Шведският литературен феномен „Моите седем бащи“ вече на български език
„Все още мисля, че искам да имам баща, най-добре мой собствен.“
Истински специалните книги не са често явление, но автофикционалният роман на шведа Андрев Валден „Моите седем бащи“ уверено попада в тази неясна категория. И критиката, и читателите са единодушни по този въпрос и „Моите седем бащи“ се увенчава с толкова успехи, че няма как да не бъде провъзгласен за литературен феномен.
Романът получава престижната награда „Август“ за шведска художествена книга на годината, става най-продавания шведски роман в Швеция през 2023 г., с продадени права в над 30 държави, със сценична версия и с филм, който излиза по шведските кина на 6 ноември 2026 г. Световнопризнатият му колега Фредрик Бакман казва, че „тази книга е едно съкровище“. А сега вече можем да я прочетем и на български в отличния превод на Ева Кънева, издаден от „Емас“.
Роден през 1976 г., Андрев Валден е дългогодишен колумнист във водещи шведски вестници. Дебютният му роман „Моите седем бащи“ е отлежавал дълго във въображението му, защото, когато пишеш книга с автобиографични елементи, нерядко засягаш чувствата на най-близките си хора. Смелост да посегне към белия лист обаче му вдъхва бащинството. Отдаден баща на двамата си синове, Андрев решава да разкаже своята история, добавяйки важното уточнение: „Ако нещо ви звучи като измислица, значи е истина.“ В тази дълбоко лична история едно момче иска да си намери баща. Търси го сред мъжете, които майка му води вкъщи. Чувствителната му детска душа долавя интуитивно пулса на събитията в света на възрастните, чиито мотиви невинаги са безкористни. А опитът му да си обясни постъпките им е едновременно комичен и трогателен.
„Долни копелета“ – чува малкият Андрев да казва майка му, докато обсъжда мъжете с приятелки. Понякога този коментар е придружен от смях, друг път е изречен през сълзи. И все пак момчето отчаяно копнее да си има баща – „свой собствен“, както се изразява самото то. Баща, който да не раздава шамари на вечеря, да не нагрубява майка му, да не държи на разни безсмислени правила. Едно подрастващо момче търси бащината подкрепа, мъжкия пример, който толкова болезнено липсва в живота му.
Някъде над всички „претенденти“ да му станат татковци витае един загадъчен образ: един красив, силен, умен и щедър Индианец, който на всичкото отгоре умее да играе шах и свири на барабани. Но освен с някой и друг колет, Индианеца не присъства в живота на Андрев.
Житейските превратности ще обезсърчат ли това момче, или още повече ще го амбицират да намери бащино рамо? Докато се опитва да проумее объркания свят на човешките взаимоотношения, малкият Андрев преживява първите си любовни трепети и тръгва по пътя на възмъжаването.
„Моите седем бащи“ е книга за живота – такъв, какъвто е, и такъв, какъвто го мечтаем. За пресечните точки между въображение и действителност. И за множеството разминавания помежду им. За непреодолимото ни желание да виждаме в хората такива, каквито ни се иска да бъдат, а не каквито са. И за човешката потребност да бъдеш обичан. Която понякога, уви, си остава неудовлетворена.
Из пресата
„Тази книга е едно съкровище. Смешна, но и откровена; остроумна, но и неподправена. Ще посегнете към него заради хумора, а ще останете заради това мило писмо от един пораснал мъж към момчето, което някога е бил – с обещанието, че всичко ще бъде наред.“ – Фредрик Бакман
„Разказва истини за порастването, които не сте осъзнавали, докато Валден не ги е изразил с думи…“ – „Дейли Телеграф“
„Историята на Валден е изпълнена с черен хумор и трогателни мигове от порастването, които превръщат тази книга в блестящо и завладяващо четиво, от което не можеш да се откъснеш.“ – „Дейли Експрес“
„Валден завладява с черния си хумор, а под повърхността на неговия портрет на токсичната мъжественост се крие наистина смущаваща дълбочина – още по-въздействаща заради ограничената перспектива на разказвача.“ – „Дейли Мейл“
Из „Моите седем бащи“, Андре Валден, превод от шведски Ева Кънева
Мама пак закъснява. Убиеца седи до кухненската маса и току поглежда крадешком към будилника. Диша през нос. Всеки момент очаквам да се изправи и да започне да снове напред-назад между телефона и прозореца към улицата. Кофти е, когато човек, който много държи часовете да се спазват, живее с човек, който никога не се прибира в уреченото време.
