Четем първия шпионски роман на Джон Гришам – „Френска илюзия“
На 22 октомври (четвъртък) излиза „Френска илюзия“ от Джон Гришам, а вече е в предварителна продажба в сайта на „Обсидиан“. Майсторът на съдебния трилър с над 50 написани бестселъра се завръща с първия си шпионски роман. Двама младоженци са на идеалния меден месец в Париж, докато той не се превръща в кошмар.
„Работя върху първото изречение през шестте месеца, в които пиша книгата. Пренаписвам го много пъти, защото искам да грабна читателя още с първия абзац“, споделя писателят пред CBS Mornings.
Динамичен, изненадващ и изпълнен с напрежение, романът „Френска илюзия“ представя Джон Гришам в нова светлина.
След приказната си сватба Пол и Челси Танър заминават на меден месец в Париж. Бъдещето им изглежда изпълнено с обещания и нищо не предвещава последвалия кошмар. На петия ден, по време на кратка обиколка из Нормандия, младоженците са отвлечени. Кой и защо се е прицелил в тях? Оказва се, че това не е първото престъпление от този род.
Американското и френското разузнаване се опитват да работят заедно, но следите са малко и разследването зацикля. Водещата версия е, че отвлечените са изведени от Франция, но никой не знае къде се намират. В отчаян опит да ги открие ЦРУ замисля рискована операция с нищожни шансове за успех. Каква е вероятността младият юрист Стюарт Неш да бъде отвлечен в Париж, за да отведе спасителния екип до похитителите?
Из „Френска илюзия“
Започнаха да ги наблюдават на третия ден от медения им месец, макар че младоженците не знаеха. А и защо трябваше да знаят, защо дори да подозират? До този момент от краткия си щастлив живот не бяха извършвали престъпления, не бяха нарушавали договори, не бяха съдили никого и никой не ги беше съдил, не бяха участвали в подривни групировки, не бяха обиждали чужди правителства и не бяха оклеветили нито един човек. Вслушваха се в съветите на родителите си за важните неща и през последните две години бяха верни един на друг във всяко отношение. Произхождаха от почтени семейства, които им бяха дали добро образование. Кого биха могли да разгневят или провокират?
Посочи ги информатор от модерния им хотел на Левия бряг, който скоро щеше да получи за предателството си плик с равностойността на годишната си заплата. През голяма част от свободното си време той наблюдаваше безкрайния поток от туристи, привлечени от Града на светлината. Всяка седмица поне половината от осемдесетте стаи на хотела, където работеше, бяха заети от американци, много от които току-що сключили брак. Той държеше под око и други хотели.
Щом имената им се завъртяха, след няма и едно денонощие ровене в интернет за Пол и Челси вече се знаеше повече, отколкото двамата биха могли да си представят. Но в този свят на безсрамно самохвалство не искаха ли те точно това? На пищната им сватба в Анаполис няколко дни по-рано присъстваха триста приятели и роднини. Десетки красиви снимки разказваха за събитието. Челси – стройна, с бронзов тен и изключително лъчезарна. Пол – в безупречно колосана бяла флотска униформа, също строен и със слънчев загар, с осанка на командир. И двамата цитираха наизуст сантиментални сонети, които обещаваха вечна любов, блаженство и много деца. Пол дори беше съчинил едно сладникаво стихотворение, което разплака Челси. Имаше и доказателство – снимка на сълзите ѝ в близък план! За своите последователи в социалните мрежи тя публикуваше ежедневно програмата на медения им месец в Париж, сякаш двамата бяха първата двойка в историята, предприела такова романтично приключение.
Екипът, който ги наблюдаваше, анализира програмата им и начерта съответните планове. Не им беше трудно да следят двамата влюбени, защото те съвсем ясно оповестяваха маршрута си, като и през ум не им минаваше да се озъртат през рамо. Те не откъсваха очи един от друг. За тях останалият свят не съществуваше. След всяко вълнуващо посещение на Лувъра, Айфеловата кула, „Нотр Дам“, „Сакре Кьор“ и тъй нататък продължаваха да се появяват снимки, а наблюдаващият екип ги съпоставяше с програмата на Челси. Младата двойка я изпълняваше прецизно и се стремеше да види колкото се може повече места по време на своето осемдневно вълшебно пътуване.
