Разказите на Радослав Бимбалов наистина са „Млък”

Популярният рекламист и общественик представи своя сборник с разкази в компанията на феноменалните Cinga Manga Funk и журналиста Ива Дойчинова

На бурния 16 юни 2022 г. сцената на клуб  „Терминал 1“ (ул. „Ангел Кънчев“ 1) се превърна в храм на думите и човечността и приветства сборника с разкази „Млък“ от рекламиста и общественик Радослав Бимбалов. За да напомни, че в най-важните моменти след решителния миг мълчание тишината трябва да бъде нарушена.

Премиерата се състоя почти месец след като изданието се появи на пазара и завоюва челните места в класациите. А събитието уважиха многобройни читатели и ценители на думите, сред които някои от най-изтъкнатите имена в рекламния и в литературния свят.

Минути преди 20:00 ч. в залата с гласа на талантливите актьори Владимир Карамазов, Дарин Ангелов, Боряна Братоева и Христо Петков зазвучаха думите на едноименния разказ от „Млък“ във видео, което потопи присъстващите в атмосферата на чудатия свят на тези истории.

Може да бъде изображение с 2 души и на закрито

Веднага след това шеметните Cinga Manga Funk  напомниха чрез великолепното си изпълнение на три познати мелодии в характерния за бандата стил, че дълбоките, чисти човешки ценности, където раса, пол, образование и вероизповедание не са нещата, които ни различават, а думите, които насочваме към себе си и другите. А ритъмът им отекна в думите на водещата – великолепната Ива Дойчинова, която представи „Млък“ така: 

Може да бъде изображение с 5 души, изправени хора и на закрито

„Разказите на Радослав наистина са „Млък”, нямаше как да прочета всички един след друг, защото след малката порция ярка силна история просто нямаш сила за друго, имаш нужда да помълчиш. Всъщност имаш нужда само да чувстваш. Не съм си мислила, че Радослав ще извади книга за онези задни дворове на душата ни, в които понякога пъхаме много гузност, много неразказана любов, забравени думи, тежки мисли, забравени обаждания по телефона като например „Тате, как си“, много неквалифицираща, много неосъждаща литература. В него има много доброта, много тъга, размисли за смъртта, за човечността, много човещина в крайна сметка.”

Може да бъде изображение с 1 човек

Тя покани на сцената самия Радослав Бимбалов, с когото се гмурнаха в дълбоките води на сборника. Какво е усещането да пишеш разкази 23 години след първия си роман, защо Радослав е избрал този формат и кой е виновен за тази „пандемия“, която покосява думите на „младите“ днес?

На думите на Ива Дойчинова, че „сякаш в тези разкази има много болка“, самият Радослав Бимбалов отвърна, че:  

„Болката е част от живота. Тя в много малко случаи е нещо хубаво. В повечето случаи е нещо лошо, но тя е част от живота. В крайна сметка ние трябва да свикнем с болката – с болка се раждаме и с болка си отиваме, но това е спътник в живота. Трябва да се научим по някакъв начин да познаваме болката. Аз съм се опитал в тези истории да разкажа различна болка. Някои от тези болки са истински.“

Той не пропусна да благодари на целия екип, работил по изданието, и покани на сцената художника на корицата, както и редактора на книгата – изтъкнатия журналист  Силвия Недкова.

Може да бъде изображение с козметика

Пред притихналата аудитория тя призна: „Това беше великолепна литература, това беше вълнуващо слово, думи, които бяха подредени по правилния начин, за да докоснат правилните струни, кога и как го е направил, честно, не знам.“

На 18 юни от 19 ч. Радослав Бимбалов ще представи сборника си с разкази и пред родния Пловдив – в книжарница „Сиела“ в Mall Plovdiv (ул. „Перущица“ 8) в рамките на фестивала „Пловдив чете“. Модератор на събитието ще бъде дългогодишният журналист Живка Танчева.

Може да бъде изображение с 1 човек и текстово съобщение

Повече информация за събитието може да откриете тук:

https://www.facebook.com/events/1203421113749845

Входът е напълно свободен. 

Тези плътни, емоционално сгъстени, истински или почти истински истории засягат някои от най-наболелите теми на съвременното общество – домашното насилие, расизма, отношението ни към смъртта и любовта. И се превръщат в безпогрешно огледало на човешките търсения и копнежи.

Радослав Бимбалов е много неща – баща, съпруг, брат, син, приятел, творец, предприемач, пловдивчанин, придружител на куче, бъбривец, хапливец, мълчаливец, активист. Роден е през 1973 г. в Пловдив – града, в който се събират всички пътища. Баща е на Диана и съпруг на Ана. Съсъздател на една от най-креативните рекламни агенции The Smarts.

Снимките са дело на Антон Кръстев, Creative visual solution.

Из „Млък“ от Радослав Бимбалов

ВЯТЪР

Беше утринно, лятно тихо. Петелът точно си поемаше дъх да се обади и от гаража се разнесе такъв шум, че всички твари на двора се разхвърчаха в хаотично пърхане, препускане през опашки и навиране под кой каквото намери. В облак от прах и сено, с раздиращия рев на събудило се митично чудовище, от гаража изпълзя старовремски сив мотор с прикачен солиден кош от дясната страна. Възкачен на вехтата седалка, здраво стиснал кормилото с омаслените си ръце, дядо Дамян грееше с доволната усмивка на човек, съживил двигател, притихнал преди няколко десетилетия. Мотоциклетът беше „Урал“, произведен през 1963 година, четиритактов, с два цилиндъра. В големия му кош навремето се пъхаше най-важният пътник, споделял твърдото препускане по прашните друмища с дядо Дамян.

