„Шест беседи за конфуцианството“: Усъвършенствай себе си и така внасяй хармония между хората
„Шест беседи за конфуцианството“ от Лян Цичао е най-новото заглавие на издателство „Изток-Запад“ в колекция „Изток“.
Книгата е един от последните преводи на Петко Хинов, който си отиде твърде рано от този свят. В знак на благодарност към делото на преводача издателството ще отдели 20% от стойността на всеки продаден екземпляр от книгата в помощ на семейството му.
Усъвършенствай себе си и така внасяй хармония между хората. – Основен принцип на конфуцианското учение
Според мнозина за да разбереш китайската култура, трябва първо да разбереш конфуцианството. Китайската философия тръгва от изучаване на човешкия живот и главното в нея е Пътят, който прави човека човек. По какъв начин човекът е истински човек? Как човек трябва да постъпва към човека? Най-възвишената цел на нейните знания може да бъде обобщена чрез израз от „Книга на учителя Джуандзъ“: мъдрец отвътре, цар навън. Когато човек доведе усъвършенстването на личността си до възможния предел, той става мъдрец отвътре, т.е. достигнал е вътрешно съвършенство; когато човек доведе способността си да внася мир и хармония сред хората до възможния предел, той става цар навън или „цар на света, господар над външното“.
Две хиляди и петстотин години развитие на учението на мъдреците, повече от сто велики учени конфуцианци, десетки важни понятия от конфуцианската философия. Университетските лекции на Лян Цичао, написани на достъпен език, са незабравимо пътешествие към корените на китайската култура.
Силното историческо чувство у китайците е среда на оцеляването на китайския народ, негова опора и основа; и няма елемент от всекидневния живот, културата и изкуството, великите произведения на нашата поезия и проза, който да не е дълбоко пропит от това историческо чувство, което в основата си е есенциалният дух на конфуцианската философия.
– Ли Дзъхоу
По-долу четете откъс от книгата:
Беседа първа ◆ Какво представлява конфуцианската философия
На китайски думата „философия“ се състои от два йероглифа (哲學, „учение на мъдреците“). В китайския тя е дошла през японския превод на европейската дума, нашите учени са я заели от японски без изменение. Първоначалната дума φιλοσοφία е гръцка и означава „любов към мъдростта“. И точно защото в европейското разбиране философията е любов към мъдростта, то и европейският човек вижда в нея стремеж към знания. В случая – стремеж към най-високото познание – познание всеобщо и единно.
Отправната точка на западната философия е изцяло любовта към мъдростта, затова според западните учени историята на философията започва своя път от човешкото любознание. Древният човек е наблюдавал огромното разнообразие видове и форми в природата, у него се е породило чувство на изумление. Още в началото въпросите му го тласнали към пътя на изследванията и така се родила философията.
Западната философия първоначално се е развила към космология и онтология. После тя е развила науките логика и гносеология (теория на познанието). Как са се зародили всички неща във вселената? От множество елементи или от едно праначало? Материално или духовно е било то? Съществува ли Създател на мирозданието или не? Ако да – как да го обясним? Ако не – как да обясним света?… Такива са големите въпроси на космологията.
Подобни въпроси са двояки и двете страни имат своя аргументация, разсъжденията по тях са достатъчно логични и споровете около тях не стихват досега. По-късно са смятали, че за да се разреши даден въпрос, трябва отначало да се определят методите и категориите на полемика и мислене. Откъде идва знанието? Кои са белезите, по които определяме точността му? Кое е по-добре: да използваме субективни дедуктивни методи и отначало да създадем теория, а после да потърсим потвърждението ѝ чрез факти? Или да следваме обективен индуктивен метод и да стъпим върху фактите, а после да създаваме теория? Това са въпросите, които довеждат до раждането на логиката.
