Маргарита Петкова и Добромир Банев канят на премиерата на „Абсурдни времена“

Червен килим ще бъде опънат и сложен за премиерата на нецензурираната версия на най-големия хит в българската любовна поезия на ХХI век – „Абсурдни времена“ на Маргарита Петкова и Добромир Банев (издание на „Персей“).

Голямото събитие ще се състои на 10.02. (четвъртък), от 18.30 ч. в столичния „Ялта клуб“ (срещу Софийския университет). Очаква се да присъстват много популярни личности от света на шоубизнеса, литературата, музиката, театъра и медиите. Запалените почитатели на най-обичаните съвременни български поети ще могат да вземат автограф от тях. Маргарита Петкова и Добромир Банев ще прочетат не само най-популярните стихове от книгата, но и някои от творбите, които за пръв път се публикуват в това издание и оформят една съвършено нова книга.

Тези обаче, които няма да имат възможност да отидат на премиерата, защото са от други населени места или са ангажирани, имат шанс да се сдобият с автограф от авторите, като пишат на специално създадения имейл absurdnivremena@gmail.com и направят заявка за книгата.

Разкошното издание с луксозна твърда подвързия е вече хит и е предпочитаният подарък за предстоящия Празник на влюбените. Това съвсем не е случайно, защото с крилатите си вече стихове Маргарита Петкова и Добромир Банев изразяват любовните емоции на днешния модерен човек.

Ето някои от тях:

Тя:

Горчив е залъкът несподелен.
И глътка вино не лекува тягост.
Защо се закачи така за мен?
Познаеш ли ме – по-добре да бягаш!
Държиш се мъжки. Как да отрека –
вечерята е хубава. И филмът.
Случайно се докосваме с ръка
и самотата става по-интимна.
По-непосилна става. Всеки сам
от себе си се мъчи да избяга.
Какво да споделим? С теб грам по грам
раздали сме се. Шапки на тояга.
Сипи си още вино. И мълчи.
Щом свърши филмът по роман на Гришам,
ме целуни за „лека нощ“. С очи!
Останалото – утре ще напишеш.

Той:

Бъди досадна. Нагла като студ.
Изисквай повече, това не стига.
За да ме имаш, трябва да съм луд!
От обич трябва да ми се повдига!

Измъчвай ме с горчиви имена.
Наричай ме глупак, животно, демон…
Живеем с теб в абсурдни времена.
Прегръщай ме. Все още е студено.

Бъди нахална. Всеки твой протест
и всеки упрек твой е път към мене…
Да си взискателна, е просто жест –
аз трябва да съм твой. И на колене.

Тя:

Със Тарантино чух се току-що.
Чак толкоз луди го е страх да снима.
Разбирам го. И аз не знам защо
се вкарваме напразно в разни филми.
Тъй дълго не дочаквахме Годо,
че той накрая полудя от чакане.
Налей ми пълна чаша със бордо –
дъха ти пия на ръба на мрака!
Познавах предостатъчно мъже.
В библейски смисъл. И във прав. Все тая.
Но никой не ме върза със въже
за къщата и печката. Да знаеш.
Ще искам всичко, за да ми дадеш
дори това, което още нямаш.
Обичам как целуваш – тънка свещ
така се стапя в допира на пламъка.
Не вая стих. Летя през куп за грош
към теб с най-тривиални лесни рими.

И щом припадне пролетната нощ –
най-меката постеля постели ми,
с най-меките стени ме обгради
и нека никой в стаята не влиза.
Недей мисли за после и преди –
смъкни ми усмирителната риза!

Той:

Ти водиш винаги. Това е факт.
За мен е радост и е чест голяма!
Получа ли от щастие инфаркт,
не го превръщай, моля те, във драма!

Летиш към мен – стрела или куршум –
аз, както казах, чакам си разстрела!
Крещя „обичам те“, пак вдигам шум –
в желанието стигаме предела.

Това изящно наше общество
за друг вратата хлопнала е вече…
Денят преваля. Идва тържество.
Ще пием по едно и тази вечер.

Така че да се взимаме в ръце!
По време на любов е като в чума.
Далеч от мен, си цялата лице,
и тяло си, и мисъл си, и дума.

Един до друг, така го виждам аз.
Forever, baby! Казах ти го вече.
Отново вдигам шум. Крещя без глас.
Един до друг! Какво, че си далече?

 

 Снимка Ивелина Чолакова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *