„Последните дни на Ханс“: С роман за Хитлер младият македонски писател Михайло Свидерски влиза в голямата европейска литература

Младият македонски писател Михайло Свидерски написа роман, който може да заеме мястото сред най-забележителните творби на новата европейска литература. „Последните дни на Ханс“ излиза на български език с логото на издателство Персей в превода на Таня Попова.

В него има загадка, която веднага сграбчва любопитството, изключителен психологизъм, в капана на който влиза читателят, и пророческа дълбочина с прозрения за невидимите кукловоди, които управляват обществото.

В забутано село някъде в Южна Америка са се заселили немски емигранти. Те живеят изолирано, като се изключат посещенията на малкия Сантяго, който слугува на възрастния и болнав господин Ханс. Двамата се сприятеляват и момчето попива от знанията на безпомощния и никому ненужен старец. И докато селото е разтърсвано от насилствените вземания на властта в страната (хунта, тоталитаризъм), в болното съзнание на стареца, криещ истинската си самоличност, вилнеят спомени от миналото му – като унизено, тормозено и потискано дете, нереализирал се художник, диктатор психопат, подчинил на влиянието си половината свят… Дали той няма връзка и с убийствата на хора от селото?

Роман, в който загадката не се разкрива до последната страница. Препратките към конкретната историческа личност са очевидни, но все пак дали героят наистина е той, Адолф Хитлер? Читателят се оказва детектив в лабиринтите на една психологическа драма.

Модерен европейски роман, който може да се нареди до произведения на Шницлер, Джойс и Улф. Неслучайно е номиниран за най-престижната македонска литературна награда – „Роман на годината“, както и за Наградата за литература на Европейския съюз.

Освен с майсторски изваяно повествование романът впечатлява с болезнено актуалните си разсъждения за свободата, самотата, страховете и насилието, което поражда насилие.

Публикуван за пръв път през 2018 г., „Последните дни на Ханс“ прави прозрения дори за епидемията, която обхвана света 2 години по-късно.

Но по-важното е, че Михайло Свидерски е създал роман, който надскача Балканския регион и е произведение от световна класа.

Свободата е жажда за покоряване…, тирания, толкова  отровна, че когато те обземе, те кара да покориш света, да се изкачиш по всичките стъпала на желанията си, да ги осъществиш и тогава да се почувстваш свободен.

Когато заробиш някого икономически, това е достатъчно, за да го притежаваш, още по-лесно е, когато сам си печаташ парите, тогава можеш да платиш всички сметки. От тях няма спасение, те са дяволи. Вече никой не покорява с война, този метод е остарял, да кажем, просто излезе от употреба, сега поробват душите, не телата, навлизат по-дълбоко. Поробената душа е покорна и живее в страх, постоянно я плашат, че ако им откаже вярност, ще попадне в лоши ръце, без да знае, горката, че е в ръцете на дявола. Така всяка криза е създадена първо в техните умове, а после в реалността.

Аз сънувам и умирам от страх, като виждам как в тайните лаборатории на кроячите на съдбите се произвеждат опасни вируси, които се изпращат в епруветки из света, после слушам за епидемии, неизлечими болести и човек би трябвало да е прекалено наивен, за да повярва на лъжите им. Стотина души играят шах на картата на света, ето ги пред нас, виждам ги, седят и ни гледат кръвожадно.

По-долу четете откъс от книгата: 

