безалкохолни и три вида алкохолни напитки. Второ,
всеки избираше как да напише историята си – на хартия или на компютър. Повечето предпочитаха второто. За мое учудване се срещаха и хора, които предпочитаха да пишат на ръка. И последно – оставях клиентите сами в южната стая за точно определен период от време.

Формулирани по този начин, измеренията на ритуала изграждаха предпоставка за уединение и самовглъбяване. Наличието на времево ограничение пък стимулираше пишещите да не залитат в безпредметни излияния.

В привидно обикновената церемония съществуваше и неуловим за посетителите ми
фактор. Скрит в едно от шкафчетата, на дъното на нефритена вазичка се намираше изработен от мен талисман.

Нуждаещите се от услугите ми бяха докоснати от полусвета. Те бяха забелязали аномалии във всекидневието си, които не можеха да разтълкуват. Не разбираха напълно и начина, по който мистичното пространство се беше отпечатало върху тях. Амулетът беше ядрото на ритуала ми – той ги потикваше да включват в историите си нишки, които иначе биха пропуснали.

Все пак пътят към разрешаването на даден случай започваше с неговото възможно
най-подробно и прецизно описание.

Звънецът разтърси покоя в приемната. Проверих камерата на домофона. Мъжът в
черни панталони и черно сако с бяла риза трябваше да е Кадзума Сакураи. Отключих дистанционно портата и се облегнах на входната врата с очакване. Клиентът ми вървеше сковано по каменната пътека към мен.

– Добър вечер, Сакураи сан – поздравих го.

– Добър вечер – отвърна на поклона той и ми подаде визитката си. Пръстите му бяха
обрасли с фини косми. – Кадзума Сакураи, ще се радвам да си сътрудничим.

Шаблонната му официалност ме пообърка, защото общувах по-фамилиарно с клиентите си.

Със Сакураи явно щеше да е другояче. Преминах в подобаващ за очакванията му формален тон и го помолих да ме последва към южната стая.

– По телефона споменахте подготовка – каза той.

– Да. В предвидения формат разполагате с петнайсет минути. Може да използвате лист
хартия или лаптоп.

– Ексцентрична система. Предполагам са ви го казвали и преди – той почука по клавиатурата. – Ще използвам лаптоп. Как ще процедираме?

– Когато сте готов или времето изтече, ще разпечатам документа и ще се преместим
в приемната. Ще ви помоля да изчакате да прочета написаното, след което ще продължим в зависимост от него.

– Интересно. Някой би казал даже леко излишно. Не аз, но някой друг.

– Възможно е – взрях се в безукорно бялата му риза. – Но съм се уверил, че така процесът протича най-оптимално и за мен, и за клиентите ми. Каква напитка ще предпочетете?
Сакураи си избра бира. Не пожела чаша. Не се учудих. Представях си как поглъща някое готово пържено ястие от кварталния супермаркет и изпива две-три бири директно от бутилката. Този незначителен бунт беше единственото прегрешение в етикета, което мъжът си позволяваше. Обзалагах се, че дори при участието си в годишния боненкай – вечер на разпускане и разпридане на официалностите, Сакураи беше стожер на прагматизма и педантичността.

– Петнайсет минути, нали?

– Да. Подготвил съм и приложение с хронометър. Моля да го стартирате. Аз също ще
засичам.
Оставих го и пуснах хронометъра. Сакураи сигурно започваше да пише. Вероятно щеше да е в премерен ритъм, издържан в парадиращото тракане по клавиатурата, чрез което служителите демонстрираха продуктивност там, където такава отсъстваше. От стаята се
разнесоха предугадените от мен звуци. Изцъках доволно с език.

След единайсет минути клиентът ми беше готов. Чертите на лицето му се бяха изменили, бяха станали по-изсечени в плътта. Изглеждаше угрижен и тъмните торбички под очите му се открояваха по-видимо сред светлината на помещението.

Пуснах документа да се печата и докато принтерът жужеше нестройно, се обърнах към
Сакураи.
– Заповядайте в приемната. Може да седнете на стола за гости или да се настаните в
креслото.
Той заситни натам с вече добре познатата ми крачка. Подбрах листовете и напуснах
стаята.
– Ще помоля да не говорите, докато чета – предупредих го.

Той махна с ръка и се отпусна на облегалката.