Тобаяс Улф, когото Лео ДиКаприо изигра в „Животът на момчето“, за първи път на български с „Нашата история започва“

ноември 17, 2022 Аврора

Тобаяс Улф (р. 1945) е съвременният майстор на късия американски разказ, носител на множество литературни награди, който се публикува за първи път на български на 16 ноември. Един от най-вълнуващите разказвачи отвъд океана е почти непознат у нас.

Макар отделни негови разкази да са излизали в сп. „Съвременник“, едва сега родният читател има възможността да го опознае в пълнота със сборника „Нашата история започва“. Преводът е на Нина Руева, а художник на корицата е Албена Лимони. Изданието на „Кръг“ включва и послеслов от редакторката Антония Апостолова, в който тя обръща сериозно внимание на качествата на Улф като писател и на мястото му в световната литература днес.

„Нашата история започва“ е най-добрият начин да се усети автентичния глас на Тобаяс Улф. Това е неговият четвърти и последен засега сборник, който включва 31 разказа. Първият от тях е написан преди повече от четири десетилетия, а най-новият е от 2006 г., като авторът си е позволил свободата да преработи по-старите си творби.

Улф пише за обикновените хора – разведени родители, влюбени, учители, войници, работници, тийнейджъри и деца, с техните дребнави драми и мимолетни радости, невидими съпротиви и глупави безразсъдства. Той разглежда общочовешките ценности, екзистенциалните падения и търсенето на универсален смисъл. Именно тази сплав от отчаяние и очакване, от обреченост и упование, от самозаблуди и блянове е в състояние да накара всеки да припознае нещо от собствения си живот в книгите му.

Както пише редакторката Антония Апостолова в послеслова, Улф често е приравняван към групата на „мръсните реалисти“ като Реймънд Карвър, който се смята за техен баща. Самият той обаче посочва прозата на Джек Лондон и Хемингуей като най-силно повлияла върху творчеството му. „Съвършени разкази – цели светове, събрани само в няколко страници – с тежест и плътност, с неочакваната красота на Алис Мънро или Антон Чехов“, пише „Хюстън Кроникъл“ за сборника.

Тобаяс Улф е носител на наградата за художествена литература „Пен“ за романа си The Barracks Thief (1984). Президентът Барак Обама го награждава с Национален медал за изкуствата през септември 2015 г. Автобиографичните му творби „Животът на момчето“ (1989) и „В армията на фараона“ (1994) се приемат за образци в жанра. От тях научаваме за тежкото му детство. Той е принуден да се мести често с майка си, след като родителите му се разделят. Улф не поддържа връзка с баща си и с по-големия си брат, който също е писател.

За да влезе в колеж, Улф фалшифицира препоръчителните си писма. След две години е изключен, защото е скъсан по математика и защото е проявявал непристойно поведение като да „яде чипс, надвесен през прозореца“. През 1990 г. от колежа „Хил“ все пак му дават диплома, но при условие, че директорът прочете част от измислените препоръчителни писма за откриване на учебната година.

Всички тези значими събития от трудната му младост са описани във филма „Животът на момчето“ (1993), базиран на едноименния автобиографичен роман. В него Улф е изигран не от кой да е, а от самия Леонардо ДиКаприо. Това е първата сериозна роля на едва 17-годишния актьор в голямото кино, където той си партнира за първи път с Робърт де Ниро.

„Късметлия съм“, е казвал Улф много пъти, но със смирение. Защото мнозина биха си помислили и дори изрекли, че сегашният му успех е за сметка на тежкото му детство. Самият той никога не е твърдял това, вероятно защото да го направи би означавало да се самосъжалява.

„Нашата история започва“ е задължителна книга. Историите в нея се гравират в паметта и стават част от читателя,“ пише „Лос Анджелис Бук Ривю“.

„Безупречно ясната проза на Тобаяс Улф умело изследва сърцевината на страстите и уязвимостта на обикновените хора,“ посочват от „Буклист“.

„Няма друг автор, който да използва формата на разказа с толкова топла преданост или хладно майсторство,“ категорични са от Уошингтън Поуст.

„Съвършени разкази – цели светове, събрани само в няколко страници – с тежест и плътност, с неочакваната красота на Алис Мънро или Антон Чехов,“ пишат от „Хюстън Кроникъл“.

По-долу четете откъс от книгата:

Из „Онази стая“

През лятото след първата ми година в гимназията бях обзет от пристъп на независимост и тръгнах да обикалям на стоп фермите из долината в търсене на дневна работа – като берач на плодове или чистач на обори. Тогава открих едно място, където фермерът ми плащаше десет цента на час върху минималната надница, а дебеличката му бездетна жена ме хранеше на обяд и се суетеше около мен, докато хапвах. Затова останах там до началото на новия срок.

Докато ринех лайна или сечах бурените край отводнителния канал, понякога спирах и отправях поглед към далечните полета, където работните ръце, както ги наричаше фермерът, мятаха бали сено в една каруца, трупайки ги на високи, олюляващи се купчини. От време на време до мен достигаше гръмовен смях, крайчец от разговор. Фермерът не ме беше пуснал да работя на сеното, понеже бях твърде малък, но през зимата заякнах и следващото лято ми позволи да се включа в бригадата.