Исках да бъда художник, архитект, поет, лекар, политик, актьор, исках да стана мъдър, а най-много от всичко мразех послушанието и сляпото подчинение. На послушанието гледах като робство и затова се бунтувах против всичко, което ми пречеше, което исках да променя, понякога се бунтувах и против неправдата, разбира се, ако това беше в моя полза. Най-често това бяха вътрешни войни, бунт против мен самия. Исках да укротя непослушанието си, когато не уважавах собствените си решения, когато пристъпвах думата, която съм си дал, не исках да робувам дори на себе си, затова станах непокорен и към себе си. Изгубих самоконтрол, станах импулсивен. И освен това намразих неблагодарните, критикарите и паразитите. Сметнах, че с тяхното елиминиране светът ще бъде по-хубаво място. Така, като си мислех, че съм свободен, че живея напълно самостоятелно и вземам решенията, без над мене да дебне някой център на мощ или авторитет, самият станах мощен. Борех се против силните и самият станах силен. Борех се против авторитетите – станах авторитет. Може би тази омраза към тях ме накара да ги обикна до степен, че пожелах да съм на тяхното място и от тази дистанция, след толкова години, осъзнавам, че всичките ми борби против тях са били само скрит копнеж да се възкача на трона. Оттам, тъй като чуждата воля не успя да ме покори, ми се даде възможност аз да наложа своята воля над другите. А това чувство е прекрасно. Отхвърлих всички окови и принуди и разбрах, че свободата не е никакво отсъствие на насилие и робство, тя е жажда за покоряване, истинската свобода е тирания, толкова отровна, че когато те обземе, те кара да покориш света, да се изкачиш по всичките стъпала на желанията си, да ги осъществиш и тогава да се почувстваш свободен. Дишаш, живееш, мислиш и изоставяш страховете, които са те измъчвали дотогава. Тази жажда за свобода е толкова естествена, толкова човешка и нормална, точно както и поривите за контрол и власт. Свободата, тя е толкова желана и толкова трудно достижима, че не е нищо друго освен власт над другите. Винаги съм бил на страната на силните и с цялата си душа и сърце презирах слабите. Защото в най-дълбоката си същност, аз бях един крехък лист, който се плаши от идването на есента, която, още при първия порив на вятъра ще го откъсне безмилостно и ще го отвее в неизвестността. Страхувах се от непознатото и мразех неизвестността, не се оставях на никакви случайности, аз създавах обстоятелствата и другите се приспособяваха към моето поведение. Може би това ще ви наведе на мисълта, че съм имал нарцистично личностно разстройство, че не съм разбирал чуждите емоции или че съм имал мания за величие. Не, бях съвсем здрав психически и не приписвам нищо в действията си на някакво ненормално поведение, а само на стремежа си към напредък. Когато видите постъпките ми, може би ще помислите, че съм изгубил връзка с реалността, не съм могъл да разгранича реалното и имагинерното, което, разбира се, е смешно. Аз живеех в съвсем реални обстоятелства, без ни най-малко дезинтегриране на мисловните процеси, а да не говорим и за моя здрав генетичен произход, чист и войнствен. А откъде се яви това чувство за надмощие у мен ли? Всичко, което постигнах, беше плод на моята потиснатост и угнетеност и желанието да изляза от агонията, като се опра на интелектуалния си дух и на собствената си непреодолима воля. Така успях да се изправя на крака и да поразя всички онези безполезни същества, които вървяха по ръба на пропастта, да ги бутна в бездната на срама и да изчезнат от лицето на земята. Така се чувствах сигурно и удобно в своята мощ, макар да трябва да призная, че в цялата еуфория имаше и моменти на отчаяние, безнадеждност и празнота. Сигурно веднага си помислихте, че страдам от биполярно разстройство, че на моменти се издигам до небесата, а после се затварям в себе си като охлюв. Не се опитвайте да ми приписвате болести, достатъчна ми е днешната суха кашлица. Поривите за мощ в мен не угасваха, напротив, представях си как покорявам всички слаби и недъгави. И във всичките си мечти не бях далече от истината. Никога не съм принадлежал към стадото, а към онези, които го водят. За кратко време, осъзнавайки изцяло своята изключителност, успях да елиминирам и малцината обикновени хора със слаба воля, които далеч превъзхождах със жизнената си сила, за да има накрая един водач и едно стадо. Бях щастлив, най-после създавах свой свят, това не беше себеоткриване, а себереализиране на вече открита личност – свръхчовека. Имах ясна визия за бъдещето: аз – войн и гений, владетел, който създава и разрушава, който не се страхува от никого и не се подчинява на никакви правила, който не се води от никакви насоки освен от своите, аз, който не робувам на авторитетите, мразя лицемерието, ще бъда владетел на света. За да не бъда разбран погрешно, аз не исках да стана нито Бог, нито съвършен, а осъзнавайки напълно силата си, станах господар на земята, който, поради своята възвишеност беше решен да се бори за свободата, без при това да жали жертвите в тази борба, нито безполезните животи, защото идеята беше ясна, а целите вече поставени. 