На следващ етап: на каква основа ще започнем изучаването на вселената и всички неща в нея? Всеки човек би отговорил: въз основа на моите знания. Ала какво собствено представляват знанията? Ако не изучим докрай корена и извора, боя се, че всички наши знания ще са пясъчна кула. И когато се появи някаква нова насока, субектът на предишните наши „изучаеми“ знания сега ще се превърне в предмет, „изучаван“ чрез знания. Това именно е теорията на познанието (епистемология и гносеология). Тя се е появила най-късно, смята се, че се е установила напълно едва след Кант. Теорията на познанието изучава всички неща и явления, като поставя въпроса: кое е истина – онова, което идва от съзнанието, или онова, което идва чрез сетивата? Кой е първоизточникът на познанието? Кои са условията на познанието? Гносеологията е последната и най-влиятелна философска дисциплина. Според някои, ако изключим гносеологията, не ще остане нищо, което да наричаме философия. Оттук виждаме огромното ѝ значение.
В такъв случай от космология и онтология западната философия е тегнела към логиката, а още повече – към гносеологията и в това виждаме, отначало докрай, че нейната движеща сила е любознанието. Ето защо тази школа на мисълта е наречена напълно уместно любов към мъдростта.
Нещата с китайската школа на мисълта обаче стоят по друг начин. Тук философията е повече школа на поведението, отколкото школа на въпросите на знанието. Макар праотците на китайската философия да не са пренебрегвали знанието, за тях то не е било основна изходна точка, нито стремежът към знанието е бил крайна цел. Прекият превод на φιλοσοφία („любов към мъдростта“) не е уместен по отношение на Китай. Ако трябва да го използваме като разтеглива заемка, то най-уместно е това да стане, като добавим към него определението „житейска“ – житейска философия. Китайската философия тръгва от изучаване на човешкия живот и главното в нея е Пътят, който прави човека човек. По какъв начин човекът е истински човек? Как трябва да постъпва човек към човека?
Можем да разделим световната философия на три основни семейства: индийската, юдейската и египетската, заедно с други държави от Средния изток, образуват едно семейство, което се занимава главно с взаимоотношенията между божеството и човека; старогръцката и съвременната европейска философия образуват второ семейство, което се е съсредоточило върху взаимоотношенията между човека и материята; китайската философия се занимава изключително с взаимоотношенията на човек с човека. Всички знания на Китай, независимо от коя епоха или мисловна школа, са съсредоточени върху този въпрос, а конфуцианството го разработва с най-голяма задълбоченост и яснота.
Конфуцианската философия обхваща океан от знания. Ако трябва да говорим обобщено, нейният главен стремеж е въплътен в израза от „Беседи и изречения“: усъвършенствай себе си и така внасяй хармония между хората. Най-възвишената цел на нейните знания може да бъде обобщена пък чрез израз от „Книга на Джуандзъ“: „мъдрец отвътре, цар навън“ (內聖外王). Когато човек доведе усъвършенстването на личността си до възможния предел, той става „вътрешен мъдрец“ (內聖, букв. „достигнал вътрешно съвършенство мъдрец“); когато човек доведе способността си да внася мир и хармония сред хората до възможния предел, той става „цар навън“ (外王, букв. „цар на света, господар над външното“). Що се отнася до порядъка на постигането им, той е пределно ясно разкрит в класическия конфуциански трактат „Висшето учение“ (《大學》). Онова, което е описано в това съчинение като „вникване в същността на нещата – достигане пределно познание – искреност на намеренията – изправление на сърцето – труд за лично усъвършенстване“, са стъпалата, по които се достига състоянието на вътрешен мъдрец; следващите етапи: „съзидание на семейството – добро управление на държавата – умиротворяване на Поднебесната“, пък отвеждат „мъдреца отвътре“ до състоянието на „външен цар“.
Ала нима знанието се дели на две? Не, това е невярно. Във „Висшето учение“ има такова заключително съждение: „Основното дело на всички [от сина на Небето до последния човек] е личното усъвършенстване.“ Вникването в същността на нещата и искреният стремеж към правдата са само степени на израстването в човешкото самоусъвършенстване. Доброто управление на семейството и на държавата и умиротворяването на Поднебесната са само средства на достигналия съвършенство човек за съзидание, управление и мир на другите; ето защо това дело подобава на всички – „от сина на Небето до последния човек“. В „Беседи и изречения“ се казва: „човек усъвършенства себе си, за да носи мир на хората.“ Тук е добавен йероглифът 以, „за да“, именно за да се включи знанието на „царя навън“ в духовното състояние на „мъдрец отвътре“. Всички дела водят началото си от отделния човек. Обяснено на съвременен език, това ще рече съсредоточеност върху изграждането на зрял и цялостен човек-личност
(人格). Човекът-личност, пречистен (букв. „обработен, закален“) до състояние на духовно съвършенство, се нарича на езика на конфуцианството „вътрешен мъдрец“. Човекът-личност, разширен и развит до всяка област на живота, се нарича „външен цар“. Хилядите конфуциански съчинения и разнообразните будистки учения неизбежно достигат в крайна сметка именно до тази постановка.
