Журналистът Бойко Василев събра спомени за Братя Мормареви в книга
Малко са случаите в световната литература, в които две талантливи личности се сливат напълно в един общ образ и творят в перфектна симбиоза – историята познава Братя Грим, Братя Гонкур, Илф и Петров, Братя Стругацки… В България пример за това е уникалният феномен Братя Мормареви, подарил на поколения малки и пораснали деца незабравими романи, повести, сценарии и филми.
По повод сумарните 200 години от раждането на всеки от Братята Мормареви – Мориц Йомтов (1921 – 1992) и Марко Стойчев (1931 – 2006) – издателство „Сиела“ и Фондация „Братя Мормареви“ представят знаковата биографична книга „Двама – Братя Мормареви на 200 години“, написана от уважавания журналист Бойко Василев.
Изданието излиза с оформление на Дамян Дамянов, с множество снимки и с твърди корици със забележителния портрет от световнопризнатия художник Росен Райчев – Rossin.
Вещото перо на Бойко Василев събира късчета спомени, лични разкази, архивни текстове и представя историята и наследството на ненадминатия писателски тандем, родил шедьоври на детската литература, киното, хумора и сатирата у нас – „Войната на таралежите“, „Васко да Гама от село Рупча“, „Задача с много неизвестни“, „Лили“ и още…
Като „два атома, които образуват молекула“, двамата братя по призвание заедно създават цяла съкровищница от сюжети и герои, в които хиляди българи се припознават.
„Даже смъртта не ги разделя. След като Мориц напуска този свят, Братя Мормареви остават – и си разменят „писма от отвъдното“. Затова и техните наследници мерят годините им накуп. Ето, вече станаха двеста. Ако бяха сред нас, Братята щяха да кажат, че празнуват само един век, но „в евро“.“
Но как се формира и как твори дуото Братя Мормареви? Как „Двама“ стават едно?
Бойко Василев се допитва до „знаещите – онези, които познаваха Братята, обитателите на вечната планета Мормареви“, и задава въпросите:
- Как бяха възможни Братя Мормареви в България от 50-те до 90-те?
- Как се пише от двама?
- Как се пише смешно?
- Как се пише за деца?
- Как чуждото става твое?
С документална точност и безупречен разказвачески талант, Бойко Василев създава пъстър колаж на епохата, живота и духа на две талантливи личности, обагрили детските години на хиляди българи в най-ярките цветове.
Остроумна, забавна и носталгична „Двама – Братя Мормареви на 200 години“, е книга за всеки, който се е смял с Камен, Маляка, Пантата, Добролюб; всеки, който знае наизуст репликите от „Изпити по никое време“ и може да запее „Къде ми са детските книжки…“; всеки, който пази историите от детството в сърцето си.
„Когато Бойко Василев представи структурата на тази книга, казах си – прекрасно, но това няма как да се напише. Оказа се, че има как – невероятното му чувство за документалистика и талантът му да открои важното в безкрая на фактите се оказаха ключът. От най-разнородни „камъчета“ той сглоби органична мозайка с палитрата на времето, с духа на Братята и с изяществото на непреходното.“
Кънчо Стойчев, син на Марко Стойчев
„Книгите и филмите на Братя Мормареви са магичното огледало на детството ми.“
Росен Райчев – Rossin
За художника на портрета на корицата:
Росен Райчев – Rossin е американски художник, роден и израсъл в България, завършил Националната художествена академия в София. Световнопризнат майстор на портретната и фигуралната живопис. Националната портретна галерия във Вашингтон притежава четири негови картини в постоянната си колекция – той е единственият жив художник с толкова творби в тази престижна институция. Негови модели са американски президенти, сенатори, ръководители на големи корпорации и финансови институции в САЩ, както и държавни глави и холивудски знаменитости.
Из „Двама – Братя Мормареви на 200 години“ от Бойко Василев
- II. Как бяха възможни Братя Мормареви в България от 50-те до 90-те?
МОРИЦ И МАРКО ПООТДЕЛНО
Откъс от „Таралежите с бодли“, филм на Олег Ковачев
Мориц Йомтов е роден през 1921 г. в София. Завършва Американския колеж, после следва химия в Софийския университет.
Десет години по-късно във Варна е роден един друг софиянец – Марко Стойчев. Софиянец е, защото се ражда в морския град случайно. Баща му е царски офицер и в този момент е на служба в тамошния гарнизон.
Разбира се, Марко и Мориц още не знаят, че ги чака бляскаво общо бъдеще. Не знаят, че ще работят заедно в киното повече от 25 години. Че ще са автори на много фейлетони, хумористични разкази, радио и телевизионни програми. Но това творчество още е далеч.
Мориц се увлича по имунология, биохимия и мик-робиология – неща, доста далеч от писането на сценарии, нали?
Марко пък иска да стане лекар, но за нещастие, изпитът по медицина съвпада с финала на републиканското по тенис на корт. А там той е изявен фаворит и няма как да го пропусне. Явява се на изпита, по средата става, предава каквото набързо е написал, и тича на тенис корта. Дали е победил, не се знае, но медицината е завинаги забравена.
Откъс от „Таралежите и човеците“, предварителен сценарий на Бойко Ламбовски
И двамата са варненци – Мориц Йомтов е роден тук през 1921 г., а Марко Стойчев – през 1931 г. Но се запознават в София. Някои харесват филмите им и днес, други не ги гледат, но доста образи и смешки от сценариите им живеят в главите ни. Причината за тази жизненост, граничеща с феномен?