Ако мислите, че след като най-брутално бях свален от трона, изпаднах в депресия, се лъжете. Никой не ми отне силата, тя остана в мен като огън, гори, бори се с новото време и в мен няма място за отчаяние, защото вече не си поставям никакви цели, не реагирам на външните обстоятелства, успях да се успокоя, да се увия като бебе в завивката си и да си почивам. Всичко това доказва, че далеч не съм перфекционист. Днес съм затворник, влюбен в своя затвор. Затова реших да се открия, да сваля маските, да отхвърля безнадеждността. 

„Изповядвал ли сте се някога?“ – пита отец Августин.

За това би трябвало да говоря с дни, си казвам и се усмихвам. 

„Имам много за разказване“ – казвам му, а той кима с глава, сякаш знае кой съм. 

„Вие отлично говорите испански, с незначителен чужд акцент.“ 

А ако знаеше, може би щеше да откаже да ме изповяда. Почувствах някаква решителност да му се разкрия, защото не можех да понасям този затвор в себе си, в който виждах лицето си с маски. Колко болезнено и ужасно е това да се отречеш от себе си завинаги, да се преобразиш, нещо като да ти одерат кожата и да ти пресадят друга. 

„Аз не ви убеждавам, отче, нито имам такива намерения, аз казвам това, което е. Така един добре утвърден, йерархически организиран режисьор на световните представления подготвя сцената, избира актьорите и им дава ролите, вдига и спуска завесата, това е едно и също представление, за което народните маси мислят, че пред тях винаги се представя нова премиера, ръкопляскат, радват се на промяната на една власт и на идването на новата, бунтуват се, роптаят, борят се. Никой не иска да сади цветя в градините, а всички бързат да ги откъснат, за да разкрасят домовете си с букети. Но цветята не са толкова много, колкото са вазите с вода, които нетърпеливо чакат да им дойде редът и в тях да натъпчат колкото се може повече цветя. Така е и с ресурсите. В много близко бъдеще войните, които ще се водят за водата, ще бъдат по-страховити от всички войни досега. Човекът трябва да пие вода и ще се бори не за идеологии, каузи, интереси, а за себе си, за водата. Неговият инстинкт ще се бори отвътре, ще крещи „дай ми вода!“ повече от всички пушки, танкове, самолети и кораби. Сега всички си мислят, че петролът е нещо много ценно, малодушни и суетни световни идиоти печатат пари и ги пускат в обръщение без покритие, имат своя бюрокрация от слепи извършители. Открито извършват геноцид в Африка, ваксинират невинните деца с отрови, после им пращат мисионери да се молят за тях – прекръства се, – и затварят очите на всички, които държат под своята обсада, а искат да погледнат нагоре, крадат Бога на хората и ги оставят без надежда, покривайки ги с мрачен и тежък плащ, а истински вярващите деморализират, обезкуражават ги в подвизите им, тласкат ги към дъното. 

Отче, аз сънувам и умирам от страх, като виждам как в тайните лаборатории на кроячите на съдбите се произвеждат опасни вируси, които се изпращат в епруветки из света, после слушам за епидемии, неизлечими болести и човек би трябвало да е прекалено наивен, за да повярва на лъжите им. Стотина души играят шах на картата на света, ето ги пред нас, виждам ги, седят и ни гледат кръвожадно.“

„Направиха толкова много тайни общества – продължавам, – после ги противопоставиха едно на друго, уж че има повече сили, които се борят помежду си, а оставят върха, който ги контролира, съвсем непроменен. Те имат своя религия, свои култове, свои вярвания, съвсем различни от тези на останалия свят, затова и мразят света.“

„Нашата вяра побеждава всичко на света“ – казва отецът. 

„Когато заробиш някого икономически, това е достатъчно, за да го притежаваш, още по-лесно е, когато сам си печаташ парите, тогава можеш да платиш всички сметки. От тях няма спасение, отче, те са дяволи. Вече никой не покорява с война, този метод е остарял, да кажем, просто излезе от употреба, сега поробват душите, не телата, навлизат по-дълбоко. Поробената душа е покорна и живее в страх, постоянно я плашат, че ако им откаже вярност, ще попадне в лоши ръце, без да знае, горката, че е в ръцете на дявола. Така всяка криза е създадена първо в техните умове, а после в реалността.“ 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.