Четем „Границата“ – един от последните романи на Луан Старова
Френската критика причислява книгите на писателя към големите европейски романи
„С интимния си поглед и надежда тази жизнерадостна книга свидетелства и за балканската трагедия. Авторът разказвач не говори само като албански бежанец и македонски гражданин, но и като балканец, живеещ и носещ в себе си съдбите на толкова много свързани, смесени, разделени, противоположни култури…“
Такова е мнението на Едгар Морен за романа на Луан Старова „Границата“ (изд. „Изида”, превод Мариян Петров), принадлежащ към неговата „Балканска сага“. Тя е преведена на повече от двадесет езика. Френската литературна критика и писатели като Морис Дрюон и Ален Боске причисляват творбите на Старова към големите европейски романи.
Границата е сравнително нова идея на Балканите. Авторът разказва за тази граница чрез доминиращите герои и техните разклонения в света през 20-и век: дядото, бабата, бащата, майката и самият разказвач. Със своя разказ, както и с оригинални снимки, тази книга е значимо литературно произведение за балканските граници, за тяхната вплетеност в съдбите на хората.
В днешно време наистина рядко се случва автор с такава всеотдайност и съсредоточеност да се концентрира върху травматичното преживяване на изгнанието и преминаването на границата. Чрез реални истории става очевидно, че самото семейно преживяване на изгнанието е прераснало във факт и опит от съществено значение за поколенческата памет на бежанското семейство.
С художествените средства на романа авторът диагностицира синдрома на бежанеца като доживотен и хроничен: „Веднъж бежанец, винаги бежанец“, или както примирено заявява самият разказвач в тази творба: „От изгнание няма връщане”…