Според споделеното в социалните мрежи – ограничено, естествено, до подбрана група последователи, но абсурдно лесно за хакване – Челси се влюбила в Париж на десет години, когато майка ѝ я завела там през лятото. Баща ѝ и неговите приятели лекари заминали на скъп екзотичен риболов в Аляска, а за отмъщение майка ѝ се обадила в туристическата агенция. Момичетата прекарали една седмица в малък бутиков хотел, за който се говорело, че бил любимият на Лорън Бакол, с часове обикаляли улиците, а следобед пиели чай във вътрешния двор. Когато туристическите атракции ставали прекалено оживени, двете отивали в Люксембургската градина, където сядали на сянка край езерото и четели книги за Париж. В училище Челси се записала във всички курсове по френски език и часове наред гледала видеа. През втората си година в колежа се класирала за един семестър в чужбина и буквално живеела в Сорбоната. Докато другите американски студенти общували предимно помежду си и избягвали да говорят на френски, тя прекарвала уикендите с новите си френски приятели и техните семейства. Не претендирала, че говори езика свободно, но го владеела доста добре и се стремяла да го усъвършенства.
Много преди най-сетне да ѝ предложи брак, Пол знаеше точно къде ще прекарат медения си месец. Не беше ходил в Париж, но след две години връзка с Челси имаше чувството, че го познава добре. Далеч не толкова запленен от социалните мрежи, колкото бъдещата му съпруга, той все пак споделяше колко се вълнува от предстоящото пътуване. Много държеше да отделят цял ден за екскурзия до плажовете на Нормандия. Произхождаше от семейство на военни и военната история му беше хоби.
На петия ден двамата излязоха от хотела в седем сутринта, малко рано за туристи или младоженци на меден месец, но им предстоеше тричасово пътуване с кола. Возеха се на задната седалка на лъскаво черно пежо, управлявано от Малик. Наеха кола по идея на Пол, защото с професионалист зад волана щяха да покрият по-обширна територия и да посетят повече места, където са се водили сражения. Малик наистина беше професионалист – с черен костюм, колосана бяла риза, черна вратовръзка, безупречни обноски и отлични езикови умения. В присъствието на слушател, който нямаше къде да избяга, Челси веднага се разбъбри на френски и след малко узна, че той е от Сенегал, където още от дете говорел на френски, английски и волоф, а в момента учел японски. Щяло да му бъде от полза за работата. Бил в Париж от четиринайсет години и нямал намерение да го напуска. Съпругата му била начална учителка. Имали три малки деца и живеели с нейните родители в североизточен квартал на Париж.
Пол не разбираше нищо от разговора и скоро задряма.
Отправиха се директно към бреговете на десанта, където Пол можеше да обикаля с дни в опит да проумее мащаба на храбростта и кръвопролитието в тази епична битка. В американското военно гробище двамата бяха дълбоко развълнувани от обширното безупречно поддържано гробно поле – свещена земя, където бяха положени тленните останки на повече от три хиляди американски войници. Пол успя да намери гроба на далечен роднина, загинал при първия щурм на плажа Омаха.
Консиержът им беше резервирал маса в едно бистро в град Байо. Малик беше водил там други клиенти и ги увери, че храната е отлична. С лукава усмивка им съобщи, че е помолил собственика да изстуди бутилка местно бяло вино и тя вече ги чакала. Заведе ги до бистрото, представи ги и отиде да обядва другаде. Щеше да се върне в 14 ч., за да потеглят към военния музей в Каен.