По-горе обясних централната мисъл на конфуцианската философия, в следващите редове ще засегна областта, в която тя се простира. Конфуций е казал: „Мъдростта, човеколюбието и мъжеството са [неизменни и] всеобщи добродетели в Поднебесната“. „Мъдрият няма съмнения, човеколюбивият няма тревоги, мъжественият няма страхове.“ Според конфуцианството човек трябва да притежава и трите добродетели, за да се счита личността му за завършена. Според този възглед онова, което Западът нарича „любов към мъдростта“, е само една от трите конфуциански добродетели (三德), а именно мъдростта. Ето защо философската област на конфуцианството е далеч по-широка от тази на западната философия.
Тъй като конфуцианството се занимава с това кое прави човека човек и с взаимоотношенията между хората, то въпросите, които то разглежда, са съвсем различни от тези, с които се занимава западната философия. Последната разглежда идеализъм и материализъм, много начала и едно първоначало, които се споменават твърде рядко от конфуцианството. На въпроса на западната философия за съществуването или несъществуването на Бог конфуцианството не отделя особено внимание. В „Беседи и разсъждения“ четем: „Учителят [Конфуций] не говореше [охотно] за свръхестествени неща, за подвизи, за метежи и за божества.“ Конфуций още е казал: „След като още не знам какво е животът, как бих могъл да знам какво е смъртта?“ Това е една значима особеност на конфуцианството – то се докосва до теми като живот, смърт, божества и демони с особена неохота. Може да се каже, че в тази своя особеност то стои близо до духа на съвремието и се отличава от непрактичните занимания на античния Запад с тайнственото и непостижимото.
Недостатък на конфуцианската философия е, разбира се, това, че тя не навлиза в логиката и гносеологията. Според някои тя е схоластична и неясна – всъщност не е вярно, че конфуцианството изобщо не се занимава с логика и теория на познанието. Ала понеже въпросите, с които се занимава, са твърде много, а това не позволява съсредоточеност навсякъде, в една част от въпросите то не навлиза тъй дълбоко, както се иска на съвременниците ни. Това е свързано с епохата му, както и с областта, в която се е съсредоточило не може да се нарече недъг на конфуцианците.
И така, кои са горещите въпроси във философските спорове на Изтока? Ето някои:
- Добро или зло е човешкото естество – за това говорят философите Мъндзъ и Сюндзъ.
- Що е човеколюбие и правда и как се прилагат в живота – за това говорят философите Гаодзъ и Мъндзъ.
- Взаимодействие между Небесния принцип (ли) и човешките желания – за това говорят конфуцианците от епохата Сун.
- Знание и постъпки като отделни и покриващи се – за това говорят конфуцианците от епохата Мин.
По тези въпроси и тяхното развитие ще говорим подробно по-нататък. Тук бих искал да изясня само защо китайците им придават такова огромно значение. Те искат да ги изяснят докрай, защото тази пълна яснота им е нужна за прилагането на това знание в самоусъвършенстването на човека-личност и във възпитаването на човешки личности. Целта не е мислителят да се откъсне от човешкия живот и да върти в ума си като някаква играчка всички тези теории – първоначалният мотив на китайския мислител е различен от този на европейския любител на мъдростта. Въпросите, които китайската философия приема за най-важни, са било неразглеждани, било разглеждани по друг начин от европейската антична и съвременна философия. И обратното, главните въпроси на европейската философия са в много отношения недостатъчно важни за китайските философи. Много други пък, които китайците са намерили за значими, те не са изучили в такава дълбочина, както западните философи.
Можете да поръчате книгата ТУК.