Намазвам си три филии и излизам от кухнята. Сядам да ги изям пред телевизора. Деца с качества, чиито фланелки с емблемата на телевизионното състезание „Спортно огледало“ са загащени в дънките, хвърлят топки в различни посоки. Малката ми сестричка иска да пробва от моите сандвичи. Отказвам ѝ. Тя става и тръгва към кухнята. Спирам я и ѝ подавам едната филия.
Едно момче пропуска най-малката дупка и цялата горна част на тялото му се отпуска унило. Той преиграва и имитира разочарован анимационен герой, за да разберем, че не му е присъщо да пропуска.
Убиеца се е изправил. Чувам го да говори по телефона. Явно се е обадил на работното си място – автосервиза на остров Ханделсьо, където мама чисти веднъж седмично. Той пита кога мама е тръгнала от сервиза, после мълчи минута-две и по лицето му се изписва гняв.
– Разбрано, шефе! – крясва и трясва звучно слушалката.
– Той не харесва шефа си – прошепва малката ми сестричка.
Понечвам да ѝ изшъткам, но чувам шум от кухнята и ми става ясно, че не е нужно. Шайбата на телефона се завърта отново.
– Цялата работа е, защото мама е правила любов с шефа – продължава шепнешком сестра ми.
– Глупости – отвръщам шепнешком.
– Правила е.
– Ти дори не знаеш какво е да правиш любов.
Малката ми сестричка ме поглежда, все едно съм кръгъл глупак, прави с палеца и показалеца си кръгче и мушва другия си показалец в кръгчето. Побиват ме тръпки. Шефът на Убиеца има кафяв микробус, наподобяващ по цвят горчива манатарка. Иначе е марка шевролет, модел сериен убиец, и всеки път, когато отвори плъзгащата се врата, от там изскачат две немски овчарки. Чудя се дали мама и шефът на Убиеца са го направили там, вътре, в микробуса сериен убиец, в компанията на кучетата.
– Кога е станало? – питам.
– Ами преди. – Сестричката ми сочи към кухнята. – Преди него.
– Откъде знаеш?
Тя поглежда към телевизора и свива рамене. Седим мълчаливо. Чуваме, че Убиеца говори с някого. Не е ясно с кого.
– Всички в сервиза искат да правят любов с мама – прошепва сестричката ми.
Поглеждам я и се опитвам да разбера какво има предвид. Фактът, че тя изобщо знае подобни неща, е напълно нов за мен, а тя явно знае повече от мен. Седи подобно на малък оракул и обяснява хода на събитията. Темата ме кара да се чувствам неудобно. Решавам да не задавам повече въпроси.
– Защото трябваше вече да си е вкъщи! – крясва внезапно Убиеца.
Сестричката ми и аз подскачаме стреснати. След крясъка следва поредица от звънтящи трясъци, кратка тишина, а после още един трясък – по-силен и с по-различна тоналност.
Спираме да си шепнем. Просто седим неподвижно и чакаме. Накрая чуваме шум от двигател. На тавана се появява светъл правоъгълник, напречно насечен. Убиеца излиза навън. Захлопва входната врата зад гърба си. Чувам приглушените му викове от вътрешния двор. Ставам и се промъквам в коридора. От там виждам как едната стена в кухнята e оплискана с червена течност. Стаята прилича на местопрестъпление, където човешко тяло е било разкъсано от експлозия и в локвички кръв плуват парчета плът.
Пристъпвам няколко крачки напред и виждам парчета строшено стъкло. Проумявам, че „жертвата“ е бурканът с туршията от червено цвекло.
≠≠≠
До Бъдни вечер остава още около седмица или там някъде, но Убиеца не може да чака. Вижда се, че го терзае неспокойство.
– Мъчат ме угризения – съобщава той, докато аз изритвам от краката си обувките в коридора.
Сграбчва ръката ми и ме повежда към всекидневната. Докато минаваме покрай отворената врата на кухнята, ни лъхва миризма на бяла боя.
Лампата във всекидневната е угасена, но нещо в тъмното сияе.
– Какво е това? – питам.
– Подарък за Коледа – отвръща Убиеца.