Ето че и аз станах работна ръка. Ръка! Малко бях пощурял по тази дума, както и от удоволствието, че се отнасяше за мен. Да имаш такава работа, променяше всичко. Това означаваше да си освободен от влиянието на родителите, от язвителната критика на приятелите си. Да си пуснат на воля сред непознати в динамичния свят, където можеш да се упражняваш да бъдеш някой друг, докато станеш някой друг. Да слагаш пари в джобовете си и да повярваш, че другият ти живот – твоят несъществен, страничен живот вкъщи и в училище – е просто залъгалка за онези, които са достатъчно заблудени да си въобразяват, че все още имаш нужда от тях.

На полето с мен работеха още трима: Клемсън – срамежливият мускулест племенник на фермера, който беше от моя клас в училище, но към когото се отнасях снизходително, понеже си беше просто неопитно хлапе, както и двама братя мексиканци, Мигел и Едуардо. Мигел бе нисък, студен и саможив и говореше много малко английски, но веселякът Едуардо бърбореше и за двамата. Докато с другите вършехме тежката работа, Едуардо ни раздаваше съвети относно момичетата и разказваше истории, в които играеше ролята на хитрец и сръчен, неуморен фехтовач. Разправяше ги за майтап, но в самите елементи на разказите му – танцовите зали и баровете, тромавите граничари, тъпоумните фермери и ненаситните им жени, крадливите ченгета, курвите, които го обичаха, – аз чувствах реалността на един живот, за който не знаех нищо и който въпреки това съумявах да поискам за себе си: истински живот в истински свят.

Докато Едуардо дърдореше, Мигел работеше мълчаливо до нас, като от време на време изсумтяваше под тежестта на някоя бала. Обсипаното му с белези от акне лице пламтеше от жегата, тесните му очи се присвиваха още по-силно срещу слънцето. Клемсън и аз търчахме и разпускахме, търчахме и разпускахме, докато се смеехме на историите на Едуардо и го ръчкахме с въпроси. Мигел никога не отдъхваше и никога не се смееше. Понякога наблюдаваше брат си с нещо, което напомняше на леко любопитство, това беше всичко.

Редно беше фермерът, който притежаваше обширна площ с много слама за прибиране, да наеме още работна ръка, но той разполагаше само с нас четиримата, при това постоянно имаше опасност да завали. Беше кротък, симпатичен човек, но когато взе да наближава краят на сезона, го обзе безпокойство и той започна да ни натиска по-здраво и да ни държи по-дълго. Последните една-две седмици оставах да спя при семейството на Клемсън, малко по-надолу по пътя, та да мога да се добирам до фермата по изгрев-слънце заедно с другите и да бачкам до мръкнало. Балите тежаха от росата, когато тръгвахме да ги прибираме. Въздухът в плевнята се насищаше с пара от ферментацията и Едуардо предупреди фермера, че сламата може да се подпали, но той се запъна да продължим според неговия график. Накуцващ, изгорял от слънцето и покрит с драскотини, едва смогвах да се измъкна от леглото сутрин. Но макар и да се препирах с Клемсън и Едуардо, тайничко се радвах да заема мястото си до тях, да работя така, сякаш нямах друг избор.

Към края на седмицата колата на Едуардо се развали и Клемсън започна да кара него и Мигел напред и назад до разнебитения мотел, където живееха заедно с други сезонни работници. Понякога, след като спирахме до вратата им, просто оставахме да поседим там, без да си казваме нищо. Толкова бяхме уморени. Тогава една вечер Едуардо ни покани вътре да пийнем. Клемсън, като добро момче, пробва да се измъкне, но аз слязох с Мигел и Едуардо, наясно, че той няма да ме остави.

– Хайде, Клем – рекох, – не се дръж като някое педи.

Той ме погледна, след което изгаси двигателя.

Онази стая. Божичко! Братята се бяха постарали да си оправят леглата, да си сгънат прилежно дрехите в отворени куфари, но още със стъпването вътре те заливаше миризмата на плесен. Подът беше като каша под краката и от него се ронеха парченца сив балатум, таванът бе провиснал и омацан. Светлината от лампата над нас не стигаше до ъглите. Освен на мухъл, се долавяше още някаква неприветлива миризма. Клемсън беше претенциозно момче и от тази обстановка направо му се стъжни, докато аз се преструвах, че съм си като у дома.

Наливахме ръжено уиски в празните си стомаси, слушахме Едуардо и не след дълго всички се напихме. Някой дойде на вратата и му заговори на испански, след което той излезе навън и повече не се върна. Аз и Мигел продължихме да пием. Клемсън беше полузаспал, брадичката му ту бавно се спускаше към гърдите, ту пак отскачаше нагоре. Тогава Мигел ме погледна. Присви очите си като цепки, прикова поглед в мен, без да мига, и започна да се възмущава от някаква несправедливост, извършена срещу него от нашия шеф или може би от някакъв друг шеф. Почти не разбирах английския му, а и той непрекъснато минаваше на испански, от който пък нищо не вдявах. Но Мигел беше ядосан – поне това успях да схвана.

В някакъв момент той прекоси стаята и като се върна, остави един пистолет на масата, точно пред себе си. Револвер с дълго дуло, по-голямата част от метала – изтъркана. Мигел ме зяпна над пистолета и поднови оплакването си, вече изцяло на испански. Гледаше към мен, но разбирах, че вижда друг човек. Преди рядко го бях чувал да говори. Сега думите се лееха навън с горчива напевност и аз виждах как се разпалва от собствения си глас, как самият звук на възмущението му доказваше, че е бил онеправдан, подхранваше гнева му и го караше да мрази онзи, който си мислеше, че съм. Бях твърде уплашен, за да проговоря. Всичко, което успях да сторя, беше да се усмихна.