Тя и сега беше излязла на двора, с мокра престилка и оцапани от белене на лук длани. Гледаше невярващо как старецът ѝ върти щастливи кръгчета с трудно маневриращия мотор, чудно възкръснал след почти вечния си сън в гаража. Дядо Дамян спря точно пред жена си и обви стреснатото ѝ лице в пушилка от масло и нафта. Аромат, обръщащ хода на времето. 

Наричаха го Вятър, нищо че трудно вдигаше скорост. Кошът създаваше измамно усещане за стабилност, а всъщност внушаваше на мотоциклета едно порочно привличане към канавката на всеки криволичещ селски път. Друсането вървеше в комбинация с непоносимо вдъхновяващия шум на грубия съветски двигател и превръщаше всяко пътуване в приключение с неизвестен край.

Дядо Дамян не посмя да изгаси мотора, защото изобщо не беше убеден, че ще го придума втори път да запали. Както си беше отгоре му, със стария оцапан панталон и избледняла ватенка, свали от оплешивялата си глава старата кожена каска. Беше я изровил от мазето, а сега я протегна към жена си. Очите му светеха приканващо, като наивни слънца, нарисувани с тебешир в бръчките на асфалта. Тя инстинктивно се дръпна, притисна кокалестите си ръце към престилката си, готова да му се развика, че е луд и да се прибира, да не се излага пред комшиите. Не го направи. Вместо това просто свали престилката, пусна я в краката си, а после като момиче надипли полата си, прескочи преградата на коша и се напъха в него. Сякаш го беше правила вчера, а не преди няколко десетилетия. Нахлузи кожената каска върху побелелите си коси и се хвана за дръжката отпред.

Дядо Дамян даде газ и Вятър изръмжа превъзбудено, а ауспухът отбеляза с дива заря напускането на двора. След секунди старецът и неговото вечно момиче полетяха по селската улица, вдигайки прах до небето. Моторът зави тежко надясно, дядо Дамян се нахили от задоволство, че още има сили да го командва, а кошът подскочи на сантиметри и тупна обратно, но бабата не се стресна хич. Пътят се изправи пред тях – черен, грапав език, изплезен сред прежълтелите летни полета. Вятър препускаше като изпуснато добиче, косите на бабата се вееха изпод кожената каска, а усмивката на дядо Дамян подпали очите му. Стадо гъски пресичаше шосето, когато моторът лакомо се вряза в тях. С ужасени писъци гъските се разлетяха на всички посоки, разделяйки се с част от перушината и с цялото си достойнство. Дядо Дамян даде още газ и Вятър натисна с ръждясало чело въздуха пред себе си. Настигнаха камион, от който гърмеше жива музика – в отворената каросерия се беше настанил цигански духов оркестър. Музикантите надуваха бузи, за да надвикат двигателя на камиона, но Вятър засвири в дует с него и мургавите таланти се изпотиха още повече. Моторът се изравни с масивната машина. От шофьорското място се показа смугъл нахилен младеж, извика нещо, от което се разбра само „… чуваш ли ме?“, а после даде знак на дядо Дамян да го задмине. Вятър изпревари камиона, който се напъна да го следва, а духовият оркестър изду бузи в още по-див ритъм. Над мотора с кош и ескортиращата го платформа с музиканти се появиха онези същите гъски, които сега мятаха криле с лекотата на пристрастени към скоростта гълъби. Дядо Дамян стисна още по-здраво кормилото на мотора, а в коша до него жена му вдигна поглед нагоре, запленена от белите заголени коремчета на летящите ниско птици. Встрани от шосето хлапета въртяха педали в прашен опит да влязат в скоростта на Вятър. Изведнъж около пътя се появи шпалир от хора, усмихнати, махащи с ръце. Дядо Дамян пусна само за миг едната дръжка на кормилото, за да поздрави хората като победител на пистов финал. Гъските над главата му натиснаха с криле и изпревариха мотора, а после бавно тръгнаха нагоре, към синьото нищо с бели пухчета. Дядо Дамян ги проследи с поглед, който после бавно отмести към жена си в коша. Тя съвсем леко кимна. В очите ѝ се четеше едно странно, неподходящо за скоростта и шумотевицата, спряло спокойствие. Дядо Дамян стисна с кокалестите си пръсти кормилото, врътна газта и моторът нададе нечуван рев, а после предното му колело започна да се отлепва от асфалта все повече и повече. Вятър бавно се изправи на задна гума, кошът също тежко погледна нагоре. Моторът изръмжа и кротко се издигна. Отдели се от пътя, гумите се въртяха напразно във въздуха, докато Вятър политаше нагоре, след гъските. Вдигна се над камиона, а музикантите пуснаха инструментите си и зяпнаха с отпуснати бузи в небето. Дядо Дамян стискаше кормилото, моторът се издигаше все по-високо, всичко отдолу ставаше малко и отминало. Вятър избумтя за последно, въздъхна и притихна, отпуснат в небесна безтегловност. Тишината обгърна мотора и двамата старци и ги вкара в белия пух на един облак. Дядо Дамян усети как Вятър омекна в ръцете му, разтопи се и се сля с облака. Старецът се отпусна в лекотата на нищото, спря да усеща дори себе си. Съвършено бялата, прекрасно празна лекота изпълваше това, което преди беше тялото му. 11 

Тежестта на времето изчезна, а последното плътско, което усети, беше докосването на ръката на любимата му жена, носеща се до него в облака. Тя понечи да му каже нещо, но само се усмихна и поклати глава, преди да се отпусне на рамото му, разтапяйки се заедно с него и Вятър в бялото нищо.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.