„Червенокоска в гората на призраците“: Първата част на завладяващата трилогия от Златко Енев в ново издание
„Червенокоска в гората на призраците“ – първа част от завладяващата трилогия за деца на Златко Енев излезе с логото на „Изток-Запад“. След като обиколи света и срещна топъл читателски прием, тя излиза отново на български език с нов дизайн и чудесни илюстрации от комикс художничката Дияна Нанева.
Червенокосото Ане живее щастливо заедно с мама в малка къща някъде на края на града… докато един ден най-неочаквано попада в омагьосаната Гора на призраците. Търсейки обратния път към вкъщи, тя е принудена да се справя с множество трудни ситуации и да се научи да печели истински приятели. Докато преодолява с много труд и изобретателност фантастичните мъчнотии, които гората непрекъснато ѝ предлага, тя постепенно започва да разбира, че всичко в този вълшебен свят зависи от отговора на два въпроса:
Кои са призраците? Откъде идват те?
Твърдо решена да разкрие тайната, Ането се отправя на дълго и не безопасно пътешествие…
Трейлър на книгата можете да видите тук:
Откъси от книгата можете да чуете в Ютюб канала на Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на електронното издание „Либерален Преглед“ (www.librev.com). Писателската си дейност започва сравнително късно, едва на четиридесетгодишна възраст. Досега в България е публикувал романите за възрастни „Една седмица в рая“ и „Реквием за никого“, както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“.
Детските му книги се радват на доста голяма популярност в България, където нерядко биват наричани „българският Хари Потър“. Втората част на трилогията, „Пустинята на призраците“, е отличена от Съюза на българските писатели като най-добра детска книга за 2003 г. Трилогията е преведена на няколко езика, между които и китайски.
Дияна Нанева е млада илюстраторка и комикс художничка. Има афинитет към създаването на комикси, графични новели и всичко свързано с разказването на истории в картинки. Авторка е на „Инструментариум за призраци“ и „Сезон за бягство“. Илюстраторка е на юбилейното издание на „Ян Бибиян“.
По-долу четете откъс от книгата:
Пред вратата стоеше висок стар господин. Той изглеждаше толкова необичайно, че в първия момент Ането дори се поуплаши. Облечен бе в дълго почти до земята палто (тя се изпоти само при мисълта колко ли е горещо да се носи такова палто посред лято). На главата му се кипреше висока шапка-цилиндър, украсена с блестящи златни звезди. Изпитото му скулесто лице, покрито от голяма, стигаща до гърдите брада, сигурно би изглеждало малко страшно, ако не бяха очите му – игриви и весели даже под тежките похлупаци на най-гъстите вежди, които Ането бе виждала някога.
– Добър вечер – поздрави господинът. Гласът му звучеше неочаквано младежки – Казвам се Нерод Лапцев и търгувам с играчки. Мога ли да вляза за момент?
Ането бе толкова изненадана, че, преди да е разбрала какво точно става, вече водеше господина нагоре по дървеното стълбище. Старият очукан куфар на колелца, който той теглеше след себе си, поскърцваше провлечено на всяко стъпало.
– Мамо, мамо! Господин… а-а-а – Ането се обърна за помощ към стареца.
– Лапцев. Нерод Лапцев – подсказа ѝ той.
– Господин Лапцев търгува с играчки. Целият грамаден куфар е пълен с играчки! – Напълно забравила за куклата, Ането вече мечтаеше за фантастичните изненади, скрити в стария куфар.
– Може би аз сам ще обясня по-добре – обади се господин Лапцев – Думата „търговец“, страхувам се, е малко подвеждаща. Всъщност аз съм представител на един много стар, но за съжаление вече изчезващ занаят. Помежду си ние се наричаме съхранители на играчки, но понеже думата звучи непознато за повечето хора, поне в началото ние се представяме като търговци. А… хм… Надявам се да извините тази малка… хитрост.
Мама, която през цялото време бе слушала внимателно, започна да измерва господина с дълги, недоверчиви погледи. Той обаче не изглеждаше ни най-малко смутен и стоеше съвсем непринудено в средата на коридора, подпрян на огромния куфар.
– Бихте ли ми обяснили малко по-точно в какво се състои работата ви, – попита тя – Някакъв вид реставраторска дейност, предполагам?
– О не, уважаема. Основната ми работа е свързана с издирване и спасяване на играчки, принадлежащи към някой от застрашените видове.
– Застрашени видове? Играчки? – Мама започна да се смее от сърце – При нас май е пълно с такива. Ха, ха, ха… Господин Лапцев, вие сте на път да направите сделката на живота си.
Старият господин леко се поклони.
– Именно, госпожо.
Сега обаче Мама наистина изглеждаше доста объркана, макар че си даваше труд да не го показва.
– А сега сериозно, господине – каза тя, вече доста по-хладно – Какво искате да ни продадете?
– Страхувам се да не прозвуча нелюбезно, уважаема, но на този въпрос винаги отговарям с една-единствена дума: НИЩО.
– Не разбирам тогава за какво става дума. Продавате ли играчки или купувате играчки?
– Нека да речем, че разменям играчки, уважаема. Ако успея да намеря някои от ония, които ме интересуват, разбира се.
Лицето на мама видимо се отпусна.
– А-а-а, най-после започвам да разбирам. Вие сте колекционер, значи. Тук обаче едва ли ще е най-подходящото място за вас. При нас няма да намерите нищо по-старо от няколко месеца. По-дълго не оцеляват, горките.
– Няма значение – отговори господин Лапцев – Мога ли да ги огледам отблизо?
– Ако сте ходили на война, може би ще издържите гледката. Заповядайте.
През следващите петнайсет минути Ането здравата се измъчи. Тя беше толкова любопитна да види какво съдържа големият куфар, че едва се сдържаше да не подкани господин Лапцев да привършва по-скоро. А той, като за беля, така се улиса, че сякаш напълно забрави всичко останало. Бавно и старателно прегледа всички играчки, които намери в стаята, като при някои използваше малка лупа, която извади от джоба си. От време на време се чуваше как мърмори под нос, веднъж или два пъти дори си записа нещо в малко джобно бележниче. Мама, която отново бе седнала пред компютъра и тракаше по клавишите, изглежда не се смущаваше ни най-малко от неговото присъствие. За Ането обаче времето се точеше бавно и лепкаво като петмез. На няколко пъти тя се опита да покаже нетърпението си като се изкашля доста високо. За момент дори се почуди дали наистина да не го подкани да привършва, но, неочаквано и за самата себе си, не се осмели. Нещо в поведението му я караше да се чувства неловко, а и повечето играчки действително изглеждаха така окаяно, че тя малко се притесни. Ами ако той не намери нищо интересно? Дали няма да си отиде без да е отворил куфара? За миг Червенокоска изпита нещо като съжаление: ех, ако в къщи имаше поне една здрава играчка! Тя обаче бе практично момиче и рядко си губеше времето с такива мисли, тъй че и сега се успокои набързо: ако нещо му хареса, добре; ако не, здраве да е. И без него ще се оправим…
– М-да-а-а… – обади се господин Лапцев най-после – Всичко е ясно. Вие бяхте напълно права, уважаема, – обърна се той към Мама, която веднага беше се появила на вратата – Тук няма да намеря нищо… съществено. Но, за да не се окаже, че съм ви губил времето напразно, бих искал да ви покажа една малка изненада. Инак не би имало смисъл да идвам, нали така?
Той се наведе над куфара, отвори го и бавно изтегли отвътре голяма плоска кутия. Странна работа: Ането можеше да се закълне, че кутията беше по-голяма от куфара и все пак господин Лапцев я беше извадил пред очите ѝ. За подобни мисли обаче не ѝ остана много време, тъй като старецът бавно отвори кутията и я постави на пода…
Отначало Ането помисли, че това е някакъв вид телевизор – някой беше ѝ разправял, че в Япония телевизорите могат да се гледат от всички страни. После обаче веднага разбра, че тук си има работа с нещо много по-необикновено. Мама, която също не се нуждаеше от сто години, за да прецени какво вижда, вече бе приклекнала до отворената кутия и я разглеждаше с почтително недоверие.
В кутията течеше река.
Всъщност реката беше само част от играта – че това беше игра, нямаше никакво съмнение, макар че Ането никога през живота си не беше виждала нещо подобно. В дъното вляво, точно под лакътя на господин Лапцев, който се беше облегнал на отворения капак, се намираше планина – толкова висока и стръмна, че Ането в никакъв случай не можеше да си обясни как се е побрала в една плоска кутия. Реката беше разделила планината на две и се бъхтеше в тесния каньон между двете половини – пенлива и бурна – преди да се успокои и разлее нашироко между хълмовете, които заемаха останалата част от играта. Те бяха покрити най-вече с гъста гора, но тук-там можеха да се видят и открити поляни, по които се разхождаха дребни като буболечки горски обитатели. На няколко места се виждаха китни малки постройки – воденичка, рибарски кей, една къщичка, построена в клоните на дебело дърво, до която се стигаше с помощта на хитро измайсторена система от мънички стълби. Дори облаците, които се намираха точно под капака, изглеждаха съвсем истински и се движеха бавно, забулвайки върха на планината… Гледката беше толкова невероятна, че Ането не успя да каже и дума, а само стоеше и гледаше с широко отворени, немигащи очи. Старецът, очевидно доволен от произведеното впечатление, леко се усмихваше.
– Фантастично, невероятно – обади се Мама след дълго мълчание – Просто не мога да повярвам на очите си. Докъде са стигнали технологиите!
– Хм, малко позабравени технологии, ако ми позволите да забележа, уважаема. Тази игра е много по-стара, отколкото ние можем да си представим.
Главата на Ането направо се въртеше от вълнение. Измъчваха я толкова много въпроси, че тя просто не знаеше откъде да започне. Що за игра е това? Откъде я е получил старецът? Какво означава „стара“: та нали веднага се вижда, че всичко по нея е съвсем ново? И освен това…
За въпроси обаче не ѝ остана време. Преди да се е опомнила, тя вече беше казала: „Искам я!“, а след това някак от само себе си всички други мисли излетяха от главата ѝ и единственото ясно нещо беше, че по-скоро ще умре на място, отколкото да се раздели с вълшебната игра. Мама, която сама не можеше да откъсне очи от кутията, се изправи с нежелание и я прегърна през рамо.
– Ах, миличко, ние едва ли ще можем да си позволим такъв лукс. Тази игра сигурно струва цяло състояние – Тя погледна неуверено към стареца, търсейки подкрепа – Нали, господин Лапцев?
– Откровено казано, стойността на една такава игра едва ли може да се измери в пари.
– Искам я! – повтори Ането и прехапа устни, за да не се разплаче.
– Но, Ане… – обади се Мама не съвсем уверено, вече предусещайки накъде върви работата.
– Искам я! – потрети Червенокоска, стискайки юмручета. Колкото и да се напъваше, нищо друго не ѝ идваше на ум и това още повече я ядосваше.
– Разбирам – каза господин Лапцев – За такива случаи в нашата практика е предвидено специално правило, което гласи…
– Искам я!
– … което гласи, че по изключение една игра може да се заеме за няколко дни. Аз с удоволствие ще се възползвам от това правило.
– Ане, чуваш ли, господинът е съгласен да ни заеме играта – Мама се вкопчи в новата идея като пословичния удавник за сламка.
– Само няколко? – попита Ането разочаровано, после припряно добави: – Добре де, добре, съгласна съм.
Тя приклекна до играта и се опита да хване едно малко животинче, което ѝ се изплъзна с мълниеносен скок.
– А-ане! – обади се мама нервно.
– Какво? А, да… Благодаря, много благодаря.
– Няма защо – усмихна се господин Лапцев – Това е просто част от работата ми.
– Но ние нищо не успяхме да предложим в замяна – каза Мама малко притеснено.
– Да-а-а, нещата тук са стигнали доста далеч. Но нека бъдем оптимисти и се надяваме, че това се отнася само до играчките. Впрочем, в това скоро ще се убедим на практика – Старецът бръкна в джоба на палтото си, извади огромен часовник, погледна го и се разбърза – О, времето лети! Госпожо, за мен беше огромно удоволствие… До другата седмица, значи.
– Но вие не ни оставихте дори телефонен номер!
Кой знае защо Мама изглеждаше ужасно притеснена, почти засрамена.
Господин Лапцев, вече на прага, се обърна и я погледна учудено.
– Какъв номер? – за момент той изглеждаше леко объркан, после се чукна с пръст по челото. – А, да… толкова съм разсеян… Не, всъщност няма нужда, аз и така ще ви намеря. Довиждане, уважаема. Довиждане, Ане.
Той се поколеба за малко и, преди да излезе, прибави:
– Желая ти… сила.
Можете да откриете книгата ТУК.