Според нас е изборът. Варна се казваше за кратко дори град Сталин, за тези, които не помнят. Ако тръгнеш към изкуството през онези времена, можеше да си избереш печеливша стратегия – да крепиш култа с естетика. Можеше и да се стремиш към очовечаващи практики в същото това изкуство. Двамата, изглежда, избраха второто, оказа се правилен избор.
Марко Стойчев, из предговора към „Гневът на мачките“
МАМА ме роди на 12.09.1931 г. в гр. Варна (бивше Сталин). По професия тя е помощник-аптекар, сирак от 12 годишна възраст, израснала в постоянен недоимък, но по нещастно за моята автобиография стечение на обстоятелствата, останала настрана от дълбоките социални и класови борби, въпреки че в тях нямало какво да загуби, освен оковите си.
ТАТКО, напротив, беше офицер, следователно военнолюбец, оръдие в ръцете на управляващата класа и пр. От там и моята противоречива и колеблива природа, която твърде много напомня на природата на средния селянин. Две души в една гръд – както казва Хайне.
Първото нещо, което чух на този свят (като бях на 10 дена) беше дрънкането на саби и военнолюбиви закани. Още от тогава (на 12-тия ден) аз се научих да ненавиждам войната. По-късно в университета бях отговорник по мира.
ЕПОХАТА
Андрей Райчев, социолог:
Аз не мога да откъсна живота им от времето, в което живееха. И тук трябва да се разбере нещо много важно: социализмът не е един и същ през тези 45 години. Говорим за много различни общества. Наричат се еднакво, понеже самите те настояват на своята приемственост и донякъде крият промяната на своята природа. Но това са различни години: едно са 50-те, съвсем друго 60-те, съвсем трето 70-те и съвсем четвърто 80-те години.
Сталинизмът е построен върху едно огромно недоразумение. Първоначално комунизмът започва като идея да се освободят хората, да се унищожи частната собственост, държавата и брака. Тоест хората свободно да избират с кой ще живеят, какво да работят и свободно да се регулират морално, вместо политически.
И комунистите, като взимат властта, веднага тръгват да правят това, което се нарича „военен комунизъм“. Само че на първата година спира всичко, престава производството. И тогава социализмът рязко се преадресира: започнал като замисъл за освобождение на хората, той се превръща в строеж на общество за хора, които ги няма, за общество на „новия човек“. Сталин започва да гради общество не за тези тук – селяни, работници, занаятчии, интелигенти, всякакви. А за едни хора, които още не са се родили и които ще бъдат свободните, ще говорят правилните неща, ще мислят правилните неща. Оттук идва тази непонятна изолация, която комунизмът налага.
А комунистите творци са едни от най-интернационалните хора, които има изобщо; те са безкрайно културни. Но правят едно абсолютно затворено общество, което бива ограничено първо пространствено, второ – времево. Властта прави цедка: Шекспир може, но еди-кой си не може. И започват да правят едно стерилно общество; стерилно и инфантилно. Ранният социализъм в България е стерилно инфантилно общество. Възглавява го Червенков – появяват се само правилните романи, които не толкова описват действителността, колкото подменят действителността.
Иван Попйорданов, кино- и телевизионен деец:
Аз съм преживял януарските бомбардировки в София – бях на 5 години.
Нашата връзка с Марко Стойчев е благодарение на нашите родители. Имахме 7 години разлика. Току-що завършвах гимназията, когато Марко вече работеше в Радиото. Беше 1956 – годината на Априлския пленум и събитията, които успях да видя със собствените си очи.
Бях много близък приятел с първия братовчед на Марко – Тоди, първия мъж на Диди, която се омъжи по-късно за Анани Явашев. Майката на Тоди и моята майка са завършили право в Софийския университет и са колежки в университета. Тя беше женена за един хирург Попов, който работеше в Търговище. Тоди дойде в София и тук завърши гимназия. И ние като абсолвенти се събирахме в малката квартира на „Самуил“, където беше къщата на Стойчеви, малко преди училището „Патриарх Евтимий“.
ПЪРВИ ОПИТ ЗА ТАНДЕМ
Кънчо Стойчев, син на Марко Стойчев:
Баща ми и Наско Славов (писателят Атанас Славов – бел. ред.) били състуденти в Софийския университет и много близки приятели. На студентската банка заедно пишат епохалния по собствените им думи първи в историята озвучен роман „Гневът на мачките“. Става дума за убийствена сатира на режима тогава – говоря за края на 40-те и началото на 50-те, шега няма.
Аз открих творбата им, след като баща ми почина, и я публикувах. Тя е огромна гавра с тогавашната социалистическа действителност, учудвам се как не са ги надушили. Те дори са си илюстрирали произведението сами.
От гледна точка на история на литературата произведението е свръхлюбопитно – първо единият написва една глава, втората я пише вторият. И така нататък, без да съгласуват предварително план. Техни състуденти разказват, че са се образували опашки за четене на всяка нова глава, слушателите са пълнили цялата зала. И че е падал страхотен смях. Този техен роман е доказателство, че тоталитарната система не е работила безотказно – ако бе работила така, със сигурност е трябвало да ги арестуват.
По друг начин сме си представяли онези години – 1954 е доста тъмна година, но след като са се писали подобни неща, значи трябва да си представим по нов начин онова време.
