Авторът на „Софийски магьосници“ Мартин Колев се завръща с „Веща“ – книга първа от нова магична поредица
Официалната премиера на „Веща“ ще се състои на 25 ноември от 19:30 ч. в бар „Петък“
С бестселъровата си поредица „Софийски магьосници“ писателят Мартин Колев доказа, че завладяващото градско фентъзи може успешно да вирее и на родна почва и поведе хилядите си верни почитатели на вълнуващо приключение из софийските потайности.
Четири книги и почти десет години след като историята за първи път запя своята песен, е време да се пренесем в Балкана, където се вихри една по-различна магия. В книжарниците вече блести „Веща“ – книга първа от съвсем новата поредица „Сага за Стопан”!
Стари тайни, тъмни сенки и древна магия дебнат по китните улички на едно само наглед скучновато градче, в което обаче живеят редица колоритни и незабравими персонажи.
Запознайте се с Керда Калудова. Тя е на шестнайсет, никак не обича да чете книгите от списъка си за училище, има двама най-добри приятели, току-що разбито сърце… и е вещица.
Обаче като чуете вещица, не си представяйте някоя лачена посестрима, която се издига до небесата. Керда едва смогва да жонглира между домашните, почасовата си работа и тренировките по заклинания. А освен това живее в Стопан. Скътан в прегръдката на Балкана, Стопан е всичко друго, но не и интересен. Дори вещерското му сборище се състои от има-няма пет вещици. Няма демони, нито зли сили… досега.
Една сутрин градчето осъмва, разтърсено от жестоко убийство. И понеже освен всичко друго Керда Калудова е и твърде любопитна, тя и приятелите ѝ се оказват в епицентъра на разследването. Наред с един крайно привлекателен вампир, който не спира да посещава сънищата ѝ.
Е, както казват магьосниците: здрачник страх, мен – не! Керда бързо трябва да задобрее в заклинанията, ако иска да спаси Стопан, сборището си, а може би и цяла България… Докато добре познатият ѝ свят лека-полека се разпада край нея като ситно натрошена курабийка.
Подходяща както за изпечени „Софийски магьосници“, така и за новобранци, които тепърва надникват в света на българските зорници, здрачници, вещици и вампири, „Веща“ е уютна фентъзи наслада с вкус на мляко с какао, билки и щипка чудно вълшебство, вдъхновено от родния фолклор.
Мартин Колев за пореден път доказва, че вещият му писателски талант не познава граници. А резултатът е история за магия, древна като сърцето на България, която трепти с модерния ритъм на най-завладяващите градски фентъзита.
Или ако можем да перифразираме вещерските заклинания:
Чувствам палци ме сърбят… значи нова любима книга на Мартин Колев е напът.
Хайде да я отпразнуваме заедно на официалната премиера на „Веща“ на 25 ноември от 19:30 ч., във вещерското сборище на бар „Петък“. Заедно с Мартин Колев в разговора ще се включат още двама вещи магьосници на думите – Темз Арабаджиева и Христо Блажев. А какви други вълшебства ще се развихрят на сцената? Ще разберете сами…
„Идеално четиво за хладните вечери, когато цепеници припукват в камината и върколаци вият в далечината!“
ВЕСТНИК „СЕДМИЧЕН СТОПАН“
„Донесете ми сол и пипер, защото това трябва да е някаква особено безвкусна шега…“
ГОСПОЖА ДЕСПОВА, УЧИТЕЛКА ПО ФИЛОСОФИЯ
„Пет звезди! Невероятни герои, напрегнат сюжет и драматичен финал. Особено ми хареса, че накрая всички…“
АНОНИМЕН ЖИТЕЛ НА СТОПАН, НАСКОРО ИЗЧЕЗНАЛ БЕЗСЛЕДНО
Из „Веща“ от Мартин Колев
ПРОЛОГ
Венда забави крачка. Погледът ѝ се спусна надолу по стълбището. От подлеза се процеждаше оскъдна, приглушена светлина.
– Уф, че я втасах… – промърмори тя.
Не беше съобразила, че ще трябва да мине оттук. В противен случай щеше веднага да приеме поканата на момичетата и да се качи с тях в таксито. Да, те не бяха в нейната посока, но тъй или иначе, настояваха да закарат и нея. Уви, Венда, поокуражена от изпитите шотове, отпъди предложението им.
„Не, не, глупости, аз съм на петнайсет минути пеша оттука! – каза им. – Ще се прибера още преди да ви е дошло таксито. Айде, ще се състезаваме!“
Сега определено ѝ идеше да си вземе думите назад… Е, вместо това пристъпи напред – или поне се опита. Краката ѝ не я послушаха.
Течният ѝ кураж се изпари скоропостижно. Откакто се помнеше, Венда ненавиждаше подлеза – единствен в града и може би тъкмо затова още по-специален и страховит. Стараеше се да го избягва, а щом не можеше, профучаваше през него на бегом.
– А дали да не…
Тя се извърна наляво, към булеварда, който се разстилаше пуст и лъскав след скорошния дъжд. Ами да, защо пък да не го пресече направо? Разбира се, от малка беше научена, че Кръстачката е най-опасното място за пресичане в целия град. Оттук минаваше транзитен път за Румъния, имаше натоварено движение и често ставаха инциденти. Сега обаче минаваше един часът през нощта, какво толкова можеше да се случи?
Сякаш в отговор на въпроса ѝ един автомобил профуча с бясна скорост надолу по булеварда. През отворените прозорци кънтеше още по-бясна чалга.
– Ааа! – викна Венда и отскочи назад, но твърде бавно, една локва опръска крака ѝ. – Абе ти акъл имаш ли?!
Въпросът бе по-скоро реторичен. Гръмогласен смях долетя от колата, която скоропостижно се смали и изчезна в нощта.
Венда поклати глава и изтръска с длан мръсната вода от чорапогащника си. Ако не друго, поне краката ѝ се бяха поразсънили от шока. Тя се възползва от възвърнатата си подвижност и пое надолу по стълбите. Може би подлезът все пак беше по-малкото зло в случая.
„Или пък не – помисли си тя и сбърчи нос. – Ужас!“
Струваше ѝ се, че се спуска към Долната земя от приказките… ако Долната земя миришеше на боклук, урина и още нещо, което дори не можеше да определи и предпочиташе така да си остане. Приятната алкохолна замаяност напълно я напусна, а заедно с нея – и приятното настроение. А беше толкова хубава вечер – най-накрая, след хиляда уговорки, се беше видяла с момичетата. Преди години те се събираха поне веднъж седмично, независимо от обстоятелствата. Дъжд, сняг, депресия, драматични раздели – все тая, момичетата от старата тайфа излизаха и се надприказваха, и се смееха до прегракване… Напоследък обаче уговорките вървяха все-трудно. Една по една приятелките ѝ минаха под венчилото, вече си имаха и бебенца. Само Венда си остана сингъл, което не звучеше крайно благозвучно, но пак беше за предпочитане пред родни еквиваленти като стара мома.
Венда от месеци насам врънкаше другите да излязат, но все нещо се случваше – ту се разболяваше бебе, ту изникваше непланирано семейно пътуване. Тази вечер звездите най-сетне се наредиха правилно. Момичетата се събраха и пиха шотове, пяха „Спайс гърлс“ на караоке и си припомняха сладкото минало. В какви неочаквани посоки ги беше отвял животът само! Преди години всичко им се струваше ясно, знаеха точно коя от приятелската групичка е Кари и коя – Саманта. Днес вече се чудеха на коя героиня от любимия си сериал да се оприличат…
Венда ту се смееше, ту се жалваше от грубия жребий, отреден ѝ от съдбата. А другите я наобиколиха и я заутешаваха:
– Не бой се, Венде, нали помниш какво каза оная врачка? Догодина вече обезателно ще ни каниш на сватба!
– Ами, глупости – отвърна тя, – по сватби ходя само като шаферка.
– Не са глупости! – настояваха момичетата. – Просто ти си главната героиня в нашия сериал, така излиза! Затова хепиендът ти се бави.
– Главната героиня, ама друг път! – възропта тя. – Аз съм някакъв епизодичен герой, дето се появява за кратко и после никой не го помни…
Венда се усмихна на спомена. Винаги ѝ беше приятно с момичетата. Ала те вече пътуваха с таксито обратно към домочадията си, а тя се спускаше в гадната Долна земя. Стълбите свършиха и зад ъгъла я посрещна подлезът в цялата си среднощна прелест.
Една лампа беше изгоряла. Друга примигаше френетично, явно в очакване на сходна съдба. Оскъдното осветление, идеално за хорър продукция, разкри разхвърляни кашони и боклуци наоколо. Грозни футболни графити красяха стените.
Венда потрепери от погнуса. Намести с ръка работния бадж, който носеше на врата си. Беше го надянала обратно на излизане от бара, и сама не знаеше защо. Вдъхваше ѝ някаква илюзорна, но пък добре дошла увереност.
„Хайде, Венде – каза си. – Крачка напред…“
Тя повдигна насила крака си.
Нещо сред боклуците се разшава.
Венда изтръпна отново цялата, от главата до петите. Помисли си: „По дяволите…“. Клошар се изправи сред вехториите. Носеше няколко ката дрехи едни върху други. Дългата му четинеста коса някак неусетно се сливаше с дългата четинеста брада.