Малик паркира на тясна уличка близо до градския площад и си намери място в едно ресторантче на открито. Беше обедно време – важен момент от деня, когато французите забравят за всичко друго освен за нуждите на стомаха си. В ресторантчето имаше доста хора, но не беше препълнено. Той си поръча салата с козе сирене и бутилка газирана вода. Докато чакаше, провери на телефона есемесите и имейлите си. Беше прекрасен ден в края на април, слънчево време без нито едно облаче.
Беше преполовил салатата си, когато слаба млада жена с прилепнали джинси се приближи до масата му и каза плахо:
– Извинете, че ви безпокоя, но май се изгубих.
Имаше невинен глас, мила усмивка и къдрава рижа коса. Очите ѝ бяха скрити зад големи тъмни очила.
Професионалист до мозъка на костите си, а и защото не искаше да прекъсва обяда си, Малик отговори вежливо:
– От Париж съм и не познавам добре града.
Младата жена се усмихна още по-широко и каза:
– Тъкмо до Париж се опитвам да стигна.
Безупречен френски без акцент, явно беше местна.
Изневиделица един мъж с оранжев велосипед залитна по тротоара и се блъсна в масата, на която обядваха двама финландски туристи. Чаши, бутилки, купи, чинии, прибори, храна, вода и вино се разлетяха, когато масата се преобърна сред взрив от крясъци. Водата плисна по гърба на жената с рижите къдрици. Малик скочи на крака, за да помогне, същото направиха и други хора. В суматохата жената ловко пусна две капсули хлоралхидрат в чашата му с вода.
Сервитьорите дотичаха веднага. Велосипедистът се изправи, извини се и предложи да плати за щетите. Обядът на финландците беше съсипан, но от изумление те дори не можаха да се ядосат. Избърсаха храната от ризите си и се помъчиха да си възвърнат самообладанието. Техният сервитьор ги премести на друга маса и им обеща да бъдат обслужени бързо. Велосипедистът не спираше да се извинява. По-късно Малик щеше да си спомни, че е говорел с лек акцент и вероятно е от Северна Африка.
След като положението се нормализира, Малик седна да довърши обяда си. Младата жена беше изчезнала и забравена, но след петнайсет минути тя отново се появи и седна срещу него точно когато главата му започна да клюма.
– Какво искаш? – изломоти Малик завалено.
– Добре ли си? – попита тя.
– Какво искаш?
– Хайде да поговорим за Париж, а? Добре ли си?
– Не съм сигурен. Не съм сигурен. Не виждам ясно.
Тя се пресегна през масата и стисна ръката му, все едно бяха приятели. Хлоралхидратът действаше бързо и Малик започна да се свлича от стола си. Жената моментално плъзна чинията и чашата му встрани. Когато той падна на земята, тя извика:
– Боже мой! Получава инфаркт! Моля ви, спешно е!
Другите клиенти в заведението тъкмо се бяха успокоили след драматичното прекъсване на обяда им, затова втория път реагираха по-бавно. Младата жена беше коленичила до Малик, докосваше гърдите и челото му, говореше високо, молеше за помощ. Докато траеше това представление, тя успя да измъкне ключовете от джоба на панталона му. Малик не помръдваше, затова един сервитьор се намеси и провери пулса му. Жената плачеше и пищеше, все едно той умира, отдръпна се назад и успя да събори чашата му с вода. Последва нова бъркотия. Някакъв турист се представи за лекар и коленичи да прегледа Малик, който лежеше в безсъзнание. Жената продължаваше да се отдръпва, докато около него се скупчваха все повече хора. Когато пристигна линейката, рижата непозната отново беше изчезнала.
В близкото бистро младоженците обядваха печен морски език и пиеха изстудено бяло вино. Пол изгаряше от нетърпение да разгледа военния музей в Каен, най-големия от много такива в Нормандия. Челси не се интересуваше от военната тематика, но стоически му правеше компания. Утре пък тя щеше да го замъкне на изложба на модернистична скулптура. Търпеливо играеха на пинг-понг, което бе от огромно значение за един щастлив брак. Прозвуча далечна сирена, но двамата не ѝ обърнаха внимание. Никой друг в бистрото не престана да се храни и не се озърна.