Върху ниска маса под прозореца стои аквариум. Спускам се и коленича пред него. Нов вълшебен свят, населен с живи вълшебни обитатели, които се движат непрекъснато и блещукат. Убиеца прикляква до мен и разгъва ръкописна бележка. Пръстите му са мръсни, но върху неизменната черна ципа белеят петна.
– Неонова тетра – прочита Убиеца от бележката и посочва малка, синьо-червена, почти луминесцентна рибка. В аквариума има поне шест-седем такива. – Сом – Убиеца търси известно време, накрая намира сома, впил неприятната си уста в стъклото подобно на вендуза в едната стена на аквариума.
– Златна рибка – посочвам златиста рибка с приказно люлеещи се хриле.
Убиеца поглежда бележката и отбелязва:
– И то двойноопашата.
Опитвам думата на вкус. Удивителна е.
– И накрая… – почуква по стъклото и рибката, чието име се кани да произнесе, се стрелва и се изгубва между водните растения. – Риба зебра.
Райетата ѝ не са съвсем като на зебра и би трябвало да носи друго име, но аз не казвам нищо по въпроса. Струва ми се редно да прегърна убиеца. Имам чувството, че почти го искам.
– Бабичката в зоомагазина каза, че рибата зебра е много издръжлива. Принципно е едва ли не безсмъртна, но ти се старай да поддържаш и другите живи, става ли?
Убиеца отваря бурканче и ми показва люспите, с които ще храня рибите.
– Веднъж на ден – пояснява той, без да поглежда бележката.
Сипвам храна на рибите и когато те се стрелват към повърхността, изпитвам усещане за могъщество. Убиеца изчаква рибите да погълнат всички люспи. После става.
– Когато майка ти се прибере, ще има още една изненада. Тази вечер татко ще приготви вечерята.
Смее се на себе си и изчезва в кухнята. Взирам се във вълшебния свят, докато мама се прибере. С нея са сестричката и братчето ми. Четиримата се взираме в аквариума. Убиеца извиква, че вечерята е готова.
Сложил е пет чинии и пет чаши, но не и прибори. Купил е пет готови печени пилета от супермаркета и във всяка чиния сипва едно пиле. Мама изглежда скептична – сигурно защото в чиниите няма зеленчуци. Въобще няма никаква гарнитура. Само пет изстинали златистокафяви опечени птици.
Никога не съм ял печено пиле. При вкуса на хрупкавата коричка, посипана с подправки, очите ми се насълзяват. През целия си живот не съм ял нищо по-вкусно.
След вечерята се връщам при аквариума и се взирам в рибките, докато клепачите ми не натежат. Вземам си завивката и възглавницата от горния етаж и си приготвям пашкула под светлината на електрическото небе във вълшебния свят.
– Sleeping with the fishes – казва Убиеца и се разсмива на висок глас, докато обяснява на мама защо това е забавно.
Тя му изшътква, но не върши работа. Той е пил гльог и трябва да надвика шум, който само той чува.
Мама угасва светлината в аквариума. Казва, че и рибките трябва да спят. След като тя излиза, аз пак включвам осветлението в аквариума.
…
Мама закъснява за пореден път. Убиеца се обажда на Малкия облак и узнава, че мама е при нея. Какво търси там? Той крещи и удря по стената. После нахлува във всекидневната и отваря прозореца.
Момчето седи на дивана и вижда всичко това. Вижда как ръката сграбчва щепсели и ги изтръгва от разклонителя. Телевизорът угасва, угасва и аквариумът, замлъква и компресорът за въздух.
Убиеца се навежда и вдига аквариума от ниската маса. Може би аквариумът се оказва по-тежък, отколкото е предполагал, защото той изпъшква и разлива вода по панталоните си. Убиеца обаче е силен и след като намества аквариума в ръцете си, го запраща към мрака. Кабелите политат с трополене над перваза на прозореца и изчезват в същата посока.
Момчето не прави нищо, за да спаси рибките си. Просто седи и ги оставя да умрат.
Убиеца затръшва прозореца и слага райберите отвътре. После излиза от всекидневната. На минаване покрай дивана погледът му среща погледа на момчето.
– Вината не е твоя – казва му Убиеца.
Тази нощ зимата се завръща и призори момчето излиза. Намира рибките под тънка пелена от сняг. Твърди са и лъщят. Приличат на зинали бижута.
Можете да откриете книгата ТУК.