Той погледна към Венда и промърмори нещо под носа си. На слабата светлина лицето му не издаваше никаква емоция – или намерение за действие.
„Ох, значи… – каза си Венда. – Защо все на мен…“
Тя спря, поколеба се. Беше образована жена. Знаеше, че бездомниците обикновено не са жертва на собствените си действия, а на обстоятелства, далеч отвъд техния контрол… Освен това знаеше, че наоколо е пусто. Ако, не дай си боже, мъжът я нападнеше, нямаше кой да ѝ се притече на помощ.
Венда преглътна едва-едва и продължи напред. Усети учестеното биене на сърцето си.
Мъжът я изгледа изпод вежди, отново промърмори нещо, което тя не разбра. Все тая, нямаше нужда да завързва учтиви разговори в подлеза, трябваше просто да се измъкне оттук час по-скоро…
Крачка напред.
След това – още една.
Венда сбърчи нос, догади ѝ се. Представи си как момичетата пишат в общия чат: „Пу първа! Видя ли, че с таксито е по-бързо, а??“.
И по-късно: „Венде, къде си, бебче? Дай знак, че си се прибрала, моля!“.
И още по-късно, на следващата сутрин: „Някой чу ли се с Венда? Звъня ѝ, но не вдига!!!“… А съобщенията и пропуснатите повиквания изпълват напукания екран на телефона ѝ, запокитен сред вехториите…
Венда отпъди неприятните мисли и продължи.
Крачка напред.
След това – още една.
Ето го стълбището отсреща, вече я приканваше топлото сияние на външния свят. Почти го бе стигнала.
– Ей! – извика мъжът след нея.
Венда се престори, че не го чува.
Крачка напред…
– Ей, ти! – повтори мъжът. – Да ти се намира цигара?
– Не, не пуша – смотолеви Венда.
Лъжеше, естествено. Поомачканата кутия цигари натежа гузно в джоба на якето ѝ. Ако не беше толкова стресната, щеше направо да му я подари цялата. Коктейлът от емоции, бълбукащ в стомаха ѝ, се допълни ефектно от капчица срам. Човекът просто искаше цигара – или поне така твърдеше.
Тя сви към стълбището. Пое си дъх като че ли за пръв път, откакто бе слязла в подлеза. Вече поуспокоена, пристъпи към най-долното стъпало. Мислеше, че се е измъкнала, когато се случи.
Сянка, плътна и широка, закри заветната спасителна светлина. Не, това не беше обикновена сянка, беше нещо друго, по-странно и страшно.
Мракът се разля надолу по стълбището, Венда нямаше време дори да помръдне. Затвори очи. Хладна въздушна струя профуча край нея. Замириса ѝ на студено, старо и застояло.
„Това беше – каза си. – С мен е свършено.“
Тогава иззад гърба ѝ дойде крясъкът – вледеняващ, отчаян.
– О, божичко! – промълви Венда.
Насили се да отвори очи. С периферното си зрение забеляза някакво рязко движение. Тази сянка – не знаеше как да я нарече другояче – беше нападнала бездомника! Трябваше да се махне незабавно оттук.
– О, боже… о, боже… – повтаряше Венда, бягайки нагоре по стълбите.
Страхът вля нови сили в треперещите ѝ крака. Излетя от подлеза със скок и забърза нататък по тротоара.
Градът беше стъписващо, неестествено тих.
В гърдите на Венда напираха думи – „Помощ! Помощ!“ – ала не можеше да ги изкара навън. Не искаше да привлича върху себе си вниманието на онази сянка, онзи черен облак, онзи подвижен кошмар… Чувстваше се като страхливка, но наоколо нямаше жива душа, нямаше кой да се притече на помощ на горкия човечец долу…
Венда спря едва когато беше останала без дъх – и без токчето на едната си обувка. Скри се в храстите до автобусната спирка и прошепна задъхано: – Божичко, какво… какво беше това?!
Надникна предпазливо през храсталака. Стопàн беше притихнал в септемврийската нощ. Светофарите примигаха сънено. Оранжевите им очи се разтичаха в мокрия асфалт. Венда измъкна с треперещи пръсти телефона от джоба си. Видя няколко известия за нови съобщения, игнорира ги и набра 112.
Сянката надвисна над нея като облак, вещаещ буря. Пръстът на Венда замръзна върху зелената слушалка. Тя чу гласа не толкова с ушите си, колкото с костите, с цялото си същество. Беше хладен, плътен и неустоим:
– Не бой се, миличка… Не тъжи… Ти ще бъдеш моята булка.