Безразсъдният велосипедист бързо се преоблече целия в черно – костюм, обувки, вратовръзка. Само ризата му беше бяла. Накрая нахлупи черна шофьорска шапка. Направи с пежото на Малик едно кръгче из града, за да усети автомобила и да провери маршрутите. Напълни резервоара, после зачака на пейка срещу бистрото. Закри устата и носа си със светлосиня маска за еднократна употреба.
В 13:50 ч. Пол и Челси излязоха и извадиха тъмните си очила. Новият им шофьор им махна и включи чара си. Обясни, че се казва Лоран и че е от същата компания. Даде им визитката си и уточни, че се е наложило Малик да се върне по спешност в Париж заради съпругата си. Преди няколко часа пострадала при катастрофа, докато отивала с колата си на работа, и била в болница. Лоран се извини, че е с маска, но се възстановявал след прекаран грип и работодателят му държал той да я носи. Посочи същото черно пежо от отсрещната страна на улицата и отново се извини за неудобството. Пол и Челси не смятаха, че има някакво неудобство. Без капка колебание се настаниха на задната седалка. Лоран седна зад волана и заключи задните врати. Поинтересува се как е минал обядът, каза, че това е едно от любимите му заведения, и потеглиха към Каен, който беше на половин час път.
Челси започна да го разпитва за произхода му. Имал марокански корени, но и двамата му родители били родени в Лион. Опитали се да му говорят на арабски вкъщи, за да го научи, но не се получило. Смятал се за стопроцентов французин, но бил горд мюсюлманин. Осведоми ги, че във Франция живеят над половин милион мароканци.
В покрайнините на Байо, както си говореше, Лоран дръпна тънка връв, закрепена за аерозолен флакон под предната седалка. Силна, но лишена от мирис доза райски газ безшумно проникна в купето.
Лоран прилепи с длан маската към носа си. Челси изведнъж се умълча. Пол натисна бутона под прозореца си, но стъклото не помръдна.
– Бихте ли отворили прозореца?
– Разбира се. Само да отбия.
Лоран натисна рязко спирачките и свърна по чакълест път.
– Вие ми се свят – оплака се Челси.
– Къде отиваме? – попита Пол провлачено с удебелен език.
– Един момент – каза Лоран и спря колата.
Изключи двигателя, отвори вратата си, излезе и я затръшна. Пол се опита да отвори своята, но тя беше заключена.
– Отвори вратата! – кресна той, но думите му прозвучаха приглушено.
Навън Лоран смъкна маската си, веднага пъхна в устата си инхалатор и пое доза чист кислород. Пол викаше и блъскаше по прозореца. След няколко секунди притихна.
Когато и двамата се отпуснаха неподвижно, Лоран отвори задните врати, за да прочисти въздуха. Младата жена с рижите къдрици се появи с малък товарен микробус и го паркира между пежото и магистралата. Намираха се до някаква ферма край Байо. Единствената постройка наблизо беше порутен хамбар.
– Сложи си маска и почакай малко – нареди Лоран.
Наблюдаваха пътното движение иззад гъсталак от диви храсти.
– Сега.
Жената извади от медицинския си несесер две еднакви спринцовки с трисантиметрови игли. Заби едната в шията на Пол и му инжектира един кубик кетамин. Дозата на Челси беше поставена в красивото ѝ дясно бедро.
Лоран отвори коженото си куфарче и извади комплект регистрационни табели и отвертка. Смени предната и задната табела на пежото. Подаде на жената истинските, тя ги пъхна в раницата си и я метна отзад в микробуса до оранжевия велосипед. После бързо се настани зад волана, запали двигателя и потегли, без да каже нито дума.
В 15:17 ч. Лоран се отклони от магистрала А13 близо до град Лувие, на час и половина северозападно от Париж. На една оживена бензиностанция намери джипиес устройството на автомобила под таблото, близо до кормилната колона, изключи го и го изхвърли в контейнера за смет.
