Препълнена зала с читатели посрещна новия роман на Мария Касимова-Моасе „Око“ на завладяваща премиера
Над 300 души посрещнаха книгата в залата на City Mark Art Center
Над месец новият роман на обичаната писателка Мария Касимова-Моасе – „Око – вълнува читателските общности, превръщайки се в дом на най-съкровените емоции за мнозина.
На 8 октомври 2026 г., броени дни след рождения ден на самата авторка, повече от 300 души изпълниха залата на City Mark Art Center, за да отпразнуват заедно с нея официалната премиера на романа. Сред гостите на събитието бяха Владо Пенев, Мартина Вачкова, Наталия Симеонова, Тодор Тагарев и др.
Срещата надхвърли рамките на обичайните литературни представяния, превръщайки се във вълнуващ и докосващ разговор за паметта, семейните тайни и обичта. В този специален за Мария Касимова-Моасе момент на сцената до нея застана дългогодишният ѝ приятел, съмишленик и творец на думите – журналистът Георги Тошев. Двамата увлякоха публиката със своите духовитост и енергия, а за няколко часа часовниковите механизми на всички сърца в залата тиктакаха в синхрон.
Кое е онова обединяващо чувство в романа „Око“, което вече накара хиляди читатели да се припознаят сред страниците му?
Според Георги Тошев „това е роман за паметта, за онова, което остава в нас дори когато мислим, че сме го оставили по една или друга причина. „Око“ е от онези книги, които успяват нас да прочетат.“
Журналистът превърна разговора не само в празник на романа, а и на самата Мария Касимова-Моасе, която „има талант да намира смешното там, където смятаме всичко за загубено. В „Око“ обаче тя прави нещо по-различно. Тя навлиза много дълбоко в темата за паметта. Особено днес, когато живеем във време на безпаметност.“
Откровена, човечна и всеотдайна, Мария Касимова-Моасе отвори душата си за публиката и разкри повече за истинската история за спасяването на окото на дъщеря ѝ – история, която „би избрала никога да не се беше случвала“, но и която се превръща в катарзис и вдъхновение за книгата. В „Око“ Мария „дава думата“ на три поколения жени, вдъхновени от собственото ѝ семейство, като разкри, че в Миха открива най-много от себе си. За останалите две героини сподели, че прототип на Мириам е нейната баба, а Сева е най-предизвикателният за пресъздаване персонаж в романа, тъй като е вдъхновен от собствената ѝ майка.
Разговорът пое по разнолики пътеки – някои, озарени от смях, други белязани от сълзи и споделеното усещане за загуба. Писателката разказа и за невидимата роля на съдбата в живота на близките ѝ и по нейния собствен път. За случайностите и необяснимите съвпадения, които ни намират в най-правилните моменти.
„Вярвам, че в критични ситуации има процепи, в които се крие нещо повече. И се отваря врата, която ти казва „спокойно, ще те хвана за ръка и всичко ще бъде наред““, сподели Мария.
И сякаш именно такава невидима ръка протегна романът „Око“ към читателите, събрали се в тази скъпоценна вечер – с утеха, че дори и най-болезнените истории могат да се превърнат в извор на сила и надежда. Опашката за автографи се извиваше над два часа, а събитието приключи с безброй лични разговори и вдъхновение, което само срещата с истински добрата литература може да остави след себе си.
В „Око“ интимното и историческото се преплитат в мащабна семейна сага за премълчаните тайни, любовта, изборите, които правим, и последствията от тях.
Като изящен витраж от споделени думи и мълчания Мария Касимова-Моасе е събрала целия речник на обичането и бездънната прегръдка на липсата. Всичко това – преплетено в блестяща паяжина от онези видими и невидими следи, от които се състои паметта на едно семейство.
С широтата и размаха на семейните светове на Орхан Памук, с магията на Исабел Алиенде и с поетична сила и чувствителност, които напомнят Блага Димитрова, Мария Касимова-Моасе превръща живота на един род в история за паметта като наследство. Изповед за вината, която пътува през поколенията, но и за обичта, която понякога разбираш докрай едва когато вече е останал само споменът за нея.
Из „Око“ на Мария Касимова – Моасе
По средата на тефтера на Сева, майка ми, от 1985 година има дълъг текст, написан с различни сини химикалки. Не знам дали го е писала на периоди с каквото е разполагала за писане, или просто на онези са им изсъхвали пълнителите и тя ги е сменяла една след друга. Когато го гледам сега, имам чувството, че думите се движат. Като морска вълна в нюанси на синьо.
„Изобщо не помислих за остаряването. Как ще ме гледаш, докато се свивам и тялото ми се превръща в бабешко. Как ще сивее косата ми, а аз ще я боядисвам с ожесточение, докато заприлича на пилешка перушина. Дали ще можеш да го понесеш? Отпуснатите ми гърди, чиято сила се събира в крайчеца им и ги кара да увисват като презрели круши, оставени на опърпаното от късната есен дърво. Свеждащата се надолу траектория на тялото ми. Тялото, което полека се прибира към земята. Как ще понесеш трудното ми ставане от леглото сутрин. Гърбът, който се изпъва с охкане, и колената, които бавно се разгъват. Стъпалата с вените и пожълтелите нок-ти. Кожата на ръцете ми, кожата на гърба, кожата… дали ще виждаш сухите ми бръчки и как се размножават като драскотините по счупено стъкло. Безпощадното падане на клепачите, като че да скрият отрано хоризонта малко по малко, за да свикна с ограничения екран на живота и да чакам финалната клапа. Знаеш ли, може би устните ми ще се свият. Ще се съберат в себе си, уморени от дългогодишното изговаряне, от обясненията и уточненията, от въздишките и охканията, целувките и свирканията с уста. Ще се свиват една по една, едната повече, другата по-малко, а над горната времето ще рисува чертички, както затворник рисува по стената на килията си дните, които остават. Или които са минали. … Тая старост не я предвидихме. За други неща мислихме и добре направихме, просто сега ѝ идва някак времето или на мен така ми се струва. Пък ти, ако разбереш, ще се възмутиш и ще ми кажеш пак, че сме млади и че то е в главата, и че трябва да се грижим за себе си и да тренираме мозъците си, и телата да ги раздвижваме, и малко по-малко вино вечер, и лягане преди дванайсет, и никакви гадни храни… е, добре, само понякога, когато съвсем няма как… Мислиш ли, че ще си покапвам нощницата с кафето сутрин и петното вече няма да ми прави впечатление? Мислиш ли, че няма да виждам добре и ще нося очилата си на верижка на врата – гюлето на затворените в мрака си? А мислиш ли, че ще те познавам до края? И изобщо… как ще е, като съм старица.
Дали ще можеш да ме понесеш стара?
Аз мога тебе.
Предполагам, че веждите ти ще пораснат още, а ти в някакъв момент ще забравяш да ги подстригваш. Тогава аз ще го правя. Лекичко, с ножичка с обли връхчета. Ще ми имаш доверие. Ще ти правя забележки, ако си тътриш чехлите. Ти ще спираш да ги тътриш за пет крачки и на шестата пак ще. Мога да ти гледам гърба винаги, дори и да го виждам как се свива. По-малко ще е от моя. Старостта жали мъжете, защото знае, че те не могат лесно да я понесат. Затова състарява жените повече. А ти ще хъркаш и аз ще се смея. Може би. Ще ти свиркам с уста, а после ще те оставям. Ще ми е важно, че дишаш. Ще ми е хубаво да те слушам как се щураш в банята и все повече неща не си намираш. Ще ти се радвам на бръчиците, толкова ти отиват и без това. Със сигурност за някакви неща ще ти се поскарвам, ама ти няма да ми обръщаш внимание. Ще те завивам, когато си легнеш на обед – ти и без това никога не се завиваш, а колко ти говоря, че с вестник да е, ама спящ човек трябва да е завит. Не знам дали ще е тъжно. Старостта ме кара да мисля отвъд нея. За оставащото време като за най-ценното. Нали не знаем утре дали и изобщо… Да, кафето ще ти го забранявам. Не че сега пиеш много, но аз сигурно ще се фокусирам върху кафето, за да имам в какво да се фокусирам и да оставя тая старост да се справя сама със себе си. Мисля, че няма да си говорим за нея.
Мислиш ли, че ще носим бастуни? Ще забравяме ли разни важни неща? Ще се губим ли? И като се загубим, как ще се намираме?… Може би да си вържем по едно зелено кончѐ на китката, по него да се познаваме и да се търсим. Защото не мога да си позволя да те загубя.
Кога ще е последният ден, в който ще правим любов? И как ще бъде? Дали старите ни кожи ще се хвърлят една в друга, за да се претопят в нещо общо, или ще сме две клети старчета, които се опитват да се включат отново в световния любовен ритъм? Отпада ли се от него, като спреш да търсиш тялото на другия и престанеш да бъдеш тялото, което той търси? Как така идва последното? Кое е онова, което го прави да е последно? Ще мога ли да те целувам още, или ще е само по челото, по слепоочието. Даже не по върха на носа.
Може би пръстените ни няма да ни стават. Не че ти носиш някакви, ама моите ще застанат зад кокалчетата ми и няма да искат да мръднат оттам повече. Малките висулки на герданчетата ми ще запират в гънките на деколтето ми. Ти сигурно ще ги оправяш с ръка, а аз ще се притеснявам вътрешно, но дума няма да ти казвам, и така ще се правим, че старостта не съществува. Или че съществува, но не и за нас.
Не бях помислила как ще я споделим. Защо хората смятат, че е много красиво да кажеш на някого „искам да остарявам с теб!“? Изобщо не е красиво, изпитание е.
Не я помислихме тази старост.“
Минаваме по мост близо до крепостните стени на Цариград. Мисля за баща ми. Моля ти се, татко, нищо друго не искам, с всичко ще се справя, всичко мога, не ме е страх от нищо, само на Рада очето да се оправи, татко! Само оченцето ѝ да се пребори, татко!… Изобщо не ми пука луда ли съм, или не – убедена съм, че баща ми е зад гърбовете ни. Разсеяно вдигам поглед нагоре през затворения прозорец на таксито. На върха на някаква сграда с огромни светещи букви пише Seta. Усмихвам се и сърцето ми пее. Майка ми се казваше Сета. Тук е. Петък.