В 16:14 ч. диспечерката на фирмата за автомобили в Париж получи обаждане от жена, която се представи като Челси Танър и съобщи, че тя и съпругът ѝ се намират в град Байо и че шофьорът им Малик е изчезнал заедно с колата. Изпаднали в огромно затруднение и били много ядосани. Един полицай им обяснил, че шофьорът е откаран в болница по някаква причина. Госпожа Танър каза, че са решили да отидат с влак до Лондон и да прекарат там няколко дни. Помоли да уведомят Малик, че те вече нямат нужда от него, и нека и през ум не им минава да ги таксуват за пътуването.
Обаждането беше странно по ред причини. Първо, Малик беше напълно надежден шофьор с безупречно досие и без нито едно оплакване през седемте години, откакто работеше във фирмата. Ако имаше проблем със здравето, той би се обадил незабавно, за да подсигури друг вариант за клиентите си. Второ, жената на телефона се представи за американка и говореше почти безупречен английски със съвсем лек акцент, но все пак с акцент, при това френски, и диспечерката го долови. Трето, бяха изминали повече от четири часа, откакто Малик се беше обадил за последен път, след като беше оставил клиентите си в ресторанта. Дългото му мълчание беше озадачаващо. Четвърто, защо американската двойка внезапно променяше плановете си и решаваше да замине за Лондон?
В онзи следобед бяха наети седемнайсет автомобила на фирмата, всички за по-кратки курсове в Париж с изключение на два. От единствената диспечерка се очакваше да ги следи, но задачата беше монотонна и тя си направи няколко почивки за цигара. Когато провери джипиеса на пежото, разбра, че той е изключен. В 15:24 ч., вероятно когато тя беше излязла да пуши, беше пристигнало предупреждение за този факт.
Фирмата за коли под наем с шофьор беше наета чрез консиерж. Диспечерката поговори с началничката си и двете решиха да не се обаждат в хотела. Щом американците искаха да разгледат Лондон, тяхна си работа. Повече се притесняваха за Малик. Диспечерката започна да звъни на мобилния му, но той не вдигаше.
По това време телефонът му беше в едно шкафче в болнична стая с две легла.
В 16:31 ч. Малик се обади и съобщи, че все още е в болницата, все още е доста зле и го лекуват. Припаднал по време на най-обикновен обяд и загубил съзнание. Докато пътували от Париж за Нормандия, не му било зле, чувствал се нормално. Не пиел лекарства и не страдал от здравословни проблеми. Нямал представа какво се е случило, но подозирал, че цялата работа е дело на крадци на автомобили. Пил само вода – бил на работа, освен това като мюсюлманин не близвал алкохол. Лекарят чакал да дойде полиция, защото Малик се тревожел за колата си. Била в другия край на града и той още не можел да провери дали тя е там. Диспечерката му съобщи, че им се е обадила госпожа Танър, била много разстроена и заявила, че със съпруга ѝ заминават за Лондон. Което беше странно и според Малик, защото те не споменали нищо за Лондон. Всъщност госпожа Танър говорела за някаква изложба на следващия ден в галерия на Десния бряг.
Диспечерката го уведоми, че колата е изчезнала. Според нейния монитор джипиесът бил изключен един час по-рано, когато била близо до град Лувие, на половината път до Париж по А13.
Малик все още имаше световъртеж и главата го цепеше. Лекарите нямаше да му позволят да шофира още два-три часа. В 17:15 ч. той се обади отново и каза, че колата му наистина я няма. Един полицай го откарал до центъра на Байо, точно на мястото, където паркирал на обед. Вече имаше и откраднат автомобил, сериозно престъпление, а Малик беше на път към полицейския участък, за да подаде сигнал за кражбата.
Черното пежо беше скрито под черно платнище в една барака за трактори в малка ферма близо до град Дрьо, на един час път западно от Париж.
Задната седалка беше празна.